Стив Кавана
Фантом (28)

26

Шериф Доул стоеше насред пустотата, която се възцаряваше винаги след зловещо насилие. В къщата не просто нямаше обитатели, а сякаш самият живот я беше напуснал. Тишината беше плъзнала навсякъде, като зараза. Растенията в саксиите щяха неизбежно да загинат, кървавите петна щяха да се отмият, но тъканта на къщата щеше да си остане разкъсана.

Доул и колегите му бяха идвали тук няколко пъти. Беше повикал криминалисти от лабораторията в Ломакс Сити да вземат лаптопа на Пол Купър и да го върнат, щом разбият паролата и проникнат вътре. Не очакваше да намери много, но нямаше да навреди да опита. Заместник-шериф Блох прекара половин ден на местопрестъплението и напълни цял бележник с наблюдения, мисли, теории и въпроси, описа в подробности всичко, което намираше за любопитно.

Вярна на природата си, Блох не желаеше да обсъжда своите разсъждения. В къщата на семейство Купър имаше толкова много улики, но засега те само пораждаха още въпроси вместо някакви отговори.

Доул държеше да отидат там заедно и да говорят. Блох се съгласи малко притеснено, но настоя разговорът да не бъде документиран, за да не би теориите им в даден момент да подхранят тезите на защитата. Доул се съгласи.

Сега, в десет и половина в сряда, Доул стоеше в дневната на семейство Купър, вторачен в очертания с жълто тиксо силует на едро тяло с формата на местния пощальон. Горкият Бил. Докато пристигне линейката, сърцето му беше спряло. Парамедиците се бяха мъчили да го реанимират четиресет и пет минути, но нито инжекцията за разтваряне на съсиреци, нито електрошокът, нито сърдечният масаж и дишането уста в уста бяха успели да съживят Бил Бюканан.

Клетият човек, помисли си Доул. Случайна жертва. Шерифът знаеше обаче, че при всяко жестоко престъпление винаги има и други жертви. Приятели, близки, любими, случайни минувачи. Колкото по-кървав беше инцидентът, толкова по-силна беше травмата на околните. Превземаше телата им през очите или сетивата, а в по-тежките случаи се целеше и в сърцето, и в душата. Доул го беше виждал и преди в други градове, на други места. Умира дете или бива отвлечено и родителите умират малко след това. В смъртния акт не го пише, но Доул знаеше, че човек може да умре от разбито сърце.

Знаеше го, защото едва беше оцелял от такова нещо. Не се беше женил. Жените идваха и си отиваха от живота му, докато беше още млад и работеше на юг, преди да се премести в Ню Йорк. Там срещна онази, която беше много специална. Казваше се Идън и беше на двайсет и пет, когато умря от рядка разновидност на рак. Доул се влюби в нея от пръв поглед — видя я да танцува с приятели една съботна вечер в центъра на Манхатън. Прекараха заедно невероятна година, а после тя се разболя. Месеците на химиотерапия, лечение и болки бяха най-трудните в живота му. Знаеше, че ще я изгуби, а тя отказа да се омъжи за него. Не искаше да го направи вдовец на двайсет и шест. Малко след като Идън издъхна, той прекара една нощ с бутилка уиски и не беше сигурен колко пъти пъха дулото на пистолета в устата си. Така и не дръпна спусъка.

В Порт Лоунли от време на време зарейваше поглед към морето и оглеждаше хоризонта за кораби, готов да нагази във водата и да изчезне. Работата го задържаше. Особено онази анонимна жертва. Не можеше да зареже онзи случай. Трябваше да се опита да открие убиеца й и да й даде име. Дотогава щеше да продължи да оцелява.

Засега Марая Купър също оцеляваше, но беше в изкуствена кома и шансовете й бяха петдесет на петдесет.

Стъпки отвън. Доул отвори входната врата и поздрави Блох. Криминалистите вече бяха идвали. Нямаше нужда от предпазни гащеризони. Тя надяна черни латексови ръкавици, същите като на Доул, и му кимна.

Готова беше.

Известно време разглеждаха кървавата следа по вратата. Размазано петно на седем и половина сантиметра над ключалката. Бяха установили, че засъхналата кръв е от кръвната група на Марая, и очакваха потвърждение чрез ДНК тест, че наистина е нейната. Засега и Доул, и Блох просто допускаха, че е така.

— Убиецът се е измъкнал през тази врата. Кръвта е от ръцете или от ръкавиците му, нали? — каза Доул, застанал в коридора до открехнатата врата и вдигнал ръка на височината на петното.

Лесно беше да си представи как някой хваща вратата на това място и я отваря рязко, за да избяга бързо.

Блох кимна.

Засега отвън нямаше нищо друго интересно, затова влязоха вътре. Капки кръв на пода, кръгли, с малки опашници по периферията, разположени равномерно, което показваше, че са падали вертикално, вероятно под деветдесет градуса.

— Странен стар телефонен секретар — отбеляза Блох и посочи черния касетофон до телефонния апарат.

— Много харесвах тези машинки. Ако някой ти остави съобщение, а ти не искаш да отговориш на обаждането, винаги можеш да кажеш, че лентата се е намачкала — отбеляза Доул.

Касетата в апарата беше нова, неизползвана. Нямаше съобщения. В другия край на стаята имаше грамофон и купчина винилови плочи под него. Доул допусна, че Марая или Пол Купър са си падали по ретро устройствата. Обърна се и погледна надолу по коридора.

Всички тайни се криеха в кухнята.

Доул влезе пръв, обиколи я и застана до хладилника, за да даде на Блох пространство да огледа мястото, където предполагаха, че е била нападната Марая. Разкъсаният найлон, върху който имаше най-много съсирена кръв, беше вдигнат и съхранен като веществено доказателство. Доул беше наблюдавал, докато го вдигаха. И тогава намериха чука — изпадна от найлона. С отпечатъци от един човек. След сравнение с отпечатъците от къщата и от вратите на мазератито бяха почти сигурни, че тези по чука са на Пол Купър. Освен чука от найлона изпаднаха и два нокътя на Марая, които криминалистите отнесоха. Доул настоя те също да бъдат прибрани в пликче за веществени доказателства.

След като отстраниха окървавения разкъсан найлон, намериха ситни пръски по найлона, покриващ задната стена, и кръв по вратите към верандата, но освен това някой тъкмо беше започнал да пребоядисва кухнята. Кутии боя в единия ъгъл, едната отворена, пробно мацване на стената, валяци, четки — всичко необходимо за тази дейност. В ъгъла на кухнята имаше сандъче с инструменти, а до него — отвертка със засъхнала боя на върха.

Блох оглежда кухнята няколко минути, после двамата се качиха на горния етаж. Надникнаха в гардеробите, под леглата, провериха всяко чекмедже. След като претърсиха всичко, слязоха долу.

Блох плъзна вратите на верандата, излезе навън, заслони очи и се загледа към брега. Върна се, кимна и каза:

— Мисля, че Пол Купър е нашият човек, обаче нещо не ми харесва.

— Извършителят почти винаги е някой близък на жертвата. Обзалагам се, че отпечатъците по чука са негови. ДНК пробата ще го потвърди — отговори Доул. — Какво не ти харесва?

Тя поклати глава.

— Знам, че при битовите престъпления не е нужно да има конкретен мотив, но това тук ми се струва предварително планирано.

Доул скръсти ръце, облегна се на плота в кухнята и каза:

— Аха.

— Знаем от касовата бележка в чантата й, че тя е купила всичко това. Имаме и списъка с покупките върху плота. Възможно е наистина да става дума за боядисване, но е страхотно съвпадение. Найлоните предпазват повърхностите от боя, но и от следи от престъпление. Просто е прекалено… удобно.

— Не обичам да е удобно — отбеляза Доул.

— Личи си — отвърна Блох.

— Ей там има сандъче с инструменти. Може би са се скарали, нещата са излезли от контрол и той е грабнал чука, а? Какво му е планираното на това? — попита Доул.

— Найлоните предлагат идеална възможност и той се възползва. Увива и нея, и оръжието.

— Но защо ще я оставя тук? — попита Доул.

Блох въздъхна, погледна през прозореца към синеещия океан и отговори:

— Прекъснали са го. Не е смятал да я оставя тук. Ако е планирал да се отърве от тялото, има само два сигурни начина да го направи. Отнася я до колата, пъхва я в багажника и я откарва надалече. Но е опасно. Въпреки найлона може да прокапе кръв в багажника и да остави още следи за криминалистите. А я погледни натам. Искаш да се отървеш от труп? Ами безбрежният океан е точно на прага ти.

Бурята беше отминала и водата изглеждаше примамливо.

— Ако я пъхне в багажника и я откара до пристанището — поде Доул, — там ще трябва да я извади от колата и да я натовари на яхтата. Много неща могат да се объркат. Един случаен минувач стига. По-лесно е да докара яхтата тук. Шелфът е само около двеста и седемдесет метра, после има дълбок канал. Би могъл да доплува до брега, обаче как ще я качи на яхтата?

— Може да я тегли — отговори Блох. — Ако не иска да рискува да я качва на борда, може да я тегли зад яхтата и после да я пусне в дълбоки води. Никой няма да я намери, само рибите.

— Да, нощем няма кой да го види. Къщата е чиста, просто нещастен случай в морето.

На пристанището нямаше охранителни камери. Не разполагаха с информация кога Пол Купър е заминал с яхтата си, нито защо тя е потънала.

— Не е подал сигнал за помощ по радиото — отбеляза Блох. — Ако яхтата ти потъва, най-напред грабваш рупора. Купър не го е направил. Пуснал е аварийния радиомаяк, но може би е станало случайно по-късно, когато вече е облякъл спасителната жилетка. Освен това от дрешника липсва големият куфар от тройка, които се продават само в комплект, а паспортът му е върху плота. Паспортът на Марая още си е в чекмеджето на горния етаж. Само един човек е заминавал — каза Блох.

— Планът се е провалил с гръм и трясък, когато яхтата му е потънала, а Марая е дошла в съзнание, така ли? — попита Доул.

— Както казах, с оглед на положението тук, има логика, но…

— Но какво? — попита Блох.

— Бил Бюканан — отговори тя.

Доул се оклюма. Искаше му се случаят да се разреши бързо.

Съпруг напада жена си, после претърпява крушение в открито море и го намират мъртъв. Без съдебен процес, без медии — просто и естествено правосъдие. Нищо не би му донесло по-голямо удовлетворение. Проблемът беше, че той самият забелязваше недостатъците на тази версия. А сега Блох също ги беше забелязала. Може би точно това му трябваше. Ако на някого му хрумне идея, тя може да си остане недооформена и забулена в мъгла в съзнанието му. Но когато двама души имат една и съща теория, тя започва да става осезаема и много по-достоверна.

Доул се оттласна с ръце от плота, повика Блох с помахване и тя го последва извън къщата, по алеята към пощенската кутия. Не изчака тя да заговори, избълва тази мъгла от идеи в главата си и видя как те добиват форма в нейните очи.

— Бил Бюканан разреши този случай. Пощенската кутия е била съборена. От минаващ автомобил, нали? Не, според мен не. За да бъде кутията съборена толкова чисто, трябва ударът да е или по подпората, или по самата кутия. Дървото на подпората е разцепено до долу, което може да стане само ако колата мине през него. Непрекъснато се случва. Само че по тревата няма следи от гуми.

Доул забеляза как зад очите на Блох сякаш просветва електрическа крушка. Тя сведе поглед към тревата и огледа района. Нямаше следи от гуми.

— Онзи ден, докато бяхме тук и ти говори с Купър, пощенската кутия си беше на мястото — отбеляза Блох.

Доул я поведе обратно към предната врата.

— Как е влязъл Бил? Ето това ме гложди — каза тя. — Как точно? Не и откъм верандата, защото по обувките му няма кръв. Парамедиците са заварили входната врата широко отворена. Ако пощенската кутия не е била съборена, е нямало да има причина Бил да доближава входната врата — каза Доул.

— Ако Пол Купър е мислел, че е убил жена си, и е смятал да се върне да вземе тялото й, може да се допусне, че би затворил проклетата врата, та никой да не влезе и да не я намери. Вратата си е здрава — няма признаци за влизане с взлом. Прозорецът в кабинета му е счупен, но вратата на кабинета беше заключена. Бил не е можел да влезе в къщата оттам. Единственият му достъп е бил през предната врата, а по нея няма нито драскотина — отбеляза Блох.

Доул прехвърли тежестта на другия си крак, подпря ръце на хълбоците си и каза:

— Причината убиецът да повреди пощенската кутия и да остави вратата отворена е, защото е искал тялото на Марая да бъде намерено.

Умълчаха се за кратко. Чуваха се само вятърът в тревата, приглушеното боботене на прибоя и свистенето на колите, които преминаваха по крайбрежния път.

— Значи нашият нападател може би е жив? — попита Блох.

— Аха. Помолих криминалистите от Бей Сити да огледат пощенската кутия. Едва ли ще се докопат до нещо, но тази сутрин ще дойдат да я вземат. Да ги почакаме вътре. Засега Пол Купър остава главният ни заподозрян. Но не бива да изключваме вероятността да се окаже някой друг. Или пък обръщаме твърде голямо внимание на тази подробност — каза Доул.

— Може би. Какво ще правим до края на деня?

— След като си тръгне екипът от Бей Сити, аз отивам да видя Марая. Боже, дано да прескочи трапа. Може би ще успее да ни каже нещо.