Дейвид Балдачи
Жертвите (57)

57

— Значи ли това, че не са те пуснали под гаранция?

На следващия ден Декър и Джеймисън седяха срещу Джон Барън в стаята за свиждания на полицейския арест в Барънвил.

Декър бе разказал на Джеймисън какво е открил в кабинета на Тед Рос и й бе предал разговора си с агент Кемпър.

Барън беше облечен в бял гащеризон. Беше небръснат и рошав. Като че ли не бе спал добре.

— Точно така.

— Не е вярно. Веднага след съдебното заседание Синди Райли е поискала да плати гаранцията, но ти си отказал.

— Проблемът не е неин. Тя вече ми нае адвокат. Не би трябвало да харчи повече пари заради мен.

— Много благородно от твоя страна — отбеляза Декър. — Но благородството едва ли ще ти помогне да излезеш на свобода. За разлика от истината.

— Искаш да кажеш, че съм излъгал? — отвърна рязко Барън. — Вече си го признах.

— Не говорех конкретно за теб, а по-общо.

— Какво означава това… по-общо?

— За мен е очевидно, че Брадли Коста е дошъл в града, защото е смятал, че знае къде се намира съкровището, скрито от твоя съименник.

— А аз ти казах съвсем ясно и категорично, че не вярвам в съществуването на никакво съкровище. Досега все някой щеше да го е намерил.

— Добре, но да предположим, че съществува. Ей така, заради спора.

Барън въздъхна, облегна се на пластмасовия стол и каза:

— Добре. Не че имам какво друго да правя в момента.

— Предполагам, че ако съкровището се намира в имението, на външен човек ще му бъде трудно да проникне там и да го отнесе.

— Зависи какво представлява.

— Не мисля, че е хартия. Тя би изгнила с годините. Предполагам, че Джон Барън Първи е предпочел нещо, което да устои на капризите на природата.

— Защо да го е грижа какво ще се случи след смъртта му?

— Защото е бил гаден кучи син — отвърна Декър. — Не е искал семейството му да получи парите. Прочетох едно писмо от Найджъл Нотингам до сина му, от което съдя, че прадядо ти е смятал децата си за недостойни да получат наследство.

Барън се замисли върху думите му и сви рамене.

— До смъртта на родителите ми нямах представа колко трагични са семейните ни дела. Едва тогава открих, че къщата е ипотекирана, а в банковите ни сметки няма нищо. Но предположих, че предишните поколения просто са прахосали състоянието. А после направих известни проучвания и установих, че Барън Първи не е оставил много пари на своите наследници.

— Но ако той е бил преуспяващ бизнесмен, къде са отишли парите му? — попита Джеймисън.

— С баща ми говорихме веднъж за това. Явно той също беше търсил съкровището. Беше адвокат и знаеше как да проучва подобни въпроси. Според него дядо му е прахосал парите от всички предприятия и дори е изтеглил кредити. Това обременило наследниците му двойно — предприятията затънали в дългове, а те не разполагали с ликвидни средства, за да ги покрият.

— Може би ключът към съкровището се крие тъкмо в тези липсващи пари — подхвърли Джеймисън.

Барън я погледна.

— Няма никакво съкровище, Алекс.

— Защо?

— Защото всичките ми предшественици са го търсили. Видяхте дупките в стените. Копали са и в земята. Според баща ми в един момент земята около къщата заприличала на лунен пейзаж. Ако наистина е имало съкровище, все някой е щял да го открие досега.

— А защо изобщо им е хрумнало, че го има? — попита Джеймисън.

— Не съм сигурен, разбира се — отвърна Барън, — но предполагам, че не са могли да се примирят с мисълта, че това е цялото им наследство. Възможно е също, както Декър каза, старият Барън да се е опитал да ги преметне.

— Предприятията са продължавали да работят и след смъртта му — каза Декър.

— Да, но постепенно са затънали поради липса на оборотни средства, както и поради факта че наследниците му не са били на неговата висота.

— Което ме връща на първоначалния въпрос — каза Декър. — Ако все пак има съкровище, външен човек трудно ще може да го потърси, без ти да разбереш, нали?

— Аз съм там почти през цялото време. Ако отсъствам, то е само за няколко часа. Освен това единственият начин да се влезе вътре, е през входната врата.

— И ти все още си собственик на всичко това?

— Разбира се.

— Какво ще се случи, ако те осъдят за убийство?

— Много добре знаеш какво. Ще вляза в затвора.

— Не, той има предвид какво ще се случи с имота — поясни Джеймисън. — С къщата.

Барън сбърчи вежди.

— А, разбирам. Ами… едва си държа главата над водата. А вляза ли в затвора, няма да мога да работя и ще изгубя доходите си, колкото и малки да са те.

— Можеш да продадеш някои лични вещи. Например онези стари оръжия, които ни показа.

— Това не е единственият проблем.

— Какво още?

— Макар Брадли Коста да отхвърли последното ми искане, аз все пак успях да рефинансирам ипотеката преди година или там някъде. Банката ми предостави по-нисък лихвен процент, но постави някои условия.

— Какви условия? — попита Джеймисън.

— Добавиха клауза за морално осъдително поведение. Има вероятност имението да бъде обявено за паметник на културата. Това ще му придаде допълнителна стойност, но от друга страна, всеки скандал ще го обезцени. Банката реши да се възползва от тази клауза, когато подадох молба за рефинансиране.

— Искаш да кажеш, че ако бъдеш арестуван и осъден за престъпление… — започна Джеймисън.

— Банката ще приеме, че съм фалирал, ще обяви ипотеката за просрочена и ще продаде имението на търг на онзи, който предложи най-висока цена. Дори да съм в състояние да продължа да плащам вноските.

— Но защо, ако можеш да ги плащаш? — попита Джеймисън.

— Защото кредитът е обезпечен с къщата. Ако извърша сериозно престъпление, това според банката ще намали нейната стойност. Затова тя поиска да получи правото да ме обяви в неплатежоспособност, за да продаде имота бързо, преди да се е обезценил. — Барън погледна Декър и отбеляза: — Не изглеждаш изненадан.

— Не съм.

— Защо?

— Ако не си убил онези хора, тогава някой се опитва да те натопи за смъртта им. Ти си познавал и четиримата или най-малкото си имал контакт с тях. Но това не е всеизвестен факт. Следователно някой те е проучил внимателно. А ти не ни помогна, като ни излъга.

— Явно не.

— Който ги е убил, не е искал да ни улеснява прекалено много.

— Защо? — попита Джеймисън.

— Защото бързо щяхме да стигнем до извода, че някой се опитва да натопи Джон.

— Не стигна ли току-що до същия извод? — попита Барън.

— На каква стойност е ипотеката върху имота?

— На голяма.

— И който иска да го откупи, ще трябва да разполага с дълбоки джобове.

— Да. Банката би приела сума, която е по-ниска от оценката, но не много по-ниска.

— И Коста знаеше всичко това?

— Именно той сключи с мен сделката за рефинансиране и добави клаузата за морално осъдително поведение. Както казах, когато отново се свързах с него и поисках по-ниска лихва и по-добри условия, той отказа.

— Смяташ ли, че Коста е възнамерявал да откупи имението? Така би се превърнал в негов собственик. И би могъл да търси съкровището на спокойствие.

— Мисля, че тъкмо това е бил планът му. Нещо повече, той е разбрал къде е скрито съкровището — заяви Декър.

Барън се изправя рязко.

— Какво? Къде е тогава?

— Не съм сигурен. Но той е откраднал писмо от местното историческо дружество. Мисля, че тъкмо то му е дало отговора.

— Но, Декър — възкликна Джеймисън — Коста не би могъл да купи сам имота, нали? Това би означавало да сключи сделка със самия себе си. Банковите регулации забраняват подобни практики.

— Не се съмнявам — отвърна Декър. — Затова се е нуждаел от фиктивен купувач.

— Някой, който да купи имението от свое име, след което да му позволи да вземе съкровището?

— Да. Вероятно му е предложил дял от него.

— Трябва да открием този човек — заяви Джеймисън.

— Така е, защото именно този човек е убил Бабът, Танър, Суонсън и самия Брадли Коста. — Декър помълча, погледна Джеймисън и добави: — Мисля, че той е убил и Франк.