Рут Уеър
Игра на лъжи (50)

Разполагам с много време за мислене по време на студената, ветровита разходка до Солтън. Премръзналите ми крака изминават бавно километър след километър. Мислите ми се лутат между огорчени разсъждения за издънките на Оуен като партньор и гузната ми съвест, че и аз не се държах идеално с него. Изреждам наум недостатъците му — избухливия нрав, собственическото отношение, начина, по който осъществява плановете си, без да иска мнението ми.

Но се намесват и други спомени. Извивката на гърба му, когато се навежда над ваната, за да сипе топла вода върху главичката на дъщеря ни. Добротата му. Находчивостта му. Любовта му към мен. И към Фрея.

И под всичко това, като басов контрапункт, е моята собствена вина. Аз го лъгах. Лъгах, прикривах и премълчавах. Пазя тайни от него от деня, в който се запознахме, но през последните няколко седмици нещата ескалират и той знае, че нещо не е наред. Оуен винаги е подхождал собственически, но никога преди не е бил ревнив — не и така. И това сега е заради мен. Аз го направих такъв. Ние го направихме такъв. Аз, Фатима, Теа и Кейт.

Изминах разстоянието почти неусетно, потънала в мислите си, но когато неясните образи в далечината постепенно се превръщат в къщи и сгради, не съм се и доближила до вземането на важните решения.

Завивам към селската кръчма, разгъвайки замръзналите си пръсти върху дръжката на количката, и изтупвам една локвичка вода, която се е събрала върху покривалото. Чувам музика. Не записана музика, а на живо — хриптящи акордеони, подрънкващо банджо, весело скрибуцане на цигулки.

Бутам вратата на бара и звукът ме посреща като стена заедно с мириса на пушек от камината, на бира, на весели хора. Средната възраст е доста над шейсет и почти всички са мъже.

Главите се обръщат, но музиката не спира и докато си проправям път в прекалено топлото помещение, виждам Мери Рен седнала на едно от столчетата на бара. Гледа музикантите и потропва с крак в такт с музиката. Забелязва ме как стоя смутена на прага, кима и ми намига. Усмихвам й се в отговор, ослушвам се за момент, после се отправям към задната зала, забелязвайки сякаш за пръв път дървената ламперия по стените. Стомахът ми се свива, защото се сещам за бележките на Кейт, представям си колко лесно би било за всеки от присъстващите да дръпне небрежно стола си до стената с вадещата се дъска или мимоходом да пъхне ръка, отивайки към тоалетната… още по-лесно, ако си собственик на кръчмата.

Спомням си небрежния коментар на Мери, че от пивоварната искат да продадат мястото, за да го превърнат в комплекс от ваканционни апартаменти. Оглеждам стените и забелязвам лющещата се боя, протритите килими и столове. Мисля си какво би означавало това за Джери. Той е работил тук през целия си живот — тази кръчма осигурява прехраната му, социалния му живот, пенсията му. Какво друго би могъл да прави? Не съм сигурна дали заради погледите, вперени в мен, горещината и шума, или осъзнаването, че изнудвачът на Кейт може да е от другата страна на бара, но внезапно ме връхлита клаустрофобия и параноя. Всички тези местни ухилени старци с многозначителни изражения, нацупената сервитьорка, скръстила ръце, всички знаят коя съм, сигурна съм.

Промъквам се през тълпата към тоалетните и вкарвам количката на Фрея вътре, после оставям вратата да се затвори и се подпирам на нея, наслаждавайки се на прохладата и тишината. Затварям очи и си казвам: Можеш да го направиш. Не им позволявай да те изплашат.

Чак когато отварям очи, виждам изписаните с избледнял, размазан тънкописец думи на вратата, отразени в мърлявото огледало.

Марк Рен е мръсен перверзник!!!

Кръвта нахлува в бузите ми, изгаряща вълна от срам. Думите са написани отдавна и се разчитат трудно, но все пак си личат. И някой друг, по-наскоро, е задраскал Марк и е написал отгоре с химикал Сержант.

Защо не съм си дала сметка? Защо не съм си дала сметка, че една лъжа може да надживее истината и че на това място хората не забравят. Тук не е Лондон, където миналото се пренаписва отново и отново, докато не изчезне съвсем. Тук нищо не се забравя, призракът на моята грешка ще преследва Марк Рен завинаги. Ще преследва и мен.

Отивам до чешмата и плискам лицето си с вода, докато Фрея ме наблюдава с любопитство. После се изправям и се гледам в огледалото. Да, аз съм виновна. Знам го. Но не съм виновна само аз. И ако мога да се изправя пред себе си, мога да се изправя и пред тях.

Отварям вратата към кръчмата и бутам решително количката на Фрея към бара.

— Айза Уайлд! — провиква се леко завалян глас зад бара. — Мислех, че си заминала от Солтън за нови десет години. Какво ще пиеш?

Обръщам се и виждам самия Джери да ми се хили насреща, а златният му зъб проблясва на светлината от огъня. Лъска една чаша с кърпа, която е виждала и по-добри времена.

— Здрасти, Джери — казвам. Фрея рита и ръкомаха. Успява да разкопчае покривалото за дъжд с едно особено гневно замахване и изпищява тържествуващо. Вдигам я на ръце и я притискам към рамото си, за да я успокоя. — Пускаш бебета в бара, нали?

— Стига да не пият бира — отвръща Джери с нащърбената си и миришеща на уиски усмивка. — Какво ще поръчаш?

— Сервираш ли храна?

— Не преди шест, но вече е… — Той поглежда часовника над бара. — Вече е почти толкова — ето ти менюто.

Подава ми мърляв измачкан лист хартия през бара и аз го изучавам. Сандвичи… рибен пай… омар със заливка… бургер и пържени картофи…

— Ще хапна рибен пай — казвам накрая. — И… може би чаша бяло вино.

Защо не, почти шест е.

— Да ти отворя ли сметка?

— Разбира се, искаш ли кредитната ми карта? — Посягам към чантата си, той се смее и клати глава.

— Знам къде да те намеря.

Казана от него, изтърканата фраза прозвучава леко заплашително. Все пак се усмихвам и кимам към задното помещение, където е по-тихо и има две-три свободни маси.

— Ще седна ей там, нали може?

— Върви. Аз ще ти донеса питието лично. Няма да го носиш заедно с малката.

Кимам и си проправям път към задната стая. Едната от трите маси е до вратата и е осеяна с мазни халби. Някой е съборил бирата си и локвата още си стои на пода. Другата маса, в ъгъла, не е много по-хубава. Една оса кръжи над локвичка разлята бира, уловена под обърната чаша, а разкъсаната седалка от изкуствена кожа е покрита с кучешки косми. Обаче до тази маса има място за количката на Фрея, така че премествам чашите на другата маса, изтривам повърхността с една подложка за бира и двете с Фрея се настаняваме, като пъхам количката в празното място. Фрея се върти в ръцете ми, блъска глава в гърдите ми и ми става ясно, че няма да мога да отложа храненето й, докато се приберем в Мелницата. Тя е решила, че е време за ядене, и ще зареве всеки момент. Не е място, където бих избрала да я кърмя — кърмила съм в кръчми и преди, и то често, но обичайно в присъствието на Оуен и честно казано в Лондон никой не би се впечатлил, ако ще да кърмиш и котка. Тук, както съм сама, е съвсем различно и не съм сигурна как ще реагират Джери и редовните посетители, но нямам избор, освен ако не искам Фрея да се разплаче оглушително. Разкопчавам якето си и пренареждам слоевете дрехи, така че да съм максимално прикрита, после я поднасям към гърдата си и бързо завивам и двете ни с якето.

Няколко глави се обръщат, докато тя захапе, и един старец с бяла брада ме зяпа с искрено любопитство. Замислям се смутена какво би казала Кейт за мръсните старци, които клюкарят в кръчмата, когато Джери пристига с поднос с чаша бяло вино и нож и вилица, завити с бяла салфетка.

— Ще трябва да те таксуваме, че си внесла своя храна — смее се той и кима към гърдите ми, а аз усещам как се изчервявам. Успявам да се засмея от любезност.

— Съжалявам, беше гладна. Нямаш нищо против, нали?

— Аз не. И съм сигурен, че останалите също нямат нищо против да оплакнат окото. — Той се разсмива шумно, звук, който се подема като ехо от приятелите му край бара и отново усещам как лицето ми пламва. Още глави се обръщат към мен, а белокосият старец ми намига и после започва да се киска, почесвайки се по чатала, докато шепне нещо на приятеля си и кима към мястото, където седя.

Сериозно се замислям да кажа на Джери, че се отказвам от рибния пай, когато той плъзва чашата пред мен и после кима към бара.

— Питието е от приятеля ти, между другото.

Приятеля ми? Вдигам поглед и очите ми срещат… очите на Люк Рошфор.

Той седи до бара и докато го гледам, вдига чашата си съм мен. Изражението му е някак… печално? Не съм сигурна.

Мисля си за Оуен. За имейла, който ми изпрати. За това, което би казал, ако влезеше в бара точно сега, и отново усещам неловкото присвиване в стомаха. Но преди да измисля какво да кажа, Джери се е отдалечил и осъзнавам, че Люк се е изправил и върви към мен.

Не мога да избягам. Заклещена съм от количката вляво и столовете на група хора вдясно. Освен това не мога да мърдам, защото Фрея суче от разголената ми гърда под якето. Няма как да се измъкна, преди той да стигне до мен. Не мога дори да стана да го поздравя, без нещо да се размести или Фрея да изрита якето.

Мисля си за окървавената овца.

Мисля си за Фрея, плачеща в ръцете му.

Мисля си за рисунките, за подозренията на Оуен и страните ми пламват. Не мога да определя дали от гняв, или от нещо друго.

— Виж — казвам, когато той се приближава с халба в ръка. Искам да бъда смела, пряма, но неволно се свивам назад в стола си. — Виж, Люк…

— Съжалявам — казва той рязко, като ме прекъсва. — За случилото се. С бебето ти. — Лицето му е сериозно, очите — тъмни, в слабо осветената зала. — Просто се опитвах да помогна, но беше глупава постъпка. Давам си сметка.

Не това очаквах да каже и сега гневът ми се е изпарил, така че речта ми, че искам той да стои настрана от мен, по дяволите, секва и не съм сигурна какво да кажа.

— Питието — знам, безсмислено е, но аз… приеми го като предложение за примирие. Съжалявам. Повече няма да те безпокоя.

Той се обръща да си ходи, но нещо се надига в мен и изненадващо се чувам да изричам:

— Чакай.

Той се обръща, но изражението му е резервирано. Отказва да срещне погледа ми, но все пак има нещо… някаква надежда?

— Ти… ти не трябваше да вземаш Фрея — казвам накрая. — Но приемам извинението ти.

Той стои мълчаливо изправен до масата и после кимва леко, непохватно приемайки чутото, и погледите ни се срещат. Може би неговата несигурност, начинът, по който стои с прегърбени рамене като дете, което се стеснява от ръста си. Или може би очите му, начинът, по който не се отделят от моите с някаква болезнена уязвимост, но за минута той прилича на петнайсетгодишния Люк и сърцето ми сякаш прескача няколко удара.

 

 

Мисля за Оуен и обвиненията му, за това, което си мисли, че съм извършила… и усещам как ме завладява безразсъдство.

— Люк, аз… искаш ли да седнеш?

Той не отговаря. За минута си мисля, че ще се престори, че не ме е чул, че ще се обърне и ще си тръгне.

Но после той самият преглъща, виждам как се движат мускулите в гърлото му.

— Сигурна ли си? — пита.

Кимам и той си дърпа един стол и сяда, с бирата в ръка, и се взира в кехлибарената течност.

Следва дълго мълчание и мъжете на бара се извръщат, сякаш присъствието на Люк е като някакъв щит от любопитството им. Усещам силното засмукване на Фрея и ръчичките й, които ме мачкат. Люк седи, без да поглежда към нас двете, извърнал е очи.

— Чу ли… чу ли новината? — пита накрая.

— За… — Спирам. Искам да кажа: „за костите“, но някак не мога да се принудя да изрека думите. Той кима.

— Идентифицирали са тялото. Амброуз е.

— Чух — преглъщам отново. — Люк, много, много съжалявам.

— Благодаря. — Френският му акцент е по-силен, както ставаше често в моменти на стрес. Той клати глава, сякаш се опитва да прогони нежеланите мисли. — Аз… се изненадах колко много ме заболя.

Дъхът ми секва и отново си давам сметка какво сме направили — доживотната присъда, която причинихме не само на нас самите, но и на Люк.

— Съобщи… съобщи ли на майка си? — успявам да попитам.

— Не. Тя така или иначе няма да се впечатли. Освен това не заслужава името му — добавя Люк тихо.

Отпивам голяма глътка от виното, опитвайки да успокоя сърцето си, което блъска силно.

— Тя… беше наркоманка, нали?

— Да. Хероин. А по-късно мина на метадон.

Произнася думата както е на френски и за момент не го разбирам, после осъзнавам какво е казал и прехапвам устната си, съжалявайки, че съм повдигнала темата. Люк мълчи и се взира в бирата си, а аз не знам какво да кажа, как да върна думите си назад. Той дойде тук, за да опита да оправи нещата помежду ни, а аз само му напомних за всичко, което е загубил.

Появата на едно младо момиче с вдигаща пара чиния с рибен пай ме спасява от необходимостта да говоря. Тя стоварва пая пред мен без предисловия и пита:

— Някакъв сос?

— Не — отговарям с мъка. — Не, благодаря, така е добре.

Опитвам от пая със сметана и настъргано сирене отгоре, което се е разтопило на мехурчета, но има вкус на стърготини. Меките парченца риба се трошат в устата ми и усещам как една кост задира гърлото ми, когато преглъщам хапката си.

Люк не казва нищо, просто седи мълчалив и замислен. Големите му ръце са отпуснати върху масата, пръстите му са леко свити и си спомням онази сутрин в пощата, трудно сдържания му гняв, раните по кокалчетата, страха, който изпитах в негово присъствие. Мисля си за овцата, за кръвта по ръцете му… и се чудя.

Люк е гневен, знам това. Но ако бях на негово място, и аз щях да бъда гневна.

 

 

Късно е. Фрея спи, отпусната върху гърдите ми, а с Люк сме се умълчали, след като сме говорили часове наред. Сега просто седим, един до друг и я гледаме как диша, всеки потънал в собствените си мисли.

Когато прозвучава камбанката за последните поръчки, не мога да повярвам, че е минало толкова време. Вадя телефона си, за да проверя колко е часът, и наистина е единайсет без десет.

— Благодаря — казвам на Люк, когато той се изправя и се протяга. Поглежда ме изненадан.

— За какво?

— За тази вечер. Имах нужда да изляза, да забравя всичко, поне за малко. — Докато изричам тези думи, осъзнавам, че не съм се сещала за Оуен часове наред, както и за Кейт. Разтривам лицето си, раздвижвам скованите си крака.

— Няма нищо. — Той се навежда и взема Фрея от мен, много нежно, така че аз мога да се измъкна от мястото си зад малката маса. Виждам как я гушва непохватно до гърдите си и се усмихвам, когато тя въздиша тихо и после се притиска до топлото му тяло.

— Имаш вроден усет. Искаш ли да имаш деца?

— Няма да имам деца — казва той спокойно и категорично и аз го поглеждам изненадана.

— Наистина ли? Защо? Не обичаш деца?

— Не е това. Аз нямах щастливо детство. Ако те увредят, има голяма вероятност да направиш същото с децата си.

— Глупости. — Вземам Фрея от ръцете му и я поставям внимателно в количката. Притискам длан върху гърдите й, а клепачите й се отварят и затварят няколко пъти, преди отново да се предаде на съня. — Ако това беше вярно, никой от нас нямаше да създаде поколение. Всеки си има някакъв емоционален багаж. Ами всички добри качества, които можеш да предадеш на децата си?

— У мен няма нищо, което някое дете да трябва да притежава — казва той и за момент си мисля, че се шегува, но не е така, той е напълно сериозен и тъжен. — И не бих рискувал друго дете да бъде отгледано така, както бях отгледан аз.

— Люк… това… това е толкова тъжно. Сигурна съм, че изобщо не би приличал на майка си.

— Няма как да го знаеш.

— Така е, но никой не знае със сигурност какъв родител ще бъде. На ужасни хора им се раждат бебета всеки ден — но разликата е, че на тях не им пука. А на теб — да.

Той свива рамене, пъха ръце в якето си и после ми помага да облека своето.

— Няма значение. Няма да имам деца. Не искам да създам дете в свят като този.

Отвън на паркинга Люк пъха ръце в джобовете си и прегърбва рамене.

— Може ли да те изпратя?

— Не ти е по път и ще удължиш ходенето си с много километри.

Но още докато го изричам, осъзнавам, че нямам представа къде живее той. Все пак Мелницата не е на път заникъде, нали така?

— Всъщност не се отклонявам много — казва той. — Живея на крайбрежния път, по посока на училището. Най-бързият път дотам е през тресавището.

О, това обяснява много. Например защо е минавал край Мелницата в нощта на вечерята в „Солтън Хаус“. Усещам леко угризение, че не бях повярвала на историята му.

Не знам какво да кажа.

Имам ли доверие на Люк? Отговорът е не. Но след разговора ми с Кейт тази сутрин, след начина, по който тя избяга, за да не отговори на въпросите ми… Вече не съм сигурна дали имам доверие на когото и да било по тези места.

 

 

Не си взех фенерче, а заради плътните облаци нощта е много тъмна. Вървим бавно, аз бутам количката, а Люк следи за посоката. Говорим си тихо. Един камион ни задминава и Люк вдига ръка за поздрав.

— … нощ, Люк — чува се слабо през един от прозорците и аз се впечатлявам как в известен смисъл Люк е успял там, където Кейт не е. Той си е изградил живот тук, станал е част от общността, докато тя продължава да бъде аутсайдер, както се изрази Мери.

Вече сме до моста при устието, когато усещам, че имам камъче в обувката, и спираме, за да го извадя. Докато подскачам на един крак и после обувам отново обувката на босия си крак, Люк обляга лакти на парапета и гледа над естуара по посока на морето. Мъглата се е вдигнала, но заради ниските плътни облаци, устието тъне в мрак и не се вижда нищо, дори мъждивите светлини от Мелницата. Лицето му е непроницаемо, но аз си мисля за малката бяла палатка, скрита в мрака, и се чудя дали и той не мисли за нея.

Когато отново съм обула обувката, отивам до него и аз подпирам ръце върху парапета. Макар че не се докосваме, ръцете ни са толкова близо, че усещам топлината на кожата му през тънката материя на якетата ни.

— Люк — започвам, но без предупреждение той се обръща и топлите му устни са върху моите и аз усещам прилив на желание, което е толкова силно, че почти ме зашеметява.

За момент не правя нищо, просто стоя там, опряла пръсти в ребрата му. Устата му гори заедно с моята, сърцето ми бие като барабан в гърдите. Но после осъзнавам какво правя и ме залива студена вълна.

— Люк, не.

— Съжалявам. — Изглежда покрусен. — Съжалявам… не знам какво…

Той млъква и двамата просто стоим обърнати един към друг, а дишането ни е забързано и повърхностно. Знам, че объркването и нещастието на лицето му сигурно е изписано и на моето.

— Гадост — почти изплюва той и удря с юмрук по парапета. — Защо винаги прецаквам нещата?

— Люк, не си… не…

Болката в гърлото ми се е върнала, преглъщам с мъка.

— Омъжена съм — казвам, макар че това не е вярно, но е единственото, което има значение. Каквито и проблеми да имам, Оуен е бащата на детето ми и двамата с него сме заедно — толкова. Нямам намерение да кръшкам.

— Знам — казва той съвсем тихо и не ме поглежда, а се обръща и тръгва по моста към Мелницата.

На няколко крачки пред мен е, когато заговаря отново, толкова тихо, че не съм сигурна правилно ли съм чула думите му.

— Направих такава грешка… Трябваше да избера теб.