Рут Уеър
Игра на лъжи (63)

Таксито ни оставя на крайбрежната алея в Солтън. Фатима плаща на шофьора, а аз слизам, без да поглеждам към полицейския участък, четвъртита бетонна сграда до вълнолома. Вместо това отправям поглед към пристанището и морето отвъд.

Това е същото море, което ме приветстваше от прозореца на стаята ми в „Солтън Хаус“, морето на моето детство, и тази мисъл ми действа някак успокояващо. Мисля за всичко, на което е станало свидетел, и всичко, което е приело в безбрежната си шир. Как отнася пепелта от Мелницата в дълбините си заедно с Кейт и Люк в нея. Всичко, което направихме — всичките ни грешки, всичките ни лъжи — то бавно ги отмива.

Теа се появява до мен и поглежда часовника си.

— Почти четири е — казва тя. — Готова ли си?

Кимам, но не помръдвам.

— Мислех си — казвам, когато Фатима се отдръпва от таксито и то потегля.

— За какво? — пита тя.

— За… — Думата изниква в съзнанието ми толкова внезапно, че я изричам някак изненадана. — За вината.

— Вината? — бърчи вежди Фатима.

— Снощи осъзнах, че съм прекарала седемнайсет години, мислейки, че случилото се с Амброуз е по наша вина в известен смисъл. Че той е умрял заради нас, заради онези рисунки, защото ние все ходехме там.

— Не сме искали да ни рисува — казва тихо Фатима. — Не сме искали нищо от това.

Но Теа кима.

— Разбирам какво имаш предвид — казва тя. — Колкото и нерационално да е, аз се чувствах по същия начин.

— Но осъзнах… — Спирам, опитвайки да формулирам прозрението, което се е оформило в главата ми. — Снощи осъзнах, че… смъртта му няма нищо общо с това. Изобщо не е била заради рисунките. Нито заради нас. Изобщо не сме били виновни.

Теа кима бавно. После Фатима хваща и двете ни за ръка.

— Няма от какво да се срамуваме — казва тя. — Никога не е имало.

Обръщаме се и тръгваме към полицейския участък, когато една фигура се появява от тесните улички, които се вият между каменните къщи. Едра фигура, навлечена с няколко пласта дрехи и със стоманено сива опашка, която се развява от морския бриз.

Мери Рен.

Спира, когато ни вижда, а после се усмихва някак зловещо — усмивката на човек, който има власт и възнамерява да я използва. И после тръгва по кея към нас.

Ние също вървим трите, ръка за ръка. Мери променя посоката, готова да ни пресрещне. Усещам как ръката на Фатима стиска моята и чувам как токчетата на Теа започват да тракат по-бързо по калдъръма.

Мери се е ухилила, когато я приближаваме, големите й жълти зъби са оголени като на хищник, готов да нападне. Сърцето ми бие бясно в гърдите.

Но срещам погледа й и за пръв път, откакто се върнах в Солтън, не изпитвам вина. Не изпитвам страх. И знам истината.

А Мери Рен се стъписва. Спира, а ние трите минаваме покрай нея, ръка за ръка. Усещам ръката на Фатима в моята и виждам, че Теа се усмихва. Слънцето пробива облаците и сивото море грейва ярко.

Зад нас Мери Рен извиква нещо неразбираемо.

Но ние продължаваме да вървим, трите заедно.

И не поглеждаме назад.