Стив Кавана
Фантом (54)

52

Макар да работеха в малко и спокойно градче, служителите в шерифството на Порт Лоунли действаха с шеметна ефикасност. Доул установи, че Сю вече им е осигурила автомобил и придружител, който ги очакваше на летището, когато кацнаха. Придружителят им беше млад мъж на не повече от двайсет и пет години, който държеше айпад, на чийто екран се мъдреше снимката на шериф Ейбрахам Доул. Отначало Доул си помисли, че от нюйоркското управление са решили да пречат на разследването му, но после огледа хубаво младия мъж с айпада. Не беше ченге. Когато приближиха, той се представи като Мартин от „Авис“. Поведе Доул и Блох към багажното, откъдето си взеха оръжията, а после ги качи на електрическа количка, която десет минути по-късно ги остави до колата им под наем. Сив седан. Доул подписа документите, даде на Мартин двайсет долара бакшиш и го отпрати.

Изчака Блох да извади на заден колата от паркомястото, преди да се настани на предната седалка. Купето миришеше на пържено пиле и на лимонов ароматизатор.

— Това трябва да е колата, която винаги дават на ченгета в командировка — отбеляза Блох.

Тя не за пръв път шофираше в Ню Йорк. Беше живяла известно време в Ню Джърси и почти година беше работила в Ъпър Уест Сайд в Манхатън. Животът в града беше прекалено скъп, затова беше пътувала всеки ден. Баща й беше служил в същия участък, Доул се беше осведомил. Не я попита защо е напуснала, пък и, честно казано, не искаше да знае. Допускаше, че тя не се разбира добре с хората — това поне беше ясно като бял ден. Беше поискала да я прехвърлят от Ню Йорк и не се беше установила никъде, преди да пристигне в градчето Порт Лоунли, което отначало й се беше сторило като междинна спирка. Поредното място, откъдето щеше да се прехвърли нататък. Само че остана. Доул познаваше досието й до последната подробност. И му се искаше тя да остане завинаги.

Поеха по Парк Сентръл Паркуей към Рандъл Айланд, после по „Франклин Делано Рузвелт“ до следващия изход към парка. Блох помоли Доул отново да й каже адреса. Той го продиктува от бележника си, тя кимна и пое по Второ авеню към центъра, докато стигнаха до Осемдесет и пета улица.

Блох паркира, двамата излязоха и повървяха на изток по Осемдесет и пета, докато не стигнаха тухлена сграда с големи прозорци и с американското знаме на входа.

Блох отново попита за адреса. Доул го повтори, а Блох провери на някакво приложение на мобилния си. Въведе адреса и приложението ги осведоми, че са на точното място.

— Да му се не види! — изруга Доул.

— Не предполагаше, че ще бъде толкова лесно, нали? — попита Блох.

— Със сигурност, обаче очаквах нещо повече.

Бяха дошли на адреса, където беше регистрирана фирмата „Льобо Ентърпрайзис“. Източна Осемдесет и пета улица №229, Манхатън. Само че това не беше адрес на фирма.

С големи алуминиеви букви над входа пишеше Американски пощи, клон Грейси Стейшън.

Влязоха вътре и Доул остави Блох да говори. Макар че и двамата бяха с униформа на служители на закона и с оръжия на коланите, това не попречи на петима души да се обадят, когато изпревариха опашката и Блох поиска да говори с директора.

Доул обичаше Ню Йорк и той му липсваше. Когато се премести тук на работа в полицията направо от дома си в провинциална Алабама, си мислеше, че никога няма да си тръгне. Накрая си тръгна заради Идън. След нейната смърт започна да го преследва животът, който беше отказан и на двамата.

Виждаше лицето й навсякъде: на масите до витрините на кафенета, които посещаваха често, и в неоновото сияние на дъждовните локви на Таймс Скуеър, а нощем в метрото улавяше отражението й в прозореца, докато се разминаваха с друг влак. Усещаше и уханието й. Беше останало в апартамента, по чаршафите, по дрехите му. Виждаше лицето й в излъсканата повърхност на своя служебен „Смит и Уесън“ трийсет и осми калибър. Трябваше да се махне, осъзнаваше го. А завръщането сега усещаше като нахлуване в чужд живот. Спомените сякаш не бяха точно неговите, не му причиняваха същата болка, но все пак му бяха някак познати. Даде си сметка, че градът наистина му липсва. С него го свързваха и хубави спомени.

След малко нисък оплешивяващ мъж с риза на петна дойде да говори с тях. Потвърди, че пощата поддържа пощенски адреси на различни фирми. Конкретната пощенска кутия — тази на „Льобо Ентърпрайзис“ — се намирала в сградата. Всеки месец различна куриерска служба пристигала с разрешение да изпразни кутията. Това беше. Удариха на камък.

— Още ли мислиш, че тропането по вратите е правилният начин? — попита Блох.

— Често се стига до задънена улица. Така поне имам усещането, че се движим. Хайде да проверим магазина — каза Доул.

Двайсет минути по-късно Доул и Блох влязоха в магазин, който приличаше на минимаркет.

— Сигурна ли си, че това е адресът? — попита Доул.

— Това е.

Вътре установиха, че са прави — наистина беше минимаркет.

Мъжът на касата беше на петдесет и няколко, блед и потен, с набола брада и стар жълт пуловер върху тениска с яка. Имаше вид на човек, който се кани да поиграе голф на игрище в Чернобил.

— Извинете, ние сме полицаи — показа му значката си Доул, но не достатъчно бързо, та човекът да не забележи, че значката не е от Ню Йорк. — Бихте ли ни помогнали? Знаете ли дали преди това не е бил магазин за мобилни телефони?

— Не сте от нюйоркската полиция — отбеляза продавачът.

— Не, не сме. Не сме полицаи от този щат, но сме упълномощени и имаме съдействието на нюйоркската полиция. Е, имало ли е тук магазин за мобилни телефони преди две години?

— Не, открай време си е това. Откакто го купих през деветдесет и втора.

— Вие ли сте собственикът? — попита Доул.

— Да, аз.

Блох се вторачи в мъжа с пуловера и каза:

— Вдигнете си заплатата.

— Колежката ми иска да каже, че явно магазинът върви добре, след като сте тук от толкова отдавна. Кажете ни за мобилните телефони. Разполагаме с данни, които показват, че сте продали мобилен за еднократна употреба преди две години.

— Още ги продаваме — отговори мъжът и посочи към стъклената витрина под плота.

Доул отстъпи назад, разгледа витрината и видя два малки мобилни апарата в пластмасови вакуумирани опаковки.

— Случайно да пазите данни на кого сте продали телефона? Конкретният купувач е взел карта с лимит двеста долара, която сигурно също е купил от вас — каза Доул.

— Няма начин. Много хора купуват предплатени карти, когато си вземат телефон. Не пазя данните.

Блох огледа магазина, посочи охранителната камера зад собственика и попита:

— А имате ли записи на камерата от онова време?

— Не, развалена е. Не работи от години.

— Ами разписки от плащане с кредитни карти? — попита Доул.

— Тук се плаща само в брой — каза мъжът и им посочи табела вдясно от касата, на която пишеше: „Само в брой. Без карти“.

Последен шанс, помисли си Доул и попита:

— Помните ли мъж, който е купил от магазина мобилен телефон и предплатена карта за двеста долара?

— Не помня дори последния си клиент. Съжалявам. Нямам представа.

Доул и Блох се спогледаха.

— Ако няма да купувате нищо, може да си закарате задниците обратно в земите на Талахаси — каза мъжът.

— Ню Йорк ми липсва — каза Блох.

 

 

В четири и трийсет и пет Доул и Блох влязоха в офис сграда във Флатайрън Дистрикт. Фоайето беше от светъл чам и камък, с витрини, в които бяха изложени книги с твърди корици. Рецепционистката стоеше зад мраморен плот, а зад нея на табло беше изнесен списък на фирми. Имената бяха само няколко. Едно от тях беше истинската причина за посещението им, но така и така бяха в Ню Йорк, провериха и адреса на „Льобо Ентърпрайзис“. В крайна сметка беше им на път.

Рецепционистката се обади по телефона и им каза да седнат — щели да дойдат да ги вземат. Няколко минути по-късно висока руса жена с джинси, черен пуловер и фалшива усмивка се появи на рецепцията и им съобщи, че ще имат десет минути за среща с господин Фулъртън, но преди това трябвало да й обяснят за какво ще говорят с него.

— За Джей О. Льобо. Въпросът е сериозен, госпожо — отговори Доул.

Името заличи фалшивата усмивка от лицето на жената и тя се представи:

— Казвам се Сара. Последвайте ме горе и ще може да поговорите насаме с господин Фулъртън.

Заведе ги до асансьор, който ги качи на четиринайсетия етаж. Попаднаха в открит офис с бюра, купчини ръкописи и книги навсякъде. Повечето служители бяха млади жени. В дъното на помещението, в ъгъла, имаше кабинет със стъклени стени. Сара задържа вратата, за да влязат. Блох мина първа, следвана от Доул. Зад бюро с гранитен плот седеше много висок мъж на шейсет и няколко години, облечен спретнато в тъмносин спортен панталон, синя риза и тъмносива жилетка. Имаше прошарена чуплива коса и непринудена усмивка. Когато влязоха в кабинета му, той стана зад купчина страници и излезе иззад бюрото да се ръкуват.

— Тео Фулъртън, издател. Радвам се да се запознаем. Познавам Порт Лоунли. Със съпругата ми прекарвахме лятото там с децата, когато бяха малки. Красиво място. Какво ви води насам?

— Аз съм шериф Доул, това е заместник-шериф Блох. Надяваме се да ни помогнете във връзка с наше разследване — каза Доул. — Едно име изникна по време на разследването и се нуждаем от информация. Става дума за Джей О. Льобо, господине.

Доул наблюдаваше внимателно Фулъртън и забеляза как той леко сбърчи чело при споменаването на това име. Фулъртън погледна към Сара, после към Доул и челото му се изглади. На лицето му грейна нюйоркска усмивка.

— Той е нашето златно момче, шерифе. Допускам, че сте проучили и знаете за автора толкова, колкото знам и аз. Заповядайте, седнете.

Доул се настани в коженото кресло и прехапа устна, за да прикрие болката в коленете си. Фулъртън се върна зад бюрото си, облегна се назад и наклони глава, готов да слуша.

— Надявам се, разбирате, че не можем да навлизаме в подробности за разследването, но отделът ми може би разполага с информация, свързана със самоличността на жител на Порт Лоунли, когото смятаме за Джей О. Льобо.

— Знаете името му?! — възкликна Фулъртън и изпъна гръб, а после се приведе напред, облегна лакти върху бюрото и стисна ръце.

Приличаше на дете, което очаква да получи подарък за рождения си ден.

— Разполагаме с име. За жалост, в момента този човек е обявен за изчезнал. Трябва да ви кажа, че има вероятност да е мъртъв. Не мога да ви дам повече информация, но искам да разбера какви са взаимоотношенията ви с Льобо — каза Доул.

Прецени, че е най-добре да не споменава на Фулъртън, че ако намери Льобо, ще го арестува и ще го обвини в опит за убийство. Фулъртън може би нямаше да бъде толкова отзивчив, ако знаеше, че Доул иска да пъхне златното му момче зад решетките поне за трийсет години.

— Мили боже, разбира се, ще ви помогна с каквото мога. Но аз никога не съм се срещал с Льобо. Никой от издателството не го е виждал. Не знаем много за него. Изпраща ръкописите си с куриер, на когото плаща в брой. Пликовете са адресирани лично до мен. След като книгата мине през редактор, изпращаме ръкописа до пощенската му кутия. Той нанася промените и го връща при нас. Това е контактът, който имаме с него.

— Ами договорите, заплащането, тези неща? — попита Доул.

— По имейл. Той ми изпраща кодиран имейл. И преди да ме попитате — знайте, че е задънена улица. Някои от нашите компютърни специалисти веднъж се опитаха да намерят айпи адреса на имейла, но се оказа, че писмото се препраща през много държави. Както и да е, след като получа ръкописа, преговаряме и когато постигнем споразумение, изпращаме договор, той подписва, връща го и ние плащаме първата половина от аванса на фирма „Льобо Ентърпрайзис“.

— Какъв е адресът на банковата сметка на тази фирма? — попита Блох.

— Опасявам се, че не мога да разкрия тази информация без съдебно разпореждане. Както сигурно допускате, договорът съдържа строга клауза за поверителност. Не мога да ви дам тези данни, дори да исках, макар че не виждам как биха ви помогнали.

Очите на Фулъртън бяха приковани в Блох, а нейната химикалка се движеше по листа.

— Защо няма да ни помогнат? Опитваме се да намерим този човек.

— Адресът на банковата сметка е като адреса на фирмата — същата пощенска кутия.

— Да, но може би имате повече информация, не само адреса на сметката — изтъкна Доул. — Вижте, господин Фулъртън, би трябвало в това издателство все пак да има някой, който се е срещал с него. Хайде сега…

— Не, наистина няма. Вече не.

— Но навремето е имало. Сега си спомням, първият му редактор, нали? — попита Доул.

— Да, Боб Креншо. Вече не е с нас.

— Но би трябвало да имате досиета на авторите си с адрес и други данни — каза Доул.

Фулъртън погледна Сара, барабанейки с пръсти по бюрото, и кимна.

Тя излезе от кабинета.

— Ще ви покажа цялата информация, която имаме за Льобо — каза Фулъртън.

Сара се върна в кабинета с два листа за писма и ги подаде на Доул. Още топли от принтера.

Оказа се най-обикновен въпросник. Като адрес Льобо беше посочил номера на пощенската кутия, която Блох и Доул бяха огледали преди малко. Дата на раждане, лична история, истинско име, ако работите под псевдоним — всичко това беше оставено празно.

— Както виждате, този човек открай време е потаен — каза Фулъртън.

— Аз ли не знам! — отговори Доул. — Значи редакторът, който първи е работил с Льобо, Боб Креншо, е напуснал издателството, така ли?

— Да, много тъжно.

— Имаше ли семейство или близки колеги, с които евентуално да е говорил за Льобо?

— Не, Боб беше затворен човек. Беше разведен, нямаше деца и не поддържаше връзка с бившата си жена, но не знам какво е правел в извънработно време. Вече обсъдихме това с полицията тогава — каза Фулъртън.

Тихото скрибуцане на химикалката на Блох по бележника рязко секна — това беше нещо ново.

— Какво имате предвид под „тогава“? — попита Доул.

— Когато ни съобщиха за Боб — отговори Фулъртън.

— Какво ви съобщиха? Не ви разбираме — обади се Блох.

Фулъртън извърна глава и се загледа в силуета на Манхатън. Доул проследи погледа му и се полюбува на гледката: Флатайрън Билдинг гордо се извисяваше над Пето авеню и Мадисън Скуеър Парк. Сякаш Фулъртън искаше да вижда яркия образ на живота, който кипеше под него, докато отговаря на въпроса. Може би, помисли си Доул, така издателят цели да намали злокобната тежест на думите си.

— Боб Креншо изгорял в багажника на автомобил на запустяло място под Манхатънския мост. Боб е бил убит.

Сара наведе глава. Доул не каза нищо. Само слушаше как химикалката на Блох отново скрибуца по страницата.

— Льобо беше ли заподозрян в убийството? — попита Доул.

— Не, разбира се. Защо да бъде? Вижте, Боб имаше много проблеми. Случаят не беше разрешен, но не е имало никаква враждебност между Льобо и Боб, иначе Льобо щеше да смени издателите си. Искам да ви помогна, но не мога да ви кажа много повече.

— Работите с този човек от години. Все трябва да можете да ни кажете за него нещо, което ние не знаем — настоя Доул.

Фулъртън сведе очи и отговори:

— Знаете ли колко е трудно да напишеш един роман с неочакван обрат?

— Не знам — отговори Доул.

Фулъртън се приведе напред, насочи вниманието си изцяло към Доул и каза:

— Според мен това е най-трудното нещо за един писател. Льобо всеки път буквално избива рибата. Никога не можеш да допуснеш какво ще се случи. Редактирам ръкописите му съвсем леко, но въпреки това се натъквам на съпротива. Този човек обожава анонимността си, но по някакъв странен начин страшно се гордее с работата си.

— Гордее се, значи?

— Знам, че е налудничаво. Но ако не обоснова солидно всяка поправка в ръкописа, той просто не я приема. Оставам с впечатлението, че брани произведенията си със зъби и нокти. И така трябва да бъде. Знае колко е добър. Знам, че е парадокс, но такова е моето усещане. Ако си създал нещо страхотно, защо ще се криеш и няма да си припишеш заслугите?

— Последен въпрос — името Пол Купър говори ли ви нещо? — попита Доул.

— Мисля, че съм чувал за него. Той е средно добър автор на криминални романи. Мисля, че е клиент на Джоузефин Шнайдър. Тя се опита да ми продаде негова книга преди години, но аз я отказах.