Дейвид Балдачи
Жертвите (67)

67

— Нямате причина да прикривате, когото и да било — каза Декър.

Той се намираше в стаята за разпити на полицейското управление. От едната му страна беше Ласитър, от другата — Кемпър и Джеймисън.

Срещу тях седеше Алис Мартин с мрачно и неумолимо изражение. Не отговори нищо.

— Проверихме големия фризер в мазето ви — продължи Декър. — Онзи, в който съпругът ви прибирал дивеча след лов. Оказа се, че в него не сте държали само еленско. Който е сложил там телата на Бийти и Смит, не е бил особено внимателен. Колегите от АБН вече извлякоха тяхна ДНК — каза Декър и погледна многозначително Кемпър. — Въпросната федерална агенция няма да се спре пред нищо, за да накаже убийците. Затова, повтарям за пореден път, че нямате причина да прикривате, когото и да било.

Алис Мартин вдигна глава и го погледна.

— Как може да сте сигурен?

— Убедете ме в противното.

Тя приглади дългата си пола и събра ръце в скута си.

— Имам деца и внуци, скоро ще имам и правнуци. Трябва да мисля за тях.

— Как изобщо се замеси в подобна история, Алис? — попита Ласитър.

— Скромните ми спестявания се стопиха отдавна. Аз съм на осемдесет и осем и мога да се похваля с добро здраве. Когато човек достигне тази възраст, шансовете му да изкара още десетина години са относително големи. Не исках да ги преживея в бедност. Омръзна ми да не мога да си купя нищо, да не мога да отида никъде…

— Децата не ти ли помагат?

— Децата ми едва свързват двата края. Вярно, че получавам пенсия, но тя не стига за нищо.

— Много хора живеят само на малка пенсия, но не се включват в наркокартел, за да спечелят още пари — отбеляза Кемпър.

— Не съм се включила в никакъв наркокартел — отвърна рязко старицата.

— Кажи ни тогава какво си правила — подкани я Ласитър.

— Просто си затварях очите — заяви Алис Мартин и случайно или не, извърна поглед. — Когато на нашата улица започнаха да се случват разни неща.

— Какви неща? — попита Декър.

— В къщата, в която бяха открити онези мъже, а също и в съседната пристигна някакво оборудване. И разни противни типове започнаха да идват и да си отиват в малките часове на нощта.

— Това са били преси за хапчета — каза Декър. — А въпросните противни типове са избрали тази улица, защото на нея са живеели само трима души, единият от които е бил сляп.

— А другият е бил замесен — добави Ласитър. — Фред Рос. Той ли се свърза с теб? Той ли те помоли да си затваряш очите?

Мартин кимна.

— Затова са избрали нашата улица. Както казахте, Дан беше сляп. Фред беше ужасен човек. А аз… — Гласът й заглъхна. — Ако не се бях съгласила, щяха да ме убият. Какво трябваше да направя?

— Да се свържете с полицията — каза Джеймисън.

— С полицията? — намръщи се Алис Мартин. — Фред ми каза, че половината ченгета са на заплата при тях.

— Глупости! — възкликна Ласитър. — Можеше да дойдеш при мен, Алис. И аз щях да се погрижа.

— Какво ви предложиха? — попита Декър.

— Компенсация.

— В какъв размер?

— Две хиляди долара седмично. В брой. И не трябваше да правя нищо. Само… да си затварям очите.

— Не е само това. Позволили сте им да приберат телата във вашия фризер — възрази Джеймисън.

Мартин потрепери при тези думи, но не каза нищо.

— Това са доста пари — продължи Декър. — Какво направихте с тях?

— Аз… купувах си разни неща. Започнах да ям и друго, освен спагети, бургери и сирене. Поправих някои уреди у дома. Изпратих малко пари на децата. За пръв път от години купих подаръци на внуците. Останалото прибрах в един скрин, пак за тях.

— Беше ли навън в нощта, когато пренесоха телата? — попита Ласитър.

Мартин кимна.

— Те… те ги извадиха от моя фризер и ги натовариха в микробуса на Фред. Закараха ги до онази къща и ги свалиха там. Бяха изнесли машините си по-рано. Излязох навън, защото… ами не исках да стоя вкъщи, докато вадят телата. И исках да се уверя, че навън няма никой, макар те да наблюдаваха улицата с помощта на дрон. Винаги го правеха, когато внасяха или изнасяха нещо, за да са сигурни, че са в безопасност. Фред сподели, че искали да изчакат до по-късно, но като разбрали за бурята, преценили, че навън няма да има жива душа. Затова предпочели да не отлагат. Както и да е… спряха микробуса и внесоха телата през задната врата. После върнаха микробуса под навеса на Фред, а аз се прибрах, преди да завали.

— И точно тогава чух потропването и стърженето на вашия бастун по тротоара — каза Декър. — Радвам се, че не го споменах по време на предишния ни разговор. Така щях да ви предупредя. Но Дан Бонд също ви е чул. И ви е попитал, нали?

За пръв път в очите на Алис Мартин се появиха сълзи.

— Онзи ден, когато минах покрай дома му, той беше на верандата отпред. Поздравих го, а той ми отвърна: „Добро утро!“. Но ми прозвуча странно. Прибрах се, а по-късно той ми звънна и започна да ме разпитва защо съм излизала онази вечер. Не ме обвиняваше, но спомена, че сте го разпитвали за звука, който сте чули… че сте го смятали за важен… Дан се опитваше да си спомни къде го е чувал. Нямах представа, че бастунът ми издава подобни звуци. Използвам го само когато излизам навън, за да не падна. Трябваше да го дам на поправка.

— И как умря Дан Бонд? — попита Декър.

— Страхувах се, че ще ви каже, че съм излизала онази нощ. Затова позвъних на Фред и му разказах всичко.

— Набрахте номера, изписан на стената до телефона? — попита Декър.

Мартин го погледна и отвърна:

— Да.

— Какво ти обеща да направи Фред? — попита Ласитър.

— Каза, че ще се погрижи. — Алис Мартин се разтрепери цялата. — Никога не съм предполагала, че ще го убият! Никога не съм искала Дан да умре! Той беше добър човек. И добър приятел през всичките тези години!

— Как, по дяволите, сте очаквали да постъпи човек, който крие труповете на двама федерални агенти във вашия фризер? — възкликна Декър.

Мартин поклати глава.

— Аз… аз… — заекна тя и замълча.

— Обадихте се на Фред и след като се срещнах с вас за пръв път, нали?

Старицата погледна Декър, но не каза нищо.

— А той или някой друг е позвънил на Брайън Колинс и му е наредил да ме убие. Очаквахте това да се случи, след като ми казахте, че сте видели Бийти и Смит да влизат в онази къща.

— Аз… аз само направих онова, което ми казаха, в случай че се появите. Нищо повече.

Настъпи продължително мълчание, нарушавано единствено от учестеното дишане на Алис Мартин.

— Знаете ли, трябва да сте ни благодарна, че ви разкрихме — заяви Декър.

— Защо? — погледна го тя.

— Колко дълго смятате, че щяха да ви оставят да живеете? Изненадан съм, че още не са ви убили.

— Може да са ме съжалили.

— Не мисля, че тези хора са способни на подобни чувства.

— Винаги се опитвам да намеря доброто у хората — каза Алис Мартин.

— А аз винаги търся лошото. И не е никак трудно да го намеря.

Мартин примигна няколко пъти.

— Някога не беше така.

— Кога? В доброто старо време? — попита Декър.

— То наистина беше добро — сопна се старицата.

За някои. За други е било също толкова лошо, колкото настоящето за вас.

— Какво ще стане с мен? — попита тя, след като се окопити.

— Като за начало няма да се притеснявате къде ще живеете до края на дните си — отвърна Декър. — Или с какво ще се храните. Държавата ще се погрижи и за двете.

Тя вирна брадичка и го изгледа предизвикателно.

— Исках само да живея спокойно и достойно. Не съм искала да се случат онези ужасни неща. Това няма ли значение?

Декър отвърна на погледа й.

— Чувал съм тези думи безброй пъти през годините. Включително от хора, които са опрели пистолет в нечия глава и са дръпнали спусъка. Затова отговорът ми е: не, няма значение.

— Но ако свидетелстваш срещу останалите и помогнеш на обвинението срещу тях, това ще има някакво значение — каза Ласитър. — Ще ти спечели известна снизходителност.

Мартин я погледна.

— Подхвърляш кокалче на старата си учителка, а, Дона?

Ласитър поклати глава.

— Ти си помагала на наркоорганизация да съсипе този град в замяна на пари. Аз искам да пратя зад решетките всички тези типове, до последния. Помогнеш ли ни да го направим, чудесно. В противен случай не ми пука дали ще изгниеш в затвора.

— Здравата се издъних, нали?

Декър погледна първо Джеймисън, после Мартин.

— Можете да преподавате Библията в затвора и така да потърсите изкупление.

— Вече ми се подигравате — отвърна с горчивина Мартин.

— Напротив, говоря сериозно. Ами ако помогнете поне на един човек да промени съдбата си?

— Смятате ли, че е възможно?

— След онова, което съм видял в този живот, смятам, че всичко е възможно.