Рут Уеър
Игра на лъжи (10)

Като си мисля за „Солтън Хаус“ сега, това, което си спомням най-добре, са неговите контрасти. Ослепително ярката светлина на слънчевите зимни дни, която се отразяваше в морето, и нощният мрак в провинцията — по-непроницаем от всяка лондонска тъма. Тихата концентрация в кабинетите по рисуване и какофонията на столовата с триста гладни момичета, очакващи да бъдат нахранени. И повече от всичко — силата на приятелствата, които се зараждаха само за няколко седмици в онази парникова среда… и враждите, които неизбежно ги съпътстваха.

В онази първа нощ това, което ме порази най-силно, беше шумът. Двете с Фатима разопаковахме багажа си, когато отекна камбаната за вечеря. Движехме се из стаята в мълчание, топло и непринудено. Когато звънецът изпищя и се втурнахме забързано по коридора, шумотевицата, която ни посрещна, не можеше да се сравни с нищо, което бях чувала в предишното си училище — и само се засилваше, колкото повече се приближавахме до столовата. Обядът беше достатъчно шумен, но до края на деня бяха пристигнали още момичета и сега помещението беше претъпкано, а от екота на триста пискливи гласове имах чувството, че тъпанчетата ми ще се спукат.

Двете с Фатима стояхме объркани и се оглеждахме за място, където да седнем, докато момичетата се блъскаха безцеремонно покрай нас, отправили се към приятелките си, когато видях Теа и Кейт в края на една от дългите полирани дървени маси. Седяха една срещу друга и имаше по едно свободно място и до двете. Кимнах на Фатима и тръгнахме да си проправяме път натам — но тогава едно друго момиче се шмугна пред нас и осъзнах, че и то се е отправило към тях. Нямаше да има място за всички ни.

— Ти седни — казах на Фатима, преструвайки се, че нямам нищо против. — Аз ще седна на някоя друга маса, няма проблем.

— Глупости! — Фатима ме побутна приятелски. — Няма да те оставя сама! Все някъде трябва да има две свободни места.

Но тя не помръдна. В начина, по който момичето вървеше към Кейт и Теа, имаше нещо особено — някаква целеустремена враждебност, която не можех да определя точно.

— Място ли си търсиш? — попита Теа мило, когато момичето стигна до нея. По-късно научих, че се казва Хелън Фицпатрик и че е клюкарка, но сега се засмя невярващо и някак с горчивина.

— Благодаря, по-скоро бих седнала до тоалетните. Защо, по дяволите, ми каза, че госпожица Уедърби е бременна? Пратих й поздравителна картичка и тя напълно превъртя. Наказана съм да не излизам шест седмици.

Теа не отвърна нищо, но видях, че едвам се сдържа да не се разсмее, а Кейт, която седеше с гръб към Хелън, изрече беззвучно десет точки и ухилена, вдигна пръстите си към Теа.

— Е? — настоя Хелън.

— Объркала съм се, явно съм чула погрешно.

— Не ме занасяй! Долна лъжкиня!

— Беше шега — отвърна Теа. — Не съм твърдяла, че е сигурно — казах, че съм чула слухове. Следващия път си проверявай фактите.

— Ще ти дам аз едни факти. И аз чух някои факти за старото ти училище, Теа. Запознах се с едно момиче оттам на тенис лагера. Тя каза, че не си добре с главата и се е наложило да те изключат. Е, правилно са те преценили, мен ако питаш. Колкото по-скоро те изгонят оттук, толкова по-добре за мен.

Кейт се изправи и се обърна с лице към Хелън. Изражението й беше съвсем различно от това, което бях видяла във влака. Сега беше толкова студено, жестоко и гневно, че малко ме изплаши.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — Тя се наведе напред, така че Хелън се принуди да направи крачка назад, почти неволно. — Прекарваш твърде много време в дебнене за слухове. Ако не вярваше на всяка гнусна клюка, която си дочула, нямаше да си наказана.

— Майната ти — изстреля Хелън, после всички скочиха на крака, когато един глас прозвуча зад групичката. Беше госпожица Фаркхарсън, учителката по физическо.

— Наред ли е всичко тук?

Хелън изгледа предупредително Теа и сякаш прехапа език.

— Да, госпожице Фаркхарсън — отвърна тя кисело.

— Теа? Кейт?

— Да, госпожице Фаркхарсън — потвърди Кейт.

— Добре. Вижте, две нови момичета стоят прави зад вас и си търсят места, а никой не ги кани да седнат. Фатима, Айза, седнете на тези пейки. Хелън, ти имаш ли къде да седнеш?

— Да, госпожице Фаркхарсън. Джес ми пази място.

— Тогава върви да го заемеш. — Госпожица Фаркхарсън се обърна и се канеше да се отдалечи, когато рязко спря и изражението й се промени. Наведе се и подуши въздуха над главата на Теа. — Теа, какво подушвам? Моля те, не ми казвай, че си пушила в района на училището? Миналия срок госпожица Уедърби даде ясно да се разбере, че ако има нови случаи от този род, ще извикаме баща ти и ще обсъдим отстраняването ти от учебни занятия.

Последва дълга пауза. Видях как пръстите на Теа са се вкопчили в ръба на масата. Тя си размени един поглед с Кейт и после отвори уста. Но за моя собствена изненада, аз заговорих първа.

— Оказахме се във вагон за пушачи във влака, госпожице Фаркхарсън. Имаше един мъж с пура, горката Теа седеше точно до него.

— Беше отвратително — вмъкна Фатима. — Такава воня. На мен буквално ми прилоша, макар че седях до прозореца.

Госпожица Фаркхарсън се обърна да ни погледне и усетих, че преценява и двете ни — мен, с моето открито момичешко лице и усмивка, и Фатима, с нейните невинни и искрени тъмни очи. Усетих как прокарвам пръсти през косата си и се спрях, сключвайки длани зад гърба си, сякаш бяха в белезници. Госпожица Фаркхарсън кимна бавно.

— Колко неприятно. Е, няма да говорим повече за това, Теа. Този път. Сядайте, момичета. Префектите ще започнат да сервират всеки момент.

Седнахме и госпожица Фаркхарсън се отдалечи.

— Дяволите ме взели — прошепна Теа. Тя протегна ръка през масата към мен и стисна пръстите ми. Нейните бяха студени и още трепереха нервно. — И… боже, не знам какво да кажа. Благодаря!

— Сериозно! — Кейт поклати глава с изражение на облекчение и тъжно възхищение. Ледената ярост, която бях видяла в изражението й, когато скочи срещу Хелън, беше изчезнала, сякаш никога не беше съществувала. — И двете се проявихте като професионалистки.

— Добре дошли в Играта на лъжи — обяви Теа. Тя погледна Кейт. — Нали?

И Кейт кимна.

— Добре дошли в Играта на лъжи. — Лицето й грейна в усмивка. — И това бяха десет точки.