Стив Кавана
Фантом (15)

13

Несесерът с гримове в жабката на колата неведнъж беше спасявал Марая. Паркира на няколкостотин метра от къщата, в началото на неизползвана пътека, която водеше към стара селскостопанска земя, отдавна продадена на предприемачи, които не правеха нищо и бяха занемарили парцела. Толкова много беше плакала през последното денонощие, че очите й бяха подпухнали, а последното изявление на Дарил отново извика сълзи.

Огледа се в огледалото на колата, провери червилото и очите си — беше свършила прилична работа.

Вдиша дълбоко и издиша. Четири-пет пъти. После излезе на крайбрежния път и след броени секунди стигна до къщата. През целия ден беше мислила за дома си като за „къщата“. Спомни си, че почти винаги го нарича така. Явно не беше приела това място за свой дом.

Видя Пол през страничния прозорец — приготвяше вечеря в кухнята.

Тя слезе от колата, заключи и влезе в къщата.

Беше пуснал музика. Класическа. На нея не й допадаше, но постепенно свикна. На тази музика Марая просто се отнасяше нанякъде, като че ли е фонов шум. Стъпките й по дървения под оповестиха, че се е прибрала. Когато токчетата й затракаха по твърдите бели плочки в кухнята, Пол се обърна сепнато с ножа в ръка и изопнато от страх лице.

— Аз съм — каза тя.

Беше негов ред да диша дълбоко и да притиска ръка към гърдите си. Устните му се извиха в усмивка, която бързо се стопи и изражението му стана сериозно. Без гняв. Само със загриженост може би.

— Вир-вода си. Къде се губиш цял ден? Притесних се — каза той.

Явно бързо си преодолял притеснението, помисли си Марая. Не я попита как е. Дали е добре. Не се приближи до нея с прегръдка или целувка. На копелето не му пукаше за нея.

Мълчание, което звучеше като вой на аларма.

— Премислих случилото се, Пол. Човекът в къщата снощи не е бил обикновен крадец. Какво е искал всъщност? — попита Марая.

Пол разсеяно подмяташе ножа в ръце и отначало не отговори на въпроса й.

— Страх ме е и искам да ми кажеш истината — настоя тя категорично.

Той остави ножа, приближи се към нея и сложи длани на раменете й. Марая се дръпна рязко, скръсти ръце, стисна устни и забоде поглед в очите му, все едно пробиваше стомана.

— Не знам кой е бил и какво е търсел. Уверявам те, не знам. Обикновен крадец, когото си подплашила, преди да смогне да задигне нещо. Това е.

— Криеш нещо — тихо отрони тя.

— Не бих крил нищо от теб — каза той и я целуна.

Марая усети вкуса на лъжата на устните му — горчив и солен. Отдръпна се и се качи горе. Обтегнатите й нерви шумно настояваха да го попита направо.

Просто му кажи, че знаеш!

Тя отвори вратата на спалнята, приближи се до своето нощно шкафче и отвори най-горното чекмедже. Ако Дарил не й беше казал, че Пол си е приготвил един куфар с багаж, тя сигурно изобщо нямаше да се прибере у дома. Но сега се налагаше. Трябваше да провери. Пластмасовата опаковка с противозачатъчните беше върху паспорта й. Взе хапчетата и паспорта си и погледна по-навътре в чекмеджето, където обикновено стоеше паспортът на Пол. Предишния ден беше там. Днес вече го нямаше.

Ето го потвърждението. Той щеше да я напусне. Куфарът в колата му, паспортът. Той бягаше, зарязваше я. Парите, русокосата, която го галеше по лицето. Тази ласка не беше за сбогуване, а означаваше, че двамата скоро отново ще се видят. Че раздялата им е само временна. Че той ще се върна у дома, ще си стегне багажа и ще напусне жена си. Предстоеше му друг живот.

Кучи син.

Марая прехапа устната си толкова силно, че потече кръв.

Уж беше силна жена, а Пол бе успял да я контролира с нищожно усилие. Цялата.

Финансите й.

Къщата й.

Чувствата й.

Тялото й.

Марая се съблече и се пъхна под душа. Остави горещата вода дълго да жили кожата й, защото искаше да изпразни съзнанието си. Не се получи. Излезе от душа, подсуши косата си с хавлия и я уви около тялото си. Върна се в спалнята, отметна покривката, пъхна се в леглото и скри глава под възглавницата. Дълго хлипа и стена от гняв, заровила лице в мекия матрак. Искаше й се да слезе при него. Да му се разкрещи. Да му каже, че знае кой е. Че е разкрила всичките му глупости.

Той я повика отдолу един-два пъти, попита дали е добре. Дали иска да вечеря. Дали иска вода. После й каза, че на сутринта заминава. Само за няколко дни.

Въпросите му останаха без отговор. После престана да я вика. Не се качи да провери как е и отначало Марая се засегна, но после се почувства по друг начин. Мислено започна да се разделя с Пол. Беше му дала любов. А той не й беше дал нищо от себе си. Трябваше да си вземе обичта обратно. Да издърпа последните нишки нежност, вплетени в спомените й, във времето и в предметите.

Свали брачната си халка и годежния пръстен. Златото й се стори леко и евтино. Годежният пръстен струваше няколко хиляди долара — нищо работа на фона на действителното богатство на Пол. Марая стисна пръстените в ръката си сякаш в опит да изцеди от тях и последните остатъци от щастие.

Нощта напредваше.

Тя чакаше. През това време прочете на телефона си каквото успя да намери за Джей О. Льобо. Искаше да знае всичко. Да разбере кой е човекът, за когото се бе омъжила, този непознат в живота й.

В четири сутринта стана от леглото и зашляпа боса надолу по стълбите.

Пол спеше на канапето, както и предишната нощ. На пода до него имаше чиния с недоядена храна. Марая излезе на пръсти в коридора и предпазливо взе ключовете за мазератито от купата върху масичката. Там имаше и купчини писма, всичките отворени и спретнато подредени от Пол. Тя се приближи до входната врата.

Бравата изскърца съвсем леко. Марая се измуши от къщата и усети грапавите камъчета под стъпалата си, докато крачеше към колата на Пол. Примига светлина и металните ключалки изщракаха. Марая натисна копчето за багажника и капакът бавно се отвори. Тя бързо дръпна ципа на страничния джоб на куфара му и извади паспорта. Дръпна обратно ципа, затвори багажника и заключи колата.

Притича по чакъла до входа и притаи дъх. Чуваше се само морето. Провря се през вратата и отново притаи дъх, докато затваряше. Стори й се, че цяла минута пуска ключовете на Пол в купата върху масичката, като внимаваше да не издрънчат. Докато минаваше покрай отворената врата на дневната, чу силното му хъркане. Не беше помръднал.

Щом се върна в леглото, Марая написа есемес на Дарил.

Дълго се взира в съобщението, за да повярва, да осъзнае, че това вече е реалност, че наистина се случва.

Не познаваше съпруга си. Той я беше взел и употребил, а сега я захвърляше. Марая беше твърдо решена да не позволи това да се случи, но й отне половин час да събере смелост да изпрати есемеса.

Бракът ми приключи. Ще ми трябва помощта ти.

Отговорът пристигна след пет минути. С тиха вибрация върху матрака.

Каквото поискаш. Ще направя всичко за теб.

„Гардиън“

Кой е Джей О. Льобо?

И защо изобщо да ни интересува?

от Джереми Фръмптън

 

Общо взето, първият роман на Джей О. Льобо нямал шансове за успех. Слабо заглавие — „Коварен обрат“. Банално дори за трилър. Според анонимен източник от издателството, което го публикувало, там никак не харесвали заглавието. Купили книгата за нищожна сума, не вложили нищо за маркетинг и реклама, корицата била ужасна, а редакторът, който купил книгата, Боб Креншо, починал малко след излизането й, но все пак имал достатъчно време да види с очите си началото на онова, което предстояло.

Въпреки всичко книгата започнала да се продава. Неочаквано, защото излязла без шумотевица и първият тираж бил само хиляда броя.

Случило се нещо непредсказуемо. Няколко души купили романа и го харесали. И разказали на други. И те купили книгата. Много скоро се случило онова вълшебно нещо, което спохожда съвсем малко книги: разчуло се за романа от уста на уста.

Нищо друго не продава така добре. Някои книги карат хората да говорят за тях. Което не означава, че читателят се влюбва в книгата, а че след като я прочете, я пъхва в ръцете на своите приятели и колеги, за да си говорят за нея край автомата за вода или на чаша кафе. Когато се случи това, книгата се разпространява като вирус.

Отначало малко книжарници взели „Коварен обрат“. Но които го направили, я разпродали. И поръчали още. Техните клиенти започнали да говорят за книгата. Обсъждали я в читателските клубове, купували я онлайн и бавно, но сигурно започнал да се оформя кръг от почитатели. Още книжарници я поръчали, когато видели растящите продажби. С течение на времето книгата придобила свой живот. Осем месеца след появата й, при четвъртата допечатка (в тираж 30 хиляди), редакторът, отговарящ за нея след смъртта на Боб Креншо, най-сетне я прочел.

Опитали се да се свържат с автора за участие в рекламни мероприятия — може би кратко турне или няколко интервюта за онлайн издания. Той отказал категорично и заявил, че не желае публичност. Според интервю с въпросния редактор от издателството решили, че авторът е голям задник, който няма да пробие в този бизнес, и не искали да си имат повече вземане-даване с него.

Славата на книгата продължавала да се носи от уста на уста. Щом прочитали романа, читателите го препоръчвали на свои приятели, като се стараели да не издават нищо от сюжета. Нямало какво да обсъждат за автора, който изобщо не се появявал публично.

След десетата допечатка, когато тиражът стигнал 100 хиляди, директорът на издателството казал на редактора, че няма никакво значение дали авторът е задник — имали хит и искали втора книга от него.

Редакторът изпратил имейл на Джей О. Льобо.

Три месеца по-късно пристигнала втора книга с убийствен обрат.

Първоначалният тираж на втория роман на Льобо бил 250 хиляди. Тази книга се продавала още по-добре от първата. По същата причина.

Статия в „Ню Йоркър“ предположила, че истинският автор на романите на Джей О. Льобо е Кен Фолет. Господин Фолет, за съжаление, отрекъл, че псевдонимът е негов, но това било едва началото. През следващите десет години продължавали да пристигат романи, да се подписват договори, а авторът си оставал фантом. Продажбите растели и пресата бълвала конспиративни теории и детективски разследвания в опит да се докопа до неуловимия Льобо.

Сред писателите, заподозрени, че са Джей О. Льобо, били Стивън Кинг, Джон Гришам, Джоди Пико, Дж. К. Роулинг (накрая се оказало, че тя е Робърт Галбрейт) и дори Джеймс Патерсън.

Догадките продължавали. Книгите си излизали. По една на година. И всяка — добра като предишната и дори по-добра.

Златна мина за издателите.

После започнали съдебните дела — също белег за успех.

Половин дузина автори твърдели, че Джей О. Льобо е заимствал от техни книги, сюжети, идеи или герои. Делата не стигали доникъде. Издателството представяло имейли с час и дата, до един по-ранни от произведенията, в чието плагиатство обвинявали автора.

Едно от съдебните дела напреднало, подкрепяно от един вестник. От вестника прекрасно знаели, че делото е пълна измишльотина, но го поддържали, докато се стигне до първия ден в съдебната зала, защото всъщност искали да видят как Джей О. Льобо ще бъде призован да свидетелства. Не се случило, разбира се, адвокатите успели да издействат прекратяване на делото въз основа на показанията на редакторите в издателството и на имейлите.

След тази скъпоструваща грешка съдебните дела престанали.

Интересът към истинската самоличност на Джей О. Льобо обаче се засилва. Националната награда за литература на САЩ, наградите „Едгар“, „Антъни“, „Златна кама“, дори „Пулицър“ не успяха да подмамят Льобо да се покаже от скривалището си и да излезе на сцената, за да произнесе реч при удостояването му с тях.

Никога не се появи.

Но важно ли е да знаем този тайнствен и затворен писател? Не е ли достатъчно, че четем книгите му?

Да.

И не.

Разбирате ли, единственият човек от издателските среди, за когото знаем, че се е срещал с Джей О. Льобо, бил Боб Креншо — човек, който имал проблеми с алкохола и наркотиците, отчужден от своите близки и приятели. Тъжната история на Боб Креншо, починал, преди да види пълното разгръщане на своя най-голям житейски успех, сигурно послужила като здравословно предупреждение за тогава неопитния Льобо. Може би, докато редакторът рухвал пред очите му, той разбрал, че не бива да смесва личния си живот с живота си на писател.

Можем само да предполагаме, но най-вероятно смъртта на Боб Креншо е повлияла на Льобо.

Той е писал за нея в по-късен роман, озаглавен „Горящият човек“. Разбира се, фактите са променени, но смъртта на героя на романа има поразителни прилики със смъртта на неговия редактор.

Боб Креншо не е взел свръхдоза, но нюйоркската полиция подозира, че смъртта му е свързана със злополучна сделка за наркотици.

Боб Креншо изгорял жив, заключен в багажника на колата си.

Вероятно жестокият му край е тласнал Льобо към уединението. Може би никога няма да узнаем истинската история на този загадъчен анонимен писател, чиито произведения имат милиони почитатели по цял свят.