Рут Уеър
Игра на лъжи (14)

— По дяволите. — Гласът, който нарушава мълчанието, е на Фатима и ме изненадва колко разпалено звучи. — По дяволите.

Кейт оставя вестника да падне и аз го грабвам и очите ми трескаво обхождат страницата. Полицаите са били повикани да идентифицират останки, намерени на северния бряг на естуара при Солтън…

Ръката ми трепери толкова силно, че едва успявам да чета, откъслечните фрази се размазват пред погледа ми. Говорител на полицията потвърди… останки от човешки скелет… неназован свидетел… напреднало разлагане… съдебна медицина… шокираните местни… ограничен достъп до района…

— Те… — Теа непривично се затруднява да намери точната дума, после заговаря отново: — Те знаят ли…

Млъква.

— Знаят ли кой е? — довършвам вместо нея. Гласът ми е твърд и несигурен едновременно. Гледам Кейт, която седи, свела глава под тежестта на въпросите ни. Вестникът в ръката ми трепери, издавайки шум като от падащи листа. — Трупът?

Кейт клати глава, но не е нужно да изрече думите, които всички си мислим: Още не…

— Това е само една кост. Може да няма нищо общо, нали така? — изтъква Теа, но после лицето й се изкривява в тревожна гримаса. — По дяволите, кого заблуждавам? Мамка му! — Тя стоварва юмрука си, в който още стиска чашата, върху масата и чашата се чупи — навсякъде се разпиляват парчета стъкло.

— О, Тий — казва съвсем тихо Кейт.

— Спри с драматичните изблици, Тий — обажда се сърдито Фатима и отива до мивката да вземе четка и кърпа. — Поряза ли се? — пита през рамо.

Теа клати глава с пребледняло лице, но позволява на Фатима да огледа ръката й и бърше пръските от вино с кърпата. Когато Фатима навива нагоре ръкава й, виждам това, което лунната светлина отвън е прикрила — белите белези от вътрешната страна на ръката й, отдавна зараснали, но още видими, и неволно потръпвам и отмествам поглед, защото си спомням кога тези рани бяха пресни и кървящи.

— Идиотка — кара й се Фатима, но почиства внимателно парченцата стъкло от дланта й, а гласът й трепери.

— Не мога да го направя — казва Теа и клати глава и чак сега осъзнавам колко е пияна, просто не й е личало. — Не и отново, не и сега. Дори и само слухове да тръгнат — в казината са адски стриктни, давате ли си сметка изобщо? И ако се намеси полицията… — Гласът й секва, в гърлото й се надига ридание. — По дяволите, може да си загубя лиценза. Може никога вече да не си намеря работа.

— Виж, всички сме в това положение — изтъква Фатима. — Мислиш ли, че хората ще искат лекарка, около която витаят такива съмнения? Или адвокатка? — Тя сочи с глава към мен. — Двете с Айза можем да загубим не по-малко.

Тя не споменава Кейт. Не се налага.

— Е, какво ще правим тогава? — пита Теа накрая. Мести поглед от мен към Кейт и Фатима. — По дяволите. Защо ни повика тук?

— Защото имахте право да научите — отвръща Кейт с треперещ глас. — И защото не измислих по-безопасен начин да ви го съобщя.

— Най-добре да направим това, което трябваше да направим още преди години — заявява Фатима решително. — Да уточним всички подробности от историята, преди да ни разпитват.

— Историята е каквато е била винаги — казва Кейт. Тя дърпа вестника от ръцете ми и го сгъва така, че да не вижда заглавието, оставяйки резки от нокти по хартията. Ръцете й треперят. — Историята е, че не знаем нищо. Не сме видели нищо. Не можем да направим нищо друго, овен да се придържаме към това — не можем да променяме версията си.

— Обаче какво ще правим сега! — повишава глас Теа. — Да останем ли? Да си тръгнем? Фатима е с кола все пак. Нищо не ни задържа тук.

— Ще останете — отговаря Кейт. В гласа й улавям нещо, което си спомням толкова добре — абсолютна категоричност, с която е невъзможно да се спори. — Ще останете, защото за всички останали сте дошли заради вечерята утре.

— Какво? — мръщи се Теа и аз за пръв път се сещам, че те не знаят за това. — Каква вечеря?

— Вечерята на бившите възпитанички на „Солтън Хаус“.

— Но ние не сме поканени — изтъква Фатима. — Със сигурност няма да ни позволят да се върнем там. Не и след случилото се.

Кейт свива рамене и вместо отговор отива до корковата дъска до мивката, където издърпва едно габърче, което крепи четири твърди бели покани. Връща се и ни ги показва.

— Очевидно ще ни позволят.

Асоциацията на момичетата на „Солтън Хаус“ кани

на Летния бал на бившите възпитанички

На празния ред на всяка от поканите са надраскани имената ни, написани на ръка с тъмносин химикал.

Кейт Атагън

Фатима Чаудри (бивша Куреши)

Теа Уест

Айза Уайлд

Кейт ги държи разперени като карти за игра, сякаш ни кани да си изтеглим по една, да направим залог.

Но аз не гледам имената или релефните златисти букви на текста. Взирам се в дупката, която е останала върху всяка от поканите от кабарчето, с което са били забодени на дъската. И си мисля, че колкото и да сме се борили да се освободим, накрая всичко свършва пак така — ние четирите, нанизани заедно на един шиш от миналото.