Дейвид Балдачи
Жертвите (27)

27

Барън бе хванал Джеймисън под ръка, докато се разхождаха по павираната алея, която водеше към семейната гробница.

— Разбира се, тази идея отдавна е остаряла — отбеляза Барън. — Да бъдеш погребан в собствения си имот. Но по онова време е била доста модерна. Затова са павирали алеята до там, за да може погребалната процесия да мине по нея. Аз също съм си избрал място и то ме очаква, когато ми дойде времето. Надявам се да останат пари, с които да бъда погребан.

— Наистина ли искате да ви погребат тук? — попита Джеймисън.

— На първо място, не искам да умирам, но не зависи от мен, нали?

Озоваха се пред двуметрова тухлена стена, заобиколена от стари дървета с дебели стволове, които хвърляха плътна сянка.

— Признавам, че е доста потискащо — отбеляза Барън, вероятно забелязал унилото изражение на Джеймисън.

Той извади ключ от джоба си и отвори скърцащата метална порта. Посочи надписа върху месинговата плоча на стената до портата.

— На латински ли е? — попита Джеймисън.

— Много добре, Алекс — похвали я Барън.

— Какво пише? — поинтересува се Декър.

— Нещо от рода на: „Прецакай другите, ако не искаш да прецакат теб“ — отвърна Барън.

— Не пише нищо подобно — засмя се Джеймисън.

— Е, може би това е смисълът… Свободният превод гласи: „Тук лежи прочутата и влиятелна фамилия Барън. Отдайте почит, плебеи!“.

Джеймисън се засмя отново.

Барън ги въведе в просторния гробищен парк. На повечето гробове бяха поставени внушителни късове мрамор или гранит с издялани върху тях имена на покойници. Каменните плочи бяха идеално прави, подравнени като по конец. Някой очевидно се грижеше добре за гробовете. В центъра се издигаше внушителна мраморна гробница, покрита с петна от ветровете и дъждовете.

Барън ги поведе към нея и потупа вратата от ковано желязо на входа. Мраморът около нея беше оцветен от патината върху метала. По стените, покрити с мръсотия, бяха избили бели ивици, червеникави петна и гъбички.

— Тук лежи праотецът на рода, благодетелят на града, гореспоменатият Джон Куорлс Барън Първи — обяви домакинът. — И той, и съпругата му Абигейл, и всичките им деца са погребани тук. Както и други членове на семейството, починали след тях.

— Вътре сигурно е доста просторно — каза Декър.

— И това е поредният повод за недоволство на жителите на Барънвил, които смятат, че покойниците от фамилия Барън се радват на повече лукс след смъртта, отколкото останалите — приживе.

Декър забеляза, че от едната си страна гробницата е леко хлътнала в земята.

— Структурни проблеми? — попита той.

— Мисля, че причината е в Джон Барън Първи, който е спестил пари дори от вечния си дом.

— Изглежда доста занемарено — отбеляза Джеймисън.

— Идвам тук от време на време и се грижа за гробовете отвън, но не и за гробницата. Не мога просто да я измия с маркуч или да използвам киселина. Това ще я увреди допълнително, възможно е дори мраморът да се напука. А нямам намерение да го търкам с гъба в ръка. Не бих го направил, дори да обичах Джон Първи, а аз определено не го обичам.

Барън извади друг ключ.

— Искате ли да надзърнете вътре?

Джеймисън отстъпи крачка назад, но Декър отвърна:

— Разбира се.

Барън отключи вратата и влезе вътре.

Декър го последва и след малко, макар и неохотно, към тях се присъедини Джеймисън.

От двете страни на пътеката имаше хоризонтални надгробни плочи, разположени покрай стените. По средата се издигаше голям гранитен паметник, целият в петна от възрастта и влагата. Барън поведе гостите си към него.

— Моят праотец, макар и не от плът и кръв. Разбира се, че заема централното място.

Декър и Джеймисън огледаха мястото, където Джон Барън I бе намерил последен покой.

— Впечатляващо — отбеляза Декър. — Всички ли са ваши роднини?

Последният потомък на фамилията сви рамене.

— Честно казано, не съм влизал тук, откакто бях дете. Тогава почина баба ми. Погребана е ей там! — Той посочи една плоча вляво. — Спомням си, че това беше най-зловещото място, в което бях попадал, и нямах търпение да се махна.

Декър продължи да се оглежда. Носеше се остър мирис на мухъл. Две от стените бяха почернели от плесен или гъбички. По друга бяха избили бели ивици като тези, които бе видял от външната й страна. Таванът се ронеше, целият на петна от влагата.

Декър пристъпи по алеята. Кракът му се отърка в една плоча, която стърчеше малко по-напред. Той го разтри и сведе поглед към името, издялано върху мрамора.

Абигейл Барън.

Барън забеляза това и каза:

— Джон Първи е искал вечен живот единствено за себе си, затова дори съпругата му е погребана отделно. — Той се огледа и добави: — Всичко тук е пълно, няма място за други. Аз ще съм отвън.

— Разбирам защо сте искали да се измъкнете от тук час по-скоро, когато сте били дете — каза Джеймисън и се огледа бавно. — Това е царство на… смъртта.

Барън ги поведе навън и заключи вратата.

Джеймисън пристъпи встрани и огледа най-скорошните на вид гробове, макар те да бяха отпреди повече от трийсет години, ако съдеше по датите на плочите.

— Това родителите ви ли са? — попита тя.

Барън се извърна бавно и погледна двата гроба.

— Баща ми Бенджамин и майка ми Дороти. Най-скъпите ми покойници, както се казва.

Декър се приближи до гробовете и прочете датите върху тях.

— Били са едва на четиресет и няколко. И са умрели в един и същ ден. Какво се е случило?

— Не съм сигурен — призна Барън и се присъедини към него.

Декър и Джеймисън го погледнаха.

— Какво означава това?

— Някои хора са убедени, че са загинали при злополука. Други смятат, че са се самоубили.

— А вие на кои вярвате? — попита Джеймисън.

— Нито на едните, нито на другите.

И как според вас са умрели? — попита тя.

Той я погледна в очите и отвърна:

— Мисля, че са били убити.

— Това са три крайно различни възможности — заяви изненадано Джеймисън.

— Така е.

— Защото смятате, че са били убити? — попита тя.

— Предлагам да се поразходим. В имението има едно голямо езеро. И макар рододендроните да са прецъфтели, все още са красиви — добави Барън с мрачен тон и ги поведе по добре отъпкана пътека сред дърветата. Не след дълго сви надясно и обясни: — Навремето имението е стигало чак до подножието на хълма и пътя, който води до града. През годините продадохме доста парцели. Не е останало много, но мисля, че успяхме да запазим най-живописните места.

Излязоха от горичката и тръгнаха покрай засадени в редици рододендрони, които стигаха до езерото. Половината от водата му бе покрита с растителност. Брегът бе стръмен от всички страни.

— Често идвах тук като дете — каза Барън, зареял поглед над езерото. — Но не можех да плувам. Виждате ли каква растителност има? Корените стигат дъното и човек лесно може да се оплете. Един от роднините ми едва не се удави. Оттогава идвахме само за да се възхитим на красотата на езерото. Или да се качим на лодка и да гребем до отсрещния бряг. Между другото, в средата е доста дълбоко. Едно време го зарибявахме, но това беше отдавна.

— А родителите ви? — попита Джеймисън.

— Родителите ми умряха тук — отвърна Барън.

— Но нали казахте, че никой не плува в езерото?

— Не са дошли да плуват. Паднали са вътре с колата.

— Как е възможно да се стигне до това място с кола? — учуди се Декър.

— Тогава имаше път, който водеше от къщата до тук. Прадядо ми го прокарал преди много години. По времето, когато са имали пари в излишък. Идвали до езерото с колите и си правели пикник. Чувал съм, че са прекарвали на брега цели дни. Когато бях дете, баща ми ни водеше тук с майка ми, макар нито веднъж да не си позволихме лукса да се излежаваме цял ден край водата. Мястото е красиво. Някои от най-хубавите ми спомени с моите родители са свързани с него.

Барън седна на тревата и кръстоса крака. Декър и Джеймисън останаха прави.

— А сега идвам тук, за да се отдавам на размисли. И да гледам водата. И да пия — добави Барън. — Едва бях започнал втората година в колежа, когато получих обаждане. Търсеха ме от полицията. Открили родителите ми в колата на дъното на езерото. Мъртви, разбира се.

— О, боже! — възкликна Джеймисън.

Барън се извърна и каза:

— Съмнявам се, че бог има нещо общо с това. — И отново се загледа във водача.

— Какво казаха полицаите? — попита Декър.

— Бяха убедени, че или става въпрос за нещастен случай, или — по-вероятно — за двойно самоубийство. Още тогава бяхме бедни, макар още да не го знаех. Родителите ми полагаха огромни усилия да поддържат образа на представители на рода Барън, без да разполагат с необходимите за целта финансови ресурси. Видяхте в какво състояние е къщата. Тогава положението беше по-добро, още можехме да си позволим да плащаме на прислуга в къщата, на работници в градините, но беше трудно. Баща ми беше добър човек. Беше забелязал признаците на упадъка. Той беше завършил право. Изкарваше добри пари като адвокат, но те стигаха само колкото да опази онова, което предците му бяха построили. Майка ми също е имала някакво наследство, но малко.

— Защо не са продали къщата и земята и не са заминали някъде? — попита Джеймисън.

— Имението беше ипотекирано още тогава, което го правеше непродаваемо. Трябваше да се плашат данъци и куп други задължения. Върху всички тях се бяха натрупали лихви. Имахме чувството, че колкото по-усърдно работи баща ми, за да изплати дълговете, толкова по-бързо растат те. Той продължи да се бори, но покриваше старите дългове, като вземаше нови. Много се зарадва, когато получих бейзболна стипендия в колежа.

— Можел е да обяви фалит — каза Декър.

— За него това бе въпрос на чест. Нямаше да се откаже.

— Нищо чудно да е изпаднал в отчаяние — обади се Джеймисън.

Барън се изправи рязко.

— Не би могъл да изпадне в такова отчаяние, че да се самоубие. И дори да бе взел подобно решение, никога не би допуснал майка ми да го последва. — Той замълча и добави: — Блазня се от мисълта, че по време на едно подобно обсъждане непременно би станало въпрос и за мен. Родителите ми не биха искали да ме оставят кръгъл сирак.

— В такъв случай — злополука? — попита Джеймисън.

— Не виждам как. Човек не може да падне случайно с колата си в езерото. Трябва да е било съзнателно действие.

— Подозирате, че става въпрос за убийство — каза Декър. — Родителите ви имаха ли врагове?

— Имаха достатъчно врагове само заради фамилията, която носеха.

— Какво беше заключението на полицията?

— Не съм сигурен дали съставиха официално заключение. Казаха ми, че родителите ми са загинали или в резултат на нещастен случай, или по своя собствена воля и толкова. Но не откриха предсмъртно писмо.

Декър кимна.

— Възможно ли е първо да са били приведени в състояние на безпомощност, след което да са били поставени в колата? Предвид наклона на брега е било достатъчно някой да изключи от скорост и да бутне леко. Тогава колата сама би паднала във водата.

— Зададох на полицаите абсолютно същия въпрос.

— И те какво ви отговориха?

— Че разследването не е приключило и нямат право да разкриват подробности.

— А когато го приключиха? — попита Джеймисън.

— Очевидно още не са, след като не са стигнали до категоричен извод. И продължават да не отговарят на въпросите ми.

— А вие продължавате ли да ги задавате? — поинтересува се Джеймисън.

— Един-два пъти годишно. По-рано пишех писма, звънях по телефона… Сега пращам имейли направо на началника на полицията.

— И какво ви отговаря той?

— Реакцията му обикновено се изразява с думи, които не мога да повторя пред една дама — отвърна Барън и погледна Джеймисън. — А сега, освен ако нямате други въпроси, бих искал да се прибера и да подремна.

С тези думи Барън стана и тръгна към къщата.

Джеймисън се обърна към Декър, който продължаваше да се взира в езерото.

— Странна птица — отбеляза тя. — В един момент ръси шеги, в следващия заявява, че родителите му са били убити.

Декър погледна към Барън, който тъкмо навлизаше сред дърветата.

— Декър? Чуваш ли ме?

Той кимна.

— Смяташ ли, че е възможно родителите му да са били убити?

— Не мога да кажа. А и не заради това сме тук. Разследваме шест убийства, извършени неотдавна — каза Декър и отново обърна поглед към езерото.

— Но те гложди любопитство, нали?

Той се обърна, тръгна и я подмина.

— Чакай малко, къде отиваш?

— Там, където „подремва“ Барън. Искам да огледам наоколо.