Рут Уеър
Игра на лъжи (3)

— Идвам! — викам към горния етаж, докато Оуен мърмори нещо, а Фрея проплаква сънливо.

Когато се качвам в спалнята, той я държи на ръце и крачи напред-назад, а лицето му е още румено и набраздено от възглавницата.

— Съжалявам — казва той, потискайки прозявката си. — Опитах да я успокоя, но нищо не помогна. Знаеш каква е, когато е гладна.

Изпълзявам на леглото и избутвам възглавниците, така че да седна подпряна на таблата, а Оуен ми подава зачервената от възмущение Фрея, която ми хвърля един обиден поглед и после захапва гърдата ми, изсумтявайки доволно.

Всичко утихва, чува се само лакомото сучене. Оуен отново се прозява, прокарва пръсти през косата си и поглежда часовника, после подръпва боксерките си.

— Ще ставаш ли? — питам изненадано. Той кима.

— Най-добре. Няма смисъл да опитвам да заспя и без това в седем трябва да стана. Мразя понеделниците.

Поглеждам часовника. Шест часът. По-късно е, отколкото си мислех. Крачила съм нервно из кухнята по-дълго, отколкото предполагах.

— Ти защо беше станала всъщност? — пита той. — Боклукчийският камион ли те събуди?

Клатя глава.

— Не, просто се събудих и не можах да заспя.

Лъжа. Почти бях забравила вкуса на неистините върху езика си, хлъзгави и неприятни. Усещам твърдата топла издутина на телефона в джоба на халата си. Очаквам да завибрира.

— Ясно. — Той потиска поредната прозявка и закопчава ризата си. — Искаш ли да направя кафе?

— Да, естествено. — После, точно когато той излиза от стаята, добавям: — Оуен…

Но той вече е тръгнал и не ме чува.

Десет минути по-късно се връща с кафето и този път съм имала време да упражня думите си, да измисля какво да му кажа и да преценя доколко нехайно да прозвуча. Все пак преглъщам и облизвам пресъхналите си от нерви устни.

— Оуен, вчера получих есемес от Кейт.

— Колежката ти Кейт ли? — Той поставя чашата малко по-рязко и кафето се разлива. Попивам локвичката с ръкава на халата, за да спася книгата си, и това ми спечелва малко време, преди да отговоря.

— Не, Кейт Атагън. Нали се сещаш, съученичката ми?

— О, онази Кейт. Която доведе кучето си на онази сватба, на която ходихме?

— Точно така. Шадоу.

Замислям се за него. Шадоу — бяла немска овчарка с черна муцуна и осеян с тъмни петна гръб. Сещам се как стои на прага и ръмжи на непознатите, как ляга и обръща корема си нагоре пред хората, които обича.

— И…? — подканва ме Оуен. Осъзнавам, че съм млъкнала, отнесена в мислите си.

— А, да. Кани ме да й отида на гости и мисля да приема.

— Не звучи зле. Кога мислиш да отидеш?

— Ами… сега. Тя ме кани сега.

— А Фрея?

— Ще я взема с мен.

Разбира се, едва не добавям, но се удържам. Фрея отказва да пие мляко от шише, независимо от многобройните опити, които сме правили и двамата с Оуен. Единствената вечер, в която излязох на едно парти, тя беше плакала, без да спре, от 19:30 до 23:58, когато нахлух през вратата на апартамента и я грабнах от уморените и вцепенени ръце на Оуен.

Ново мълчание. Фрея отпуска глава назад и ме поглежда някак смръщено, после се оригва тихо и се залавя отново със сериозната задача да се нахрани. Виждам на лицето на Оуен мислите, които препускат в главата му… че ще му липсваме… че ще се шири в леглото сам… че ще се наспи…

— Може да се заема с боядисването на детската стая — казва накрая. Кимам, макар че това е продължение на един дълъг разговор помежду ни — Оуен иска да си върне спалнята ни и мен и смята, че Фрея трябва да спи в собствена стая на шестмесечна възраст. Аз… не съм на това мнение. Което отчасти е причината да не намеря време да разчистя спалнята за гости от всички вещи, натрупани в нея, за да я боядисаме в някакви бебешки цветове.

— Може — съгласявам се.

— Ами отиди, защо не — казва Оуен накрая. Обръща ми гръб и започва да рови из вратовръзките си. — Колата ще ти трябва ли? — пита през рамо.

— Не, няма нужда. Ще взема влака. Кейт ще ме посрещне на гарата.

— Сигурна ли си? Как ще мъкнеш целия багаж на Фрея във влака? Така добре ли е?

— Какво? — За момент не съм сигурна какво ме пита, после осъзнавам, че ми показва една вратовръзка. — Да, добре е. Честно, няма проблем да отида с влака. Ще ми бъде по-лесно. Мога да накърмя Фрея, ако се събуди. Ще сложа всичките й неща в багажника на количката. — Той не реагира и осъзнавам, че вече се е замислил за задачите, които го очакват през деня, съставя си списък, както правех и аз допреди няколко месеца. — Добре, виж, може да замина днес, ако нямаш нищо против.

— Днес? — Той събира монетите, оставени върху скрина, и ги пуска в джоба си, после идва да ме целуне по главата за довиждане. — Защо е това бързане?

— Не е бързане — лъжа аз. Усещам, как страните ми пламват. Мразя да лъжа. Преди ми беше забавно — когато имах избор. Не го правя от толкова време, но усещането още го има някъде дълбоко в мен — като зъб, който боли тъпо и изведнъж ме раздира в агония.

Обаче ми е най-неприятно, че лъжа Оуен. Някак винаги съм успявала да го държа настрани от паяжината, а сега и той попада в нея. Мисля за есемеса от Кейт в телефона ми и имам чувството, че от него капе отрова и прониква в стаята, заплашвайки да отрови всичко.

— Просто Кейт тъкмо е в пауза между някакви проекти и е удобен момент за нея и… аз пък ще се върна на работа след няколко месеца, така че защо да не го направим сега.

— Добре — казва той, леко озадачен, но не подозрителен. — Тогава по-добре да те целуна както трябва за довиждане.

Той ме целува, продължителна и дълбока целувка, с която ми напомня защо го обичам, защо мразя да го заблуждавам. После той се дръпва и целува Фрея. Тя извърта очи настрани, за да го погледне, прекъсвайки сученето си за момент, после продължава с целеустремена решителност, която толкова ми харесва у нея.

— И аз те обичам, малко вампирче — казва Оуен нежно, после се обръща към мен: — Колко време се пътува?

— Около четири часа? Зависи от прехвърлянията.

— Добре, да си прекараш страхотно. Прати ми съобщение, когато пристигнеш. Колко време мислиш да останеш?

— Няколко дни? — Рискувам. — Ще се върна преди уикенда. — Още една лъжа. Не знам. Нямам никаква представа. Зависи колко време ще съм необходима на Кейт. — Ще разбера, когато стигна там.

— Добре — повтаря той. — Обичам те.

— И аз те обичам. — Най-после нещо, за което не лъжа.