Дейвид Балдачи
Жертвите (47)

47

„Прах при прахта и пепел при пепелта“.

Когато Декър бе погребвал съпругата си и детето си, той бе стоял край гробовете им, обзет от усещането, че е жертва на кошмарна халюцинация. Разбираше какво се случва пред очите му, но не можеше да повярва, че то е реално.

Благодарение на този опит съдеше, че за жената и дъщерята на Мичъл погребението едва ли ще се различава от собственото му преживяване преди повече от две години. Щяха да свършат куп неща през деня, да си легнат вечерта и когато се събудят на следващата сутрин, да се зачудят — макар и за миг — къде е техният съпруг и баща.

Времето бе студено и дъждовно, а скупчените облаци подсилваха мрачната атмосфера.

Родителите на Франк, заобиколени от порасналите си деца, изглеждаха слаби, немощни, замаяни.

Амбър седеше пред ковчега, а Зоуи бе в скута й, притиснала глава към гърдите й. Освен роднините присъстваха и колеги на Франк Мичъл от логистичния център, включително Тед Рос. Имаше и няколко млади жени, за които Декър предположи, че са майки на съученици на Зоуи. Това бяха всички. Семейство Мичъл не живееше толкова отдавна в града, за да завърже приятелства.

Самият Декър нямаше костюм, подходящ за погребение, а да си намери за толкова кратко време, и то при неговите размери, бе изключено. Затова бе облякъл бежов панталон, пуловер и яке.

Стоеше най-отзад, в самия край на тентата, издигната, за да предпази опечалените от лошото време. Под краката му се простираше зелен килим от неравни чимове. Дъждът блъскаше в гърба му при поривите на вятъра, но Декър дори не направи опит да пристъпи крачка напред. Не беше част от семейството и предпочиташе да остави на опечалените повече пространство.

Срещна погледа на Рос и двамата си кимнаха. В един момент директорът на логистичния център пристъпи към него и прошепна:

— Надявам се, че никой не възразява срещу присъствието ми.

— Приемаме го като проява на уважение от ваша страна.

Рос бръкна в джоба си, извади визитка и я връчи на Декър.

— Какво е това?

— Не знам дали ще се възползвате или не, но този човек е един от най-добрите адвокати в Пенсилвания. Ще измъкне от „Максус“ възможно най-голямото обезщетение. — Рос посочи Амбър и Зоуи. — Те го заслужават. А след като получат парите, най-добре да напуснат това място и да си намерят някое по-приятно градче.

— Благодаря — отвърна Декър. — Но защо сте толкова загрижен? Работите за същата компания, която ви плаща добре.

— Споменахте, че сте се срещали с баща ми.

— Да.

— Той е ужасен негодник.

— Няма да ви възразя.

— Истината е, че се отнасяше отвратително и с майка ми, и с мен. И аз никога не му го простих. Години наред страдах… бях негова жертва… Това оставя своя отпечатък.

— Разбирам.

— А когато един обикновен човек получи възможност да отвърне на удара, не бива да я пропуска — продължи Рос. Посочи визитката и добави: — Позвънете му.

— Непременно — обеща Декър.

Рос се отдалечи.

Няколко минути по-късно свещеникът започна да възхвалява достойнствата на покойника, когото никога не бе срещал, и церемонията приключи с изпяването на два-три химна и изричането на последната молитва. Отчето пристъпи към вдовицата, каза й няколко думи и погали Зоуи по главата. Момиченцето се сепна от докосването на непознатия и Джеймисън сложи ръка на рамото на племенницата си, за да я успокои.

Това беше всичко.

Един живот, продължил три десетилетия и половина, бе сведен до трийсетина минути — толкова бяха необходими Франк Мичъл да напусне този свят.

Събралите се хора започнаха да се разотиват, а едрите мъже, изкопали гроба, пристъпиха напред, за да довършат работата си.

Барънвил щеше да се превърне във вечния дом на Франк Мичъл.

При тази мисъл Декър усети, че стомахът го присвива. Тръгна обратно към колата си, когато чу, че някой го вика.

Обърна се и видя Кейт Кемпър до черен джип, паркиран в края на колоната от автомобили.

Тя тръгна към него.

— Не очаквах да те видя тук — каза Декър.

— Не го познавах, но все пак умира млад човек и оставя млада вдовица и дете. Реших да изразя своите съболезнования. Макар и от разстояние… не исках да се натрапвам.

— Много мило.

— Изгубих баща си миналата година. Майка ми почина, докато учех в колежа. Аз съм единствено дете, а това означава, че съм следващата.

— Дотогава има много време — отбеляза Декър.

— Никой не знае какво ще му поднесе утрешният лен, особено при нашата работа.

— Така е, няма спор.

— Последния път, когато те видях, отиваше някъде с барманката от „Мъркюри“.

— Спомням си — отвърна Декър.

Научи ли нещо интересно?

Декър се облегна на колата си.

— Какво ще кажеш първо да ми отговориш на един въпрос.

— Кой въпрос?

— Така и не ми каза какво са правили твоите агенти Бийти и Смит в Барънвил.

— Минаха на страната на наркотрафикантите.

— Според думите на Ранди Хаас, преди да умре?

— Да, казах ти и това.

— А каква е била задачата им, преди да минат на другата страна?

— Какво те интересува това? — попита Кемпър.

— Разследвам случай. Необходима ми е информация.

— Добре… трябваше да свършат една работа тук. Не конкретно в Барънвил, а в Северозападна Пенсилвания.

— Каква работа? Опитай се да бъдеш по-конкретна.

Кемпър се огледа.

— В джипа.

Прекосиха алеята и се качиха в колата й.

Когато затвориха вратите, тя каза:

— През тази част от Пенсилвания минава междущатска магистрала. Тя и още няколко шосета в щата са популярни маршрути за превоз на наркотици. Използват ги няколко мрежи за разпространение на хероин и фентанил. По-голямата част от стоката пристига от Ню Йорк и продължава на запад по тези шосета. Друга минава през Детройт и Кълъмбъс.

— Бийти и Смит са работили върху това?

— Да, опитваха се да открият доставчиците и превозвачите.

— Постигнаха ли успех?

— Не, макар да се надявахме, че Хаас ще им помогне. Той е бил част от наркомрежа, която е използвала същите маршрути.

— Не разбирам как, ако Бийти и Смит са убили Хаас, той е дал показания, преди да умре.

— Открихме го в една задна уличка в Скрантън — отвърна Кемпър. — Бяха му инжектирали свръхдоза морфин. Развикал се и случайни минувачи му се притекли на помощ. Спринцовката стърчала от ръката му. Заявил пред хората, които го открили, че за всичко са виновни Бийти и Смит. После умрял. Минувачите предали последните му думи на полицията.

— Върху спринцовката имало ли е отпечатъци?

— Не. Вероятно са използвали ръкавици. Все пак не са аматьори.

Декър погледна през прозореца към гроба на Франк Мичъл. Видя как спускат ковчега. Зоуи и майка й се качваха в колата, предоставена им от погребалното бюро. Детето бе вперило поглед в ковчега, който потъваше в земята.

— Хаас имаше ли семейство? — попита Декър, като продължи да наблюдава Зоуи, докато вратата на колата не се затвори.

— Семейство? Предполагам. Не сме проверявали.

— На ваше място щях да проверя. Извършихте ли аутопсия?

— Разбира се. Сърцето му е спряло в резултат на свръхдоза морфин. Това е и официалната причина за смъртта.

— Аутопсията показа ли нещо друго?

— Например?

— Например дали Хаас вече не е бил пътник.

— Какво? Съдебният лекар не спомена нищо такова!

— Защото си искала да разбереш от какво е умрял, нищо повече. Прочете ли целия му доклад?

Кемпър присви устни.

— Не съм. Но мога да поправя този пропуск още сега. — Тя извади телефона си и изпрати съобщение. — Ще ти кажа какво пише в доклада.

— Добре.

— Как ти хрумна това? — попита Кемпър.

— Не вярвам, че вашите хора са минали на другата страна — отвърна Декър и я погледна. — Изненадан съм колко лесно сте позволили да ви убедят в противното.

— И преди сме имали агенти, които са ни предавали, Декър. Такава е природата на звяра, с който се борим. Преследваме хора, които могат да си позволят да пръснат милиони, за да привлекат някого на своя страна.

— Ясно. Но това се отнася за всички служители на правоохранителните органи. Какво друго можеш да ми кажеш за Бийти и Смит?

— Рядко се срещахме. Те имаха своеобразен подход. Аз следвам правилата. Смит и Бийти — не.

— В такъв случай се радвам, че не работя за теб.

— Аз също — усмихна се тя, но миг по-късно усмивката й помръкна. — Защо Хаас да лъже кой го е убил?

— Мога да се сетя поне за две причини. Да се надяваме, че скоро ще получим отговори.

Декър и Кемпър проследиха с поглед две катафалки, които минаха покрай тях и се насочиха към гробовете, следвани от процесия опечалени.

— Доста погребения има в това градче — отбеляза той.

— Обзалагам се, че става въпрос за свръхдоза — отвърна Кемпър и посочи младежите, които излизаха от колите и се насочваха към единия гроб. — Над осемдесет хиляди души в страната, и то само тази година — добави тя. — Повече, отколкото са загинали във Виетнам или във всички войни в Близкия изток, взети заедно. Много повече, отколкото умират в автомобилни катастрофи или от огнестрелно оръжие, и ситуацията се влошава. Догодина броят на жертвите най-вероятно ще надхвърли сто хиляди. Кризата с наркотиците е основната причина средната продължителност на живота да започне да намалява. Можеш ли да си го представиш? От началото на века дрогата е отнела живота на половин милион души! Свръхдозата е водещата причина за смъртта при американците под петдесетгодишна възраст. Наскоро АБН извърши проучване, като изходи от факта, че застрахователните компании оценяват човешкия живот средно на пет милиона долара. Използвахме този и други фактори и установихме, че годишните икономически загуби, които понася страната по вина на наркотиците, са от порядъка на сто милиарда долара. Една трета от населението вземат болкоуспокояващи. И тези хора не са се пристрастили към медикаментите на улицата. Пристрастили са се в лекарските кабинети.

— Благодарение на болкоуспокояващи, изписвани с рецепта.

— Именно. През осемдесетте ни връхлетя кризата с крека. Правителството прокара несравнимо по-строги закони за притежанието му, отколкото на обикновения кокаин на прах. Хвърлихме в затвора милиони, предимно мъже от гетата. После дойдоха деветдесетте и фармацевтичните компании решиха, че американците не вземат достатъчно болкоуспокояващи. Лекарите превърнаха болката в пети жизнен признак редом с телесната температура, пулса, дишането и кръвното налягане. Фармацевтичният бранш похарчи милиарди за реклама и подкупи на лекари, като в същото време използва лобистки фирми и мозъчни тръстове, за да придаде приемлив вид на цялата кампания. Повтаряха безспир мантрата: „Без риск от пристрастяване, без риск от вредни ефекти“. Оказа се, че твърденията им се основават на неточни изследвания… ако изобщо са правили някакви. По ирония на съдбата, лекарите предписват опиоидни медикаменти, за да се борят с болките в кръста например.

— Защо по ирония на съдбата? — попита Декър.

— Защото опиоидите са неефективни в борбата с хроничните болки в гърба или кръста. Миналата година са изписали над двеста и петдесет милиона рецепти за болкоуспокояващи. Истинско чудо е, че цялата страна не е надрусана с медикаменти. И макар тези данни да са достатъчно сериозни сами по себе си, те са само върхът на айсберга. Ситуацията е по-сериозна, отколкото при национална криза, и никой не прави нищо по въпроса. Позицията на АБН през осемдесетте е довела до строителството на много затвори и малко центрове за лечение. Сегашната криза пълни затворите, болниците и… — тя посочи с ръка — … гробищата из цялата страна. А най-лошото е, че миналата година са се родили двайсет и пет хиляди бебета с така наречения синдром на неонатална абстиненция, защото майките им са вземали опиоиди по време на бременността. Как мислиш, какъв живот очаква тези бебета?

Декър се взираше в ковчега, който опечалените — все момчета в гимназиална възраст — носеха към гроба. После се извърна към колоната от автомобили, паркирани на алеята, и с изненада видя сред тях както нови луксозни коли, така и очукани таратайки.

Засвири клаксон.

— Откъде идва това? — възкликна Кемпър.

— Оттам — каза Декър и посочи един пикап, спрял в средата на колоната.

Двамата изскочиха от джипа и хукнаха по алеята. Когато пристигнаха, около пикапа вече се бяха събрали няколко души.

Зад волана седеше млад мъж, приведен на две, залепил глава на клаксона. Раменете му опираха във волана.

Декър се пресегна през отворения прозорец, бутна тялото му назад и свиренето престана.

Младежът обаче дишаше тежко, на пресекулки.

Декър повдигна клепачите му. Зениците му бяха колкото глава на топлийка.

— Свръхдоза — обяви Кемпър, която също бе виждала подобни състояния.

— Да — потвърди слаб мъж с износено палто, — за трети път тази седмица.

Декър забеляза полупразната спринцовка на задната седалка. Течността в нея бе бистра, с цвят на пясък.

— Прилича на чист хероин — каза той.

Кемпър кимна, набра 911 и повика линейка.

— Някой да има наркан? — попита Декър.

— Аз — обади се млада жена, застанала до пикапа.

— Дайте ми го — каза Декър, докато младежът на предната седалка едва си поемаше дъх.

— Можеше да изчака да свърши погребението, преди да си инжектира тази гадост — отбеляза слабият мъж с палтото.

— Дайте ми го — повтори Декър, докато младежът хриптеше. — Всеки момент ще спре да диша.

Жената започна да рови в чантата си.

— Можеше да изчака! — продължи мъжът. — Глупак!

— Дайте ми проклетия наркан! — изкрещя Декър, когато младежът се свлече настрани, а устните му посиняха.

Жената подаде на Декър шишенце, което извади от чантата си.

Декър пъхна отвора му в носа на младежа и стисна.

Изчака няколко секунди, но не последва нищо.

Кемпър погледна спринцовката и заяви:

— Сигурно е прибавил фентанил в това, което си е инжектирал. При фентанила връзката с мозъчните рецептори е по-здрава, отколкото при морфина.

— Това е хероин, а не морфин, госпожице — обади се слабият мъж. — Нищо ли не знаете?

Кемпър се завъртя рязко и му показа значката си.

— Знам много повече от вас! Когато организмът започне да разгражда хероина, първият получен вторичен продукт е морфин. — Тя се обърна към Декър и каза: — Дай му още една доза наркан. Трябва да изчистим мозъка му от дрогата.

Декър отново стисна шишенцето.

Изминаха няколко секунди, преди младежът да вдиша дълбоко и да се изправи на седалката. Примига и се огледа объркано.

— Чудесно! — възкликна саркастично слабият мъж с палтото. — Спасихте го! До следващия път.

— Кой сте вие? — изгледа го Декър.

— Чичо му. Това копеле не можа да изчака да погребат сестра му, преди да се надруса с тази гадост. Не прояви елементарно уважение.

— Сестра му? — попита Кемпър. — От какво е починала?

— От свръхдоза хероин — отвърна чичото. — Нямало е кой да й даде наркан навреме. — Посочи младежа и каза: — Тоя боклук е можел да я спаси, но междувременно отишъл в банята, за да се нашмърка с кокаин.

Миг по-късно въпросният младеж се надвеси през прозореца и повърна.

Всички отскочиха назад, за да не ги изцапа.

Младежът изгледа сърдито Декър, но после видя шишенцето в ръката му.

— За малко да ритнеш камбаната, приятел — каза Декър.

— Благодаря, човече — отвърна немощно младежът и избърса уста.

Декър погледна първо Кемпър, връчи шишенцето наркан на жената, от която го бе взел, върна се при джипа и се качи в него.

Кемпър се обърна към чичото и лелята.

— Скоро ще пристигне линейка. Трябва да постъпи в болница.

— Добре — отвърна мъжът. — Както кажете.

Когато Кемпър се отдалечи, той плесна племенника си по тавата.

— Глупак!

Кемпър последва Декър и се качи в джипа.

— Добре ли си? — попита го тя, след като затвори вратата.

Декър не отговори много дълго.

— Чудя се дали ще се измъкнем някога от тази дупка.

— В АБН съм се нагледала на какво ли не. Видяла съм всяка низост, на която е способен човек, пристрастен към наркотиците. Случилото се тук не ме изненадва, била съм свидетелка на далеч по-лоши неща. Петгодишни деца, които правят изкуствено дишане на родителите си. Възрастна жена, която разбива главата на сина си, за да измъкне от джоба му пари за следващата доза. Майка, която принуждава десетгодишната си дъщеря да проституира, за да си купи хероин. Но ще се справим, Декър.

— Наистина ли го вярваш? — погледна я той.

— Нямам друг избор. В противен случай не бих могла да си върша работата.

— Спомена, че застрахователните компании изчисляват стойността на човешкия живот — каза той.

— Да, това е част от работата им.

— Синди Райли ми каза, че е изгубила доста приятели в резултат на свръхдози.

— Не съм изненадана. Не забравяй, че има хиляди градове и градчета като Барънвил, където някога хората са ставали сутрин, отивали са на работа… имали са цел в живота. Вече нямат цел. Или работа. Или достойнство. Това им се отразява катастрофално, Декър. По най-различни начини. Неслучайно наричат опиоидните аналгетици „наркотици на отчаянието“.

— Райли спомена, че някои от приятелите й са имали застраховка „Живот“. И че част от новите сгради, магазини, заведения и прочие са на хора, получили големи обезщетения от животозастрахователните компании. — Той посочи луксозните коли, паркирани на алеята. — Може би тези коли са купени именно е такива обезщетения.

Кемпър обмисли думите му за миг, преди да поклати глава.

— Нито една застрахователна компания няма да сключи застраховка „Живот“ за по-сериозна сума, ако кандидатът не е в добро здравословно състояние, страда от тежка болест или взема наркотици, Декър.

— Възможно е да не са били наркомани към момента на сключване на договора — каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Интересно ми е колко жители на Барънвил, починали от свръхдоза, са имали застраховка „Живот“ за големи суми. Можеш ли да разбереш?

— Мога да опитам.

— Добре. Е, трябва да се връщам. Обещах на Алекс да й помогна. Роднините и приятелите на Франк се събират в дома му.

Докато слизаше от джипа, Кемпър подхвърли:

— Не си те представях да домакинстваш.

— Напоследък и аз съм изненадан от себе си.