Стив Кавана
Фантом (17)

15

Той наистина си бе заминал.

Празна и тиха къща в празен и тих град. Марая почувства неговото отсъствие от живота й по-остро от преди. Не само настоящето й беше празно. Пол сякаш се беше прокраднал в живота й и й беше отнел миналото. Три години. Никога не се беше чувствала толкова самотна. Така осквернена. Любовта, която несъмнено бе изпитвала към него, се беше разкривила, беше се омотала около болката й и я беше превърнала в кървяща рана.

Не й беше останала любов. Беше обичала една лъжа. За нея Пол беше мъртъв.

Тя остави бележката му да се изплъзне между пръстите й и да полети към кухненския плот.

Марая,

Налага се да замина, може би за дълго. Нищо няма да те застрашава, ако ме няма. Къщата е твоя, парите в сметката също. Не се тревожи за мен.

Съжалявам.

Пол

Марая отиде право в кабинета му, отключи вратата и провери зад тома на Дикенс. Беше взел и револвера си. Тя излезе от кабинета, наля си кафе и седна на плота в кухнята.

Часовникът на стената показваше девет и петнайсет. Звънна на Дарил. Остави телефона върху плота и говори по микрофона. Дишаше измъчено през носа и бе обвила с ръце тялото си.

— Добре ли си? — попита Дарил.

— Не, не съм добре. Отишъл си е. Наистина си е отишъл. Не допусках, че ще го направи — каза тя, изстрелвайки думите с кратки и резки дихания.

— Какво ще правиш? Ще се разведеш ли с този негодник?

— Не. Нещата стигнаха твърде далече. Аз… дори не знам кой е. Все едно е непознат, когото току-що съм намерила в мазето. Непознат, който е спал в леглото ми три години. Омъжила съм се за човек, когото изобщо не познавам… — Тя млъкна, задавена от сълзите.

— Всичко ще се оправи, Марая. Полека-лека — нежно я увери Дарил.

— Не! На мен ми се стовари тази гадост. Той ме измами. Отне години от живота ми и ме заряза в това скапано градче. Изгубих всичките си приятели. Изгубих работата си, живота си. Няма да се примиря, Дарил. Ще го направя. И се нуждая от теб.

— Ще ти помогна с каквото мога. Знаеш го.

— Имах нужда да го чуя. Имам нужда от теб. Искам нов живот. Мой собствен живот. Наш живот. Искам да бъда с теб. Завинаги.

Чакаше отговор. И когато го получи, той изпълни тялото и съзнанието й със спокойствие и сигурност, каквито не беше изпитвала от дни.

— Аз също го искам. Повече от всичко. Обичам те, Марая.

— И аз те обичам — отговори тя, по-искрено от всякога.

— Какво ще правиш с Пол? — попита Дарил.

Въпреки наранените си чувства, въпреки душевния смут Марая се замисли как да отговори. Подбра внимателно думите си. Щеше да й бъде приятно да ги произнесе. Така и трябваше. По този начин щеше да даде нов старт на живота си, да го изгради наново, удобно и сигурно с мъжа, когото обичаше истински. Представи си се на далечен плаж. Може би някъде на Карибите. Бял пясък е полепнал по загорелите й крака, изопнати на шезлонга. До нея питие. Слънцето сгрява лицето й. Гледа как Дарил плува в океана. Чифт обувки на „Маноло Бланик“ в пясъка отстрани. Волен живот.

Но ето че си представи Пол с онази блондинка. Двамата също лежат на плажа и се подиграват на глупавата Марая. На безмозъчната съпруга, която дори не е подозирала, че е омъжена за един от най-богатите и най-известните писатели на света. За човек с двайсет милиона долара. Това не бяха „просто пари“.

Това бе цял един свят.

И Марая го искаше. Нещо повече — искаше да се увери, че Пол няма да го има.

Затова бавно, ясно и уверено изрече:

— Ще ми трябва помощта ти да получа дял от парите, дела, който ми се полага. Нищо повече. Ще го направиш ли? — попита тя.

— Да, каквото и да ми коства. Заради нас двамата.

Непринудеността на Дарил беше причината Марая да се чувства в безопасност край него. У този мъж нямаше сиви зони — нещата бяха черно-бели. Прости. Или щеше да направи нещо, или нямаше да го направи.

— Ще го накарам да се върне в къщата. Ще поискаме десет милиона долара, в противен случай ще разкрием самоличността му пред пресата. Ако иска да запази тайната си, ще трябва да си плати.

Чу го как издува бузи. Обмисля и после издиша напрегнато въздуха, който изгаря дробовете му.

— Десет милиона! — възкликна Дарил. — Ами ако откаже? Ако повика ченгетата? Това е изнудване. Този тип си го заслужава, но това не е шега работа.

— Не искаш ли да бъдем заедно? Не искаш ли да имаме достатъчно пари, за да си живеем страхотно?

— Знаеш, че искам. С толкова пари можем…

— Какво? — попита Марая, макар да знаеше отговора.

Искаше да чуе, че го казва. Нуждаеше се от това. Трябваше да знае, че Дарил е с нея, ако тя предприеме тази стъпка.

— … можем да бъдем свободни — каза той.

— Трябва обаче много да внимаваме. Ако пострадаш, няма да го понеса — предупреди Марая.

— Какво имаш предвид?

Марая въздъхна и отговори:

— Пол има пистолет.

— Нали не мислиш, че ще стреля по теб или по мен? Той ти е съпруг, познаваш го, допускаш ли, че ще те нарани?

Марая едва не се изсмя. Добротата на Дарил подхранваше наивността му. Или двете бяха едно и също, не беше сигурна.

— До вчера мислех, че го познавам. Днес нямам представа кой е, нито на какво е способен. Но знам едно: нужен ни е план. Трябва да допуснем, че когато се върне у дома, ще бъде въоръжен и вбесен както никога преди. Но ние ще бъдем подготвени.