Дейвид Балдачи
Жертвите (55)

55

— Мога ли да се срещна с господин Рос? — попита Декър и показа служебната си карта на жената зад рецепцията в логистичния център. — Той ме познава. Срещали сме се и преди.

Декър бе пристигнал рано сутринта в центъра.

— Съжалявам, агент Декър, но господин Рос в момента е в халето.

— Мога ли да изчакам в кабинета му? Много е важно — добави той, защото тя бе единствената служителка на рецепцията, а зад него вече се бе събрала опашка. — Бил съм в кабинета му и преди. Когато Франк Мичъл загина.

— О, да, разбира се. Такъв ужас беше! Ами…

Когато видя, че жената продължава да се колебае, Декър посочи синината на ръката й.

— Да не сте се ударили някъде?

— На стойката за дъмбели във фитнеса.

— Тренирате? Това е добре. Поддържате форма.

— Не е само това. Искам да се прехвърля при операторите в склада. Трябва ми повече сила, за да покрия физическите нормативи.

— Тази работа не ви ли харесва?

— Операторите изкарват много повече и получават бонуси. Осигуровките им също са по-високи. Това е целта ми.

— Желая ви успех. Мога ли да почакам Рос в кабинета му?

Тя погледна опашката от нетърпеливи посетители зад него.

— Няма проблем. Той извършва редовната си обиколка. Опасявам се, че ще отнеме четирийсет и пет минути.

— Нищо, аз не бързам.

Декър тръгна по коридора зад рецепцията. От двете му страни бяха разположени кабинетите на мениджърите.

При предишното му идване Рос бе споменал по кое време прави обиколките си, затова Декър бе избрал именно този час. Защото не искаше да завари управителя в кабинета му.

Продължи уверено по коридора и не след дълго се озова пред кабинета на Рос. Натисна дръжката на вратата. Беше заключено. Щорите бяха вдигнати, виждаше се, че вътре няма никой.

Декър се огледа. Коридорът беше пуст. Той извади джобно ножче и натисна с острието езичето на бравата. Затвори след себе си и спусна щорите.

Помещението изглеждаше по абсолютно същия начин, както миналия път. Палтото на Рос висеше на закачалката зад вратата, а на пода бе оставен малък платнен сак. Декър го отвори и надзърна в него. Видя само спортен екип, чифт маратонки и бели чорапи.

Дръпна ципа обратно и извади от джоба си един предмет, който бе донесъл специално.

Измервателна ролетка.

Бързо сне размерите на стаята.

Дължината бе с шейсетина сантиметра по-малка, от отбелязаната на строителните планове. Това означаваше, че цялата задна стена е изместена с шейсет сантиметра напред. Трябваше да има причина. Декър отиде зад бюрото на Рос и я огледа внимателно.

Още миналия път бе забелязал, че стената е покрита с дървена ламперия с красиви первази, а в единия й край е закачена фланелка на „Питсбърг Стийлърс“, поставена в рамка. Преди не й бе обърнал внимание, но сега този факт му се стори интересен.

Изневиделица прозвуча звук, който го накара да подскочи на място.

Декър се огледа и откри източника на звука.

Рос бе оставил телефона си на бюрото. И сега той звънеше.

Някой го търсеше. Декър погледна дисплея, но не разбра кой е, тъй като беше изписан само номерът.

Отново насочи вниманието си към стената и започна да почуква по нея с кокалчетата на пръстите си.

Накрая попадна на място, което кънтеше на кухо. Точно до фланелката на „Питсбърг“. Продължи да почуква, докато определи приблизителните размери на кухината. Височината и ширината й съответстваха на голяма врата.

Прокара пръсти по ръбовете на ламперията, но напразно. Не откри никакъв луфт.

Сведе поглед към килима отпред.

Стори му се малко захабен, сякаш нещо редовно бе протривало нишките му.

Декър реши да опита съвсем прост метод. Постави пръст на ръба на кухото пространство и натисна.

Нищо не се случи. Продължи да натиска на други места. Накрая, когато стигна до тавана — наложи се да протегне високо ръка, — попадна право в десетката. Там над ламперията имаше перваз, който изглеждаше хлабав. Декър го натисна в десния край. Нищо. Опита отляво. И тогава чу прещракване.

Кухата част от стената се отвори и закачи килима, което обясняваше износването му в този участък.

Механизмът бе доста хитроумен, установи Декър. Отстрани на вратата имаше три резета, едно горе, едно по средата и едно долу, близо до пода. Завъртането на перваза задействаше резетата и вратата се отваряше.

Декър огледа пространството зад нея.

То бе дълбоко шейсетина сантиметра и заето от рафтове. Това обясняваше разминаването с чертежите. Пространството бе използвано като своеобразен килер. Който и да го бе изградил, не би могъл да го изнесе назад, защото зад стената минаваше коридорът. Затова се бе наложило да измести цялата стена напред. Ако не го бе направил, щеше да се получи чупка, която да изглежда подозрително.

Рафтовете бяха отрупани с малки правоъгълни кутии.

Декър извади една. На нея някога бе имало етикет, отлепен впоследствие. Липсата му го лишаваше от каквато и да било информация за съдържанието на кутията.

Погледна към шредера за унищожаване на документи до бюрото и се запита дали това не е съдбата, сполетяла етикетите.

Най-вероятно.

Преброи кашоните. Бяха точно двайсет.

Отлепи внимателно тиксото от един и го отвори. Вътре имаше тънко опаковъчно фолио. А под него — пластмасови шишенца. Всичките пълни с бели гранули.

Без да губи време, Декър пъхна едно шишенце в джоба си, затвори кашона, постави обратно тиксото и го върна на рафта. После затвори вратата.

Погледна към стола на Рос. Седалката изглеждаше доста хлътнала. Декър знаеше причината.

Декър бе висок метър и деветдесет и шест, а Рос — около метър и седемдесет и пет. Затова, за разлика от Декър той трябваше да стъпи на стола си, за да отвори вратата.

След като надникна през щорите и се увери, че коридорът е пуст, Декър ги вдигна, както си бяха преди, и напусна кабинета на Рос. Когато мина покрай рецепцията, заяви на служителката:

— Не мога да го чакам повече. Не е нужно да му казвате, че съм идвал. Ще мина друг път.

— Добре, благодаря.

— Аз ви благодаря. А, сетих се нещо!

— Да?

— Тук имате ли фитнес за служителите?

— Фитнес? Не. Защо?

— Миналия път видях сак в кабинета на Рос. Реших, че затова носи спортен екип.

— Възможно е да е отивал на фитнес. Той посещава моя салон. Идва веднага след като приключи тук. Точен е като часовник. Понякога играем заедно. Не е зле да познаваш шефа…

— Така е. Той тук ли се преоблича или във фитнеса?

Въпросът му като чели я обърка.

— Във фитнеса. Там има шкафчета и душове.

— Добре е да знам, че се поддържа във форма — отвърна Декър.

Даже много добре, помисли си той, докато излизаше навън.