Дейвид Балдачи
Жертвите (20)

20

Декър се бе излегнал на леглото в дома на Мичъл и опипваше раната на тила си.

Беше късно, той беше уморен и главата му пулсираше от болка.

Не бе напълно откровен с Джеймисън. Наистина бе поемал много удари като футболист. И бе получил не едно и две мозъчни сътресения. Но това беше различно. По-дълбоко. По-всеобхватно.

Рентгеновите снимки показваха, че каквото и да го бе ударило по главата, не бе проникнало през черепа. Нямаше фрактура, нито дори пукнатина, но въпреки това се чувстваше странно и не защото мозъкът му се бе ударил в стената на черепната кутия, което бе всъщност определението за мозъчно сътресение. Декър не бе сигурен защо се чувства така особено.

Не можеше да заспи, макар да наближаваше три сутринта. Затова взе душ, облече се и слезе долу.

Забеляза лист хартия на кухненския плот. Взе го. Беше листчето с числата, което Зоуи му бе дала, за да изпробва дали той може да ги запомни.

Хрумна му изведнъж да провери нещо. Остави листа.

Извика числата в паметта си и започна да ги изрежда едно по едно.

Всичко вървеше добре, докато не стигна края. Сякаш нещо в главата му прещрака и прескочи като дивиди с издраскана повърхност.

Не мога да видя последните две числа.

Леко замаян, той излезе през задната врата и седна на ратановия стол на верандата. За щастие, мястото, на което седеше, бе покрито донякъде от навес, защото тъкмо бе заваляло. Не че това би го притеснило. И преди бе стоял под дъжда. Дори бе спал под дъжда по времето, когато бе живял като бездомник в Охайо.

Декър разтри слепоочията си. Толкова отдавна притежаваше тази своя абсолютна памет, че бе започнал да я приема за даденост.

Разбира се, в нея имаше елементи, които мразеше. Например не бе в състояние да заличи ужасяващите спомени, свързани с избиването на семейството му. Въпреки това разчиташе на тази удивителна дарба и тя много му помагаше в разкриването на престъпления. Ами ако изведнъж паметта му станеше не чак толкова безпогрешна?

Затвори очи и отново извика числата от листа. Този път успя да види последните две, но не и три по средата. Те бяха замъглени, размазани, сякаш някой бе разлял вода върху мастилото.

Хубава работа!

Той впери поглед в съседната къща, от която бе започнало това разследване. Ако не бе стоял на верандата и не бе пил бира, двамата с Джеймисън никога нямаше да се забъркат в тази история.

Кои ви уби?

Декър искаше да разбере отговора на този въпрос повече от всичко друго.

— Добре ли си, господин Еймъс?

Той се обърна и видя Зоуи да стои на прага, облечена в розовата си пижама. Беше се увила в яркозелено одеяло. Изглеждаше притеснена.

— Добре съм, Зоуи.

— Леля Алекс каза, че си си ударил главата.

— Нищо ми няма. Само една малка цицина. Не можеш ли да заспиш?

Тя излезе на верандата, седна на пода, кръстоса крака и се уви още по-плътно с одеялото.

— Понякога се будя. После ми се допива мляко, но днес мама е забравила да купи. — Зоуи замълча и пъхна палец в устата си.

Когато Декър я погледна, тя изведнъж му заприлича на едно друго момиченце: на дъщеря му Моли.

— Одеялото ти има ли си име? — попита тихо той.

Зоуи поклати глава.

— Моята дъщеря също имаше любимо одеяло. Наричаше го Хърмаяни. Нали се сещаш, от „Хари Потър“? Хърмаяни Грейнджър.

— Мама отказва да ми прочете книгите. И не ми позволява да гледам филмите. Казва, че не съм достатъчно голяма.

— Когато пораснеш, много ще ти харесат.

— Как се казва дъщеря ти?

— Моли.

— По-голяма ли е от мен?

Декър извърна поглед. Сякаш невидима ръка стисна гърлото му. Не биваше да споменава Моли. Беше глупава идея.

Той кимна.

— С шест години.

— И защо не е тук, с теб?

Да, много, много глупава идея.

— Тя е… на училище.

— О! Сигурно майка й е с нея.

— Да, точно така. Двете са заедно.

Зоуи погледна към къщата, в която беше открил двете жертви.

— Вие с леля Алекс разследвате онова, което се е случило там — промълви детето.

— Помагаме на полицията да разбере какво се е случило.

Зоуи отново пъхна палец в устата си и го засмука. Очите й се разшириха, челото й се сбърчи.

— Мама казва, че в тази къща са умрели хора.

— Виж, Зоуи, не бива да мислиш за това. То няма нищо общо с теб или с твоето семейство.

— Леля Алекс е от моето семейство. А ти каза, че помагате на полицията.

Думите й изненадаха Декър.

— Да, знам… имах предвид… — Той не довърши изречението и Зоуи го погледна умолително. — Ти… ти трябва да се връщаш в леглото си, Зоуи. Много е късно.

— А ти защо не си в леглото си?

— Понякога в главата ми се въртят толкова много мисли, че просто не мога да заспя.

— Това ми помага — каза Зоуи и протегна одеялото си към Декър.

Той се усмихна на този мил жест. Докосна одеялото и каза:

— Благодаря, но мисля, че трябва да останете заедно, ти и твоето одеяло.

Зоуи се изправи с одеялото около раменете си и отиде до вратата. На прага се обърна и каза:

— Надявам се да не се удряш повече, господин Еймъс.

Декър я погледна.

— Ще се постарая.

След като Зоуи влезе вътре, той отново впери поглед в съседната къща. Затвори очи и спомените му пробягаха като кинолента през главата му.

Отвори рязко очи.

Не без причина.

Обикновено спомените се връщаха такива, каквито ги бе видял. Винаги бе смятал този процес за безупречен. Както в деня, когато Зоуи му бе показала списъка с числата и той ги бе запаметил мигновено.

Сега обаче имаше проблем не само със запаметяването на числата, но и със спомените, които се появяваха в пълен безпорядък, сякаш някой бе разбъркал кадрите от кинолента. Това беше толкова досадно, толкова смущаващо… Декър го отдаде на раната на главата си.

Тази странна рана на главата.

Декър се облегна на стола и върна назад кадрите от първата си вечер в Барънвил. Какво бе видял. Какво бе чул.

Потегляне на автомобил.

Прелитане на самолет.

Примигване на лампи зад прозореца.

Зловещите находки в къщата.

А после бе чул два звука, които му се бяха сторили толкова не на място. Потропване и стържене.

Декър мразеше, когато се сблъскаше с нещо, което не успяваше да проумее. И все пак това бе неизменна част от работата на всеки следовател. Понякога не разбираш нищо, а после — хоп! — изведнъж всичко се прояснява.

Внезапно му се прииска да се поразходи.

Върна се вътре и потърси чадър. Обикновено не му пукаше дали ще се намокри или не, но сега трябваше да внимава за раната.

Отвори вратата на килера до входа.

Откри чадър, подпрян на стената.

И още нещо.

Навити на руло архитектурни планове, оставени до евтин очукан куфар.

Отначало реши, че това са плановете на къщата, но те бяха прекалено големи за такава малка постройка.

Любопитството му го накара да разгърне чертежите на пода в коридора. Извади мобилния си телефон и използва фенерчето, за да разгледа най-горната страница.

Беше архитектурен план на голяма сграда, разделена на модули.

Декър забеляза надписа в горната част.

Това беше логистичният център, в който работеше Франк Мичъл.

Звучеше логично. Той беше мениджър там. Сградата бе относително нова.

Декър нави чертежите на руло и ги прибра в килера.

Излезе навън, отвори чадъра и тръгна по улицата. Стигна до края, зави зад ъгъла и продължи по следващата пряка.

Искаше да види нещо.

Къщата с труповете, както бе започнал да я нарича.

В нея светеше, а отпред бе паркирана полицейска кола.

Зад патрулката бяха спрели два черни джипа. Декър видя как от нея излиза униформен полицай, а от единия джип — мъж с яке, на което пише АБН. Двамата с ченгето се заеха да патрулират около къщата.

Кемпър определено не разчиташе на местните за каквото и да било.

Декър обходи с поглед къщата, двора, паркираните автомобили на улицата, съседните къщи, първо в едната, после в другата посока.

Погледна и към небето, по което бе прелетял онзи самолет.

А после отново огледа улицата.

Странно. Погледна часовника си.

Четири без двайсет.

Една от къщите, през шест врати по-надолу от другата страна на улицата, светеше.

Декър тръгна натам.