Дейвид Балдачи
Жертвите (73)

73

От всички страни грейнаха ярки светлини.

Над тухлената ограда около гробището се показаха дула на автоматични оръжия и миг по-късно изскочиха въоръжени мъже, стъпили на щурмови стълби.

Глас, усилен от мегафон, извика:

— Федерални агенти! Свалете оръжията! Легнете по очи! Ръцете на тила! Веднага!

Иззад дърветата изневиделица се появи хеликоптер, върху който пишеше АБН, и насочи прожектора си към тях. Мъжете на борда се прицелиха в Рос и хората му на земята. Част от шайката на Рос започнаха да стрелят по хеликоптера и въоръжените мъже, изникнали върху стената.

Разрази се престрелка. Гъст дим покри гробището.

Федералните агенти хвърлиха шокови гранати, разнесоха се викове. Димът стана по-гъст. Виковете станаха по-силни.

Декър затика инвалидния стол с Фред Рос към един от джиповете.

— Наведи си главата — нареди той на стареца, преди да се присъедини към останалите.

— Аз ще взема Амбър и Зоуи! — извика Джеймисън и хукна към тях.

Джон Барън я последва.

Рос и един от хората също тичаха към заложниците.

Двете групи се сблъскаха пред Амбър и Зоуи.

Рос понечи да вдигне оръжието си и да го насочи към Джеймисън.

— Боклук такъв! — извика тя, изрита пистолета от ръката му и стовари юмрук върху носа му.

А когато той се олюля назад, Джеймисън заби коляно в слабините му. Рос се свлече на земята и не помръдна. За всеки случай тя му сложи белезници.

Междувременно Барън стисна здраво китката на другия мъж, измъкна пистолета му, изви ръката му отзад и заби главата му в един надгробен камък. Онзи също се свлече на земята и не помръдна.

Джеймисън грабна Зоуи и я понесе на ръце, а Барън помогна на Амбър да се изправи. Четиримата се скриха зад гробницата, тъй като престрелката продължаваше.

Джеймисън измъкна парцала, който похитителите бяха напъхали в устата на Зоуи, и момиченцето я погледна с възхищение.

— Лельо Алекс, това, което направи, беше толкова… толкова яко!

От димната завеса изскочи някой и се блъсна в Декър, който стоеше до входа на гробището. Той се олюля, удари се в портата от ковано желязо, изгуби равновесие и падна.

Синди Райли се втурна да му помогне, а на метри от тях отекваха изстрели и викове.

Декър чу тропот от бягащи крака. Сигурно бе човекът, който го бе блъснал.

Погледна към гробището и когато димът започна да се разсейва, видя неколцина от хората на Рос да лежат на земята. Останалите бяха коленичили с ръце на тила.

Агентите на АБН, всичките с бронежилетки и автоматични оръжия, бързо поемаха контрол над ситуацията. Кратката престрелка бе приключила.

Хеликоптерът кацна близо до оградата. От него скочи агент Кемпър и се втурна към тях.

— Трябва да ти призная, че не можах да повярвам на очите си, когато ми изпрати онова съобщение. Но ти се доверих и се оказа, че не съм сбъркала.

Декър кимна и погледна към Барън и Джеймисън, които съпровождаха Амбър и Зоуи до група федерални агенти.

— Гумени куршуми ли използвахте? — попита Декър.

— Точно както предложи — кимна Кемпър. — Надяваме се тези типове да издадат онези, които стоят над тях в хранителната верига.

Когато димът се разсея, Райли заяви:

— Декър, виждам Тед Рос, но не и Ласитър.

Всички се обърнаха и видяха как двама федерални агенти отвеждат Рос. Лицето му бе окървавено от удара в носа.

— Някой хукна към къщата. Вероятно е била Ласитър — каза Декър.

— Ще я хванем — заяви уверено Кемпър. — Мястото е обградено. Мои агенти контролират и пътя насам. Не може да се измъкне.

Декър погледна към джипа. Фред Рос и инвалидният му стол бяха изчезнали.

Той се втурна натам, но завари само няколко парчета тиксо на земята. Явно старецът бе успял да се освободи сам.

Миг по-късно към Декър се присъедини и Кемпър.

— Какво има? — попита тя.

— Фред Рос е там някъде в инвалидния си стол — отвърна Декър.

Кемпър се усмихна.

— Няма проблем. Благодаря за помощта, Декър.

Тя се отдалечи, за да поговори първо с един от хората си, а после и с Тед Рос.

Декър я проследи с поглед, след което се обърна към Райли.

— Иди да помогнеш на другите, аз ще дойда след малко.

Той се отдалечи, преди Райли да каже каквото и да било.

Тръгна по алеята между гробището и къщата и няколко минути по-късно тя изникна пред погледа му. Декър се озърна и се ослуша за стъпки. Не чу никой да тича и продължи напред. Ослуша се и за инвалидния стол на Рос, но отново не чу нито звук.

Къде ли бе отишъл старецът?

Декър ускори крачка. Къде беше и Ласитър? Не би могла да избяга пеша. Лесно щяха да я заловят. С кола обаче шансовете й да премине през барикадата на Кемпър нарастваха значително. Ключовете на джипа, с който дойдоха, бяха у Декър. Но той знаеше, че тук има още един автомобил.

Декър забърза към гаража.

Чу паленето на двигателя в мига, в който стигна там. Последва превключване на скорости и старият шевролет излезе от гаража на заден ход.

Декър отскочи встрани, за да не бъде прегазен. Претърколи се и се изправи, а Ласитър завъртя волана, колата зави на сто и осемдесет градуса и се обърна с предницата към пътя. Декър коленичи, опря приклада на пушката в рамото си и се прицели.

— Излез от колата, Ласитър! В противен случай ще открия огън!

В отговор получи пет куршума, изстреляни през отворения прозорец на лявата врата.

За щастие, Ласитър не можеше едновременно да се прицели добре и да върти волана, затова изстрелите й не попаднаха в целта.

Декър стреля няколко пъти по стария джип.

Куршумите спукаха двете задни гуми, счупиха един прозорец и пронизаха вратите.

Ласитър изпищя и няколко секунди по-късно отвори вратата, скочи на земята и хукна да бяга.

Декър я видя да тича към къщата и да изчезва вътре.

Той отиде бавно до джипа и надникна в него.

Видя кръв и разбра, че я е ранил.

Проследи кървавите следи до входната врата и надзърна вътре.

Чу звука, преди да я види.

Тя стенеше.

Декър тръгна бавно по коридора, като проверяваше всяка врата, покрай която минаваше. Стоновете ставаха все по-силни, но мястото бе огромно, досущ като пещера, и това усилваше ехото.

Той спря и се ослуша напрегнато.

— Декър?

Пристъпи напред и надникна в оръжейната.

Ласитър седеше на пода с гръб, опрян на стената.

Ръката, която бе държала в под държащата превръзка, сега висеше отпусната, цялата в кръв. Погледът на Декър спря върху пистолета в дясната й ръка.

— Да? — попита той.

— Върви по дяволите!

— Всичко свърши, Дона. Остави оръжието и ще повикам медицинска помощ.

Ласитър се изсмя. Лицето й се разкриви в гримаса, тя се извърна настрани и повърна.

Изтри устата си с ръката, с която държеше пистолета, и погледна към Декър, който стоеше на прага.

— Спипа ме. — Тя допря дулото в окървавеното си лице и каза: — Вече не съм красива, нали? — След което се засмя, но мигом се присви на две от болка.

— Защо, Дона? Ти си полицай!

Тя изправи гръб.

— Прекалено много пари, Декър. Прекалено много.

Ласитър простена и гърбът й се свлече по стената.

— Искала си да отмъстиш на Барън заради баща си. И заради майка си.

Тя посочи окървавената превръзка на пода.

— Планът им беше да ликвидират Марти и Алис, докато ги извеждаме от управлението. После да стрелят по мен и още един-двама, за да изглежда всичко по-достоверно. Проклетият куршум отскочи от бронежилетката и ме рани в лявата ръка. Наложи се да взема доста силни обезболяващи. А после се появи ти с твоята пушка… Имам чувството, че ръката ми ще се откачи от рамото… И мисля, че белите ми дробове се пълнят с кръв.

— Направи грешка, като напусна болницата. Тя ме доведе тук.

Ласитър завъртя глава.

— Трябваше да го направя. Нямах доверие на Тед. Щеше да ме прецака.

— Така е, на престъпниците не може да се има вяра. Защо беше необходим целият този театър с Бийти и Смит? Да държите телата им във фризер, да ги оставяте в онази къща…

— Знаехме, че съдебният лекар е изключително некомпетентен. И знаехме, че АБН ще се намеси, след като полицията установи самоличността на жертвите, затова Рос реши, че замразяването на труповете ще помогне. — Ласитър се закашля. От устата й излязоха кървави пръски. — Повярвай ми, ако знаех, че ти си в къщата отзад, щяхме да ги изхвърлим далече от тук.

— Остави пистолета, Дона, и ми позволи да повикам помощ. В противен случай едва ли ще оцелееш.

— На кого му пука! — Тя замълча и си пое дъх — продължително, болезнено и на пресекулки, в резултат на което белите й дробове се изпълниха с още повече кръв. — Барънвил! Това проклето място изцежда живота от теб. Всеки път, когато видех това име на някоя улица или сграда, ми идваше да си изповръщам червата. Баща ми беше добър човек. Този град го съсипа. Съсипа всичко!

— Заминала си да следваш във Филаделфия — отбеляза Декър. — Могла си да останеш там.

— Наложи се да се върна — поклати глава Ласитър — за да се грижа за майка ми. После тя се самоуби, но аз вече бях затънала в това блато.

— Отказваш да приемеш, че скапаният ти живот е твой собствен проблем.

— Прав си — кимна отново Ласитър. — Цялото това злато… Колко каза, че струва? Половин милиард?

— Там някъде. Но това са само пари, Дона.

Тя се засмя горчиво.

— Лесно е да го кажеш… но само когато ги имаш. — Ласитър простена и притисна ръка към гърдите си. — По дяволите, ужасно ме боли!

— Остави пистолета, Дона. Ще доведа помощ, но първо трябва да оставиш пистолета.

Тя изправи гръб и изражението й като че ли се успокои.

— Ще получа смъртна присъда — изрече тихо тя. — Заради всичко, което направих.

— И така да е, няма да стане скоро.

Декър виждаше, че загубата на кръв доближава критичната точка. Ласитър запелтечи:

— Няма да отида в з-з-затвора. Б-б-бивше ченге… Няма да отида в з-з-затвора. Няма. Н-н-няма.

— Не го прави — каза Декър, когато разбра накъде отиват нещата.

— Бях добро ч-ч-ченге. Много добро. А… а после в-в-всичко отиде по д-д-дяволите.

Декър забеляза, че лицето й побелява, кръвното й налягане спада с всеки удар на сърцето й. Стана очевидно кой е единственият изход от ситуацията.

— Как изобщо се забърка с Рос? — попита той в опит да я разсее.

Въпросът му като че ли я мобилизира и тя изрече съвсем ясно:

— Познаваме се отдавна. Нуждаеше се от вътрешен човек в полицията. Знаеше за баща ми и майка ми. Знаеше и че съм отчаяна. Направи ми предложение, което не можех да откажа.

— Алис Мартин не знаеше за теб, нали?

Тя поклати глава.

— З-з-за нея аз бях добро ч-ч-ченге.

— А Грийн?

Ласитър отново поклати глава.

— Никой не знаеше за мен, освен Рос. Той плащаше на Марти и на още няколко ченгета. Но никой не знаеше за м-м-мен. В противен случай Марти м-м-можеше да ме издаде, когато го пипнахте за убийството на Бонд.

— Остави пистолета, Дона.

— Няма. — Тя се обърна към Декър и го погледна умолително. — Застреляй ме, Декър. — Посочи челото си с дулото на пистолета. — Ей тук. Моля те. Направи ми тази услуга като ченге на ченге. Просто го направи.

— Съжалявам, не мога.

— Добре, длъжна бях да те попитам — отвърна мрачно Ласитър.

Тя пъхна пистолета в устата си, затвори очи и дръпна спусъка.

Декър не реагира по никакъв начин. Знаеше, че това е логична развръзка. Може би така бе по-добре. Пристъпи към тялото, което се бе свлякло настрани. Стената зад Ласитър бе изцапана с кръв и мозък.

Декър сведе поглед към тялото и затвори очи. В главата му нахлуха образи в електриковосиньо, с което обикновено асоциираше смъртта. Косъмчетата на врата му настръхнаха, започна да му се повдига, получи пристъп на клаустрофобия.

Едва не се усмихна, макар да стоеше над трупа на Ласитър. Тя беше лошо ченге, разбира се. Но въпреки това ченге. И смъртта й не можеше да го зарадва.

Вероятно утре щеше да бъде същият стар Декър, онзи, когото ужасната травма на футболния терен бе създала. А това като че ли бе нещо хубаво в този толкова непредсказуем свят.