Дейвид Балдачи
Жертвите (32)

32

Декър огледа Къщата е труповете. Завъртя глава и погледна съседната, на семейство Шафър, в която най-вероятно Бийти и Смит бяха влезли преди две седмици.

Черният джип бе празен. Дежурният агент на АБН вероятно правеше обход.

На улицата нямаше други автомобили. Нито хора.

Декър погледна към дома на Дан Бонд, слепеца. Бе потънал в мрак. Но от друга страна, светлината и тъмнината нямаха никакво значение за Бонд. По-късно щеше да говори с него. А сега разполагаше с евентуална улика, която трябваше да проследи.

Той заобиколи отзад и се загледа към дома на Мичъл, но не можа да го види ясно, тъй като имотът на Шафър бе обрасъл в буйни храсти. Видя светлина от фенерче, която пронизваше нощта като миниатюрни светкавици.

Агентът на АБН.

Декър прилепи масивното си тяло зад един стар дъб, където изчака лъчът да отмине и агентът да продължи обиколката си.

Отброяваше секундите наум, докато не чу вратата на джипа да се затваря. Отиде до задната врата на къщата и сложи ръка върху топката на бравата.

За свое учудване, я завъртя съвсем лесно.

Вероятно не биваше да се учудва, след като доскоро тук бяха влизали и излизали хора.

Използва фенерчето на телефона си, за да се огледа. Вътре къщата изглеждаше досущ като съседната. Нищо чудно да бяха построени от една фирма. Нищо чудно целият квартал да бе построен от една фирма.

Декър огледа кухнята и продължи към дневната. Беше опразнена. Нито мебели, нито снимки по стените, нито килими на пода. Само завеси на прозорците, но прокъсани и целите в петна.

Чу някакъв шум и се огледа. Постави длан върху решетката на отоплението. Беше топла, което означаваше, че къщата има електрическо захранване. Въпреки това не можеше да рискува и да включи лампите, защото агентът на АБН щеше да ги види и да провери какво става.

Къщата миришеше на мухъл, нафталин и прах.

Огледа и втория етаж, който по нищо не се отличаваше от първия.

Тръгна към мазето, но като се сети какво бе открил в съседната къща, извади пистолета си.

Стигна края на стълбището и се огледа.

Влага, плесен, мъртви буболечки.

Но не и мъртви тела.

Дори двамата агенти на АБН да бяха идвали тук, от присъствието им нямаше и следа. Нямаше кутии от храна. Нямаше столове или дрехи в килера. В първия момент Декър реши, че двамата са наблюдавали някого или нещо от тук, но отново нямаше следа от оборудване. Възможно бе да са го отнесли със себе си. Но защо бяха идвали тук? Какво се бяха опитвали да видят?

И ако бяха използвали тази къща, как се бяха озовали мъртви в съседната?

Тъкмо се канеше да се качи по стълбите, когато замръзна и отстъпи назад, в най-далечния ъгъл на мазето.

Горе се бе отворила врата. В първия момент не бе сигурен дали задната или предната. Дъските над главата му проскърцаха. Трябва да бе задната, защото сега стъпките се насочваха към предната част на къщата.

Декър стисна здраво пистолета.

Дилемата му беше огромна. Имаше голяма вероятност това да е агентът, който наблюдаваше съседната къща. Може да го бе видял да влиза тук или пък да бе зърнал фенерчето на телефона му. И сега идваше да провери какво става.

Декър не искаше да стреля по свой колега от друга агенция.

Ами ако не беше човекът от АБН?

Стъпките се насочиха към стълбите за втория етаж. Декър изчака няколко минути, докато непознатият слезе обратно.

Не чуваше никакви сирени. Не можеше и да погледне навън. Дали агентът на Кемпър бе повикал подкрепление?

И тогава чу звук, който не се съмняваше, че ще чуе.

Вратата на мазето се отвори.

Декър извика от мястото си в далечния ъгъл:

— Еймъс Декър, ФБР! Представете се!

— Агент Стрингър, АБН — отвърна незабавно гласът.

Декър не помръдна.

— Бих искал да ви повярвам, но трябва да видя служебната ви карта.

— И аз искам да видя вашата. Как предлагате да процедираме, преди да повикам подкрепление?

— Не познавате ли гласа ми? — попита Декър. — Днес разговарях с агент Кемпър в моргата.

— Пристигнах тази сутрин с нов екип.

— Добре, хвърлете служебната си карта по стълбите и аз ще ви подхвърля моята.

— Вижте какво, аз имам пълното право да съм тук, за разлика от вас. Не ви познавам, затова покажете ми служебната си карта. Веднага!

Декър не бързаше да изпълни нареждането. Пъхна пистолета в колана си и набра един номер на телефона.

— Един момент! — извика той към върха на стълбите.

Кемпър отговори на второто позвъняване.

— Имам проблем — прошепна Декър. — Изпращала ли си агент на име Стрингър да наблюдава къщата тази вечер?

— Не, Дженкинс е нощна смяна. От осем до осем. Никога не съм чувала за агент Стрингър.

— Добре, изпрати някой тук, колкото се може по-бързо. Аз съм в къщата вляво от местопрестъплението, ако гледаш откъм улицата. В мазето съм, а горе има един тип, който се представя за твой агент.

Декър затвори, преди тя да успее да отговори, и погледна телефона си.

— Имаш две секунди да хвърлиш служебната си карта! Не го ли направиш, нещата ще загрубеят! — извика мъжът, представил се като Стрингър.

— Идвам!

Декър се прокрадна внимателно и приближи стълбите отстрани.

Постави пръст върху екрана на телефона си и се приготви. Включи фенерчето в същия момент, в който подхвърли телефона нагоре по стълбите. Светлината от фенерчето и дисплея ги озари.

Прозвучаха четири изстрела.

Четири изстрела от пистолет със заглушител. Куршумите се удариха в пода и рикошираха.

Макар да не засегнаха Декър, той извика, за да накара противника си да изгуби поне част от своята бдителност.

Миг по-късно Декър изстреля половината си пълнител по стълбите, като описа широк полукръг, така че да покрие цялата ширина на рамката на вратата.

Чу как един от куршумите му попада в целта, последван от втори. Чу и охкане.

Отстъпи крачка встрани, тъй като по стълбите се търколи нещо тежко и се свлече в мазето.

Декър взе телефона си и освети безформената купчина на пода. Беше човек.

Убит от него.

Декър изведнъж се сепна, докато оглеждаше трупа.

Обикновено всяка среща със смъртта задействаше синестезията му. Косъмчетата на врата му щръкваха, сякаш по тялото му протичаше електрически ток, главата му се замайваше, повдигаше му се, но най-вече виждаше всичко в електриковосиньо. Този цвят го връхлиташе с такава мощ, че той се задушаваше.

А в момента не изпитваше нищо подобно. Взираше се в един труп, нищо повече.

Като че ли синестезията му бе изчезнала.

И тогава чу сирените.

Както и тропот на крака по предната веранда.

Не се съмняваше, че това е агент Дженкинс.

Кавалерията бе пристигнала.

Декър седна на най-долното стъпало и зачака.