Дейвид Балдачи
Жертвите (39)

39

Интуицията не ме е подвела.

Декър седеше в кухнята на Мичъл и се взираше в доклада за злополуката, сполетяла Тоби Бабът, в резултат на която в главата му била поставена метална пластина.

По времето, когато се случила въпросната „трудова“, или „промишлена“, злополука, той работел на строежа на логистичен център „Максус“. Карал мотокар, който се сблъскал с друга тежка машина. Бабът не носил каска и бил без предпазен колан, в резултат на което изхвърчал от мотокара и си ударил главата.

Получил фрактура на черепа.

Имал здравна застраховка и тя покрила болничните разходи. Впоследствие било установено, че по време на злополуката в кръвта на Бабът е имало алкохол. А това правело проблематичен евентуален съдебен иск срещу „Максус“. Компанията решила да се презастрахова, като оставила Бабът на работа още няколко месеца, но на канцеларска длъжност, след което го уволнила.

Декър чу входната врата да се отваря. След секунди на прага на кухнята се появи Амбър.

Изглеждаше бледа и разтревожена. Декър се зачуди как се държи на крака.

— Знаеш ли къде е Зоуи? — попита Амбър.

— Алекс я взе и излезе да свърши нещо.

Тя кимна.

— Как си?

Декър се почувства неловко, че Амбър е загрижена за него в подобен момент.

— Добре съм. Мога ли… ъъъ… да ти донеса нещо?

— Не, нямам нужда от нищо. Благодаря ти, че отиде за колата и вещите на Франк.

— Моля ти се, Амбър. Дори не го споменавай.

Устните й потрепериха.

— Избрах му хубав ковчег.

Декър почувства как тялото му се облива в студена пот. Искаше му се да стане и да я прегърне в знак на подкрепа. Но онова нещо в главата му го спря.

По лицето й започнаха да се стичат сълзи.

— Ще си легна — каза тихо тя.

Декър не бе в състояние да направи нищо друго, освен да кимне.

Той чу стъпките й да заглъхват по коридора. Вратата се затвори след нея. Нещо падна на пода. Обувки.

Проскърцаха пружини. Амбър бе седнала на леглото.

А после се разплака така, че се чуваше чак в кухнята.

Декър, който не бе в състояние да понесе плача на тази съсипана от мъка жена, стана бързо и отиде на задната веранда, където бе започнало всичко.

Целият трепереше. Бе преживял това, което Амбър преживяваше в момента. И сега, след като бе видял как страда човек, изгубил свой близък, свой любим, спомените се върнаха с пълна сила.

Не бива да се отдаваш на тези спомени, Декър. Направиш ли го, няма да ти се отрази добре. От теб няма да има никаква полза.

Искрата електричество. Откриването на телата. И всичко останало.

Седна на стола на верандата и продължи да се взира в съседната къща, макар мислите му да се насочиха към съвсем други аспекти на разследването. И един от тях бе особено тревожен.

Ако Бабът бе убит заради нещо в „Максус“, би ли могло и Франк Мичъл да е убит по същата причина?

Възможно ли бе злополуката да не е нещастен случай?

В края на краищата, след като роботите можеха да бъдат програмирани да извършват определена дейност, спокойно можеха да бъдат програмирани да извършат и друга дейност.

Но защо да убиват Франк Мичъл? Какъв бе мотивът?

Декър извади телефона си и позвъни на Тод Милиган, член на екипа им във ФБР. Помоли го да открие каквото може за корпорация на име „Максус“.

Милиган познаваше Декър достатъчно добре, за да не му задава въпроси. Затова отвърна:

— Веднага се заемам.

Декър остави телефона и продължи да се взира в къщата, в която бе открил телата на двамата агенти на АБН. Те бяха убити някъде другаде, това вече бе ясно, но той нямаше представа защо. Нито защо телата им бяха оставени тъкмо в тази къща.

Затвори очи и превъртя лентата със спомените до момента, в който се бе запознал с Франк Мичъл.

Седяха в дневната, а Франк току-що се бе върнал от работа. Естествено, бе разстроен заради двете убийства, извършени едва ли не в задния му двор. Прояви любопитство, но това също бе нормално.

Тогава Декър насочи вниманието си към друг кадър.

Към една снимка. На детския бейзболен отбор.

Може би тя криеше нещо повече…

 

 

На излизане срещна Джеймисън. Тя държеше Зоуи за ръка и двете тъкмо завиваха по алеята към къщата. В другата си ръка носеше торба с покупки.

— Къде отиваш? — попита го тя.

— Искам да проверя нещо.

— Как върви?

— Ами… върви.

— Не прави нищо… — Джеймисън замълча и погледна Зоуи. — Знаеш какво.

— Знам.

Когато отмина, Зоуи извика след него:

— Господин Еймъс, нали ще се върнеш?

Декър спря и се обърна бавно.

— Ще се върна, Зоуи. Обещавам.

Той отиде до апартамента на Брадли Коста и използва ключа, който Ласитър му бе дала. Запъти се право към снимката на лавицата, от която го гледаше усмихнатият Джон Барън.

Момчетата също изглеждаха щастливи. Така и трябваше да бъде, нали бяха спечелили щатския шампионат.

Един въпрос не му даваше мира, откакто се бе запознал с биографията на Брадли Коста. Защо един млад неженен банкер ще напусне Ню Йорк и ще дойде тук? За млад човек с пари Ню Йорк изглеждаше далеч по-примамлива дестинация от Барънвил и всичко, което градчето можеше да предложи.

Декър разгледа внимателно снимката, след което плъзна поглед по рамката.

Защо да не проверя очевидното, каза си той. Всъщност трябваше да го направи много по-рано. Обърна снимката и завъртя малките метални езичета, които придържаха парчето картон отзад. Махна го и извади самата снимка.

— По дяволите! — промълви Декър.

На гърба й бяха написани име и адрес.

— Стенли Нотингам — прочете той.

Адресът под името бе в Ню Йорк.

Кой беше Стенли Нотингам от Ню Йорк и защо Коста криеше тази информация на гърба на снимка на детски бейзболен отбор?

Изпрати съобщение до Тод Милиган с молба агентът на ФБР да провери случая. Декър бе готов да замине лично за Ню Йорк, ако се налага. Този Нотингам може би знаеше какво е накарало Брадли Коста да пристигне в Барънвил. А тази информация можеше да доведе до нещо друго.

И тогава пъзелът, който представляваше това разследване, щеше да започне да се подрежда.

В хода на криминалните разследвания, полицаите обикновено трупаха купища информация, понякога незначителна на пръв поглед, но само докато някое дребно разкритие не доведеше до друго или някоя следа не разкриеше необяснимо противоречие. И в двата случая това можеше да покаже вярната посока.

А Декър изпитваше отчаяна нужда от подобна следа.

Той прибра снимката в джоба си, напусна апартамента на Коста и потегли към следващата си цел.

Бетси О’Конър, последната известна съквартирантка на Тоби Бабът.