Стив Кавана
Фантом (23)

21

Докато гледаше как Марая се строполява върху найлоните, Дарил изруга и прехапа устна зад маската. Ударът я беше улучил в лявото слепоочие и във въздуха се разхвърчаха капки кръв. Посипаха се по белия му гащеризон. Той усети дори няколко над веждата си, като пръски от морските вълни.

В удара се таеше сила. Истинска сила. И се беше стоварил точно когато тя обръщаше глава, затова чукът отскочи от черепа й.

Той коленичи до нея и видя, че очите й са затворени, а устата й е зяпнала. Беше в безсъзнание, не мъртва. Дарил отново вдигна чука, удари я отпред по главата и се чу ужасно пукане. Още кръв го обля отмъстително и тялото на Марая се сгърчи. Крайниците й потръпнаха и после се отпуснаха. Едното й око се изцъкли. Не обвинително, не с ужас. Жалко око, което вече не функционираше волево. Конвулсиите на тялото й продължаваха.

Плътният найлон под нея изшумоля — адски неприятен звук в ушите на Дарил. Напомняше му за едно хлапе в училище, което дращеше с нокти по черната дъска.

Отново вдигна чука. Гърчовете се забавиха, после напълно секнаха. Тялото й застина неподвижно.

Той изчака няколко секунди. Погледна надолу към нея — под главата й, върху найлона, се образуваше локвичка кръв. Чукът не беше пострадал много. Главичката му беше понащърбена и тук-там беше одраскан. Чукът на Пол, с който беше ремонтирал разни неща у дома. По дръжката му щеше да има негови отпечатъци и ДНК. Дарил го пусна до Марая.

Изправи се и намери края на найлона, върху който лежеше Марая, откъсна го от тиксото, с което беше закрепен за пода, коленичи и уви тялото на Марая в него. Като коледен подарък. После се надигна и отиде до входната врата. Отвори я, прокара ръка в ръкавица по гърдите си и размаза малко кръв по външната страна. Върна се вътре и внимателно свали гащеризона и маската. Пъхна ги заедно с ръкавиците в плик, който натика в джоба на якето си.

Преди да излезе от къщата, угаси лампите. Качи се в колата си, подкара по алеята и спря в края й. Извади от багажника тежък чук и се приближи към пощенската кутия. Един замах щеше да е предостатъчен. Чукът улучи основата на дървения стълб и пощенската кутия падна в прахта. Отстрани щеше да изглежда така, сякаш някоя кола не е взела правилно завоя и я е съборила. Дарил прибра чука в багажника си и влезе в колата.

В този момент не изпитваше нищо към Марая. Мъртва. Увита в найлон. Вярваше, че всичко се случва по някаква причина. Дори убийството. Точно в този момент Дарил имаше двайсет милиона причини да убие Марая.