Рут Уеър
Игра на лъжи (51)

Трябваше да избера теб.

Какво означава това? Искам да го попитам, докато вървим бавно по неравната пътека покрай устието, но мълчанието на Люк е непроницаемо.

Какво значеше това? Какво се е случило между него и Кейт?

Но не мога да намеря начин да го попитам, освен това се страхувам. Страхувам се какво може да ме попита той на свой ред. Не мога да настоявам за истината, когато прикривам толкова много лъжи.

Вместо това внимателно бутам количката на Фрея покрай локвите и коловозите в разбитата пътека. Валяло е проливно, докато съм била в кръчмата, и след края на асфалта пътеката е съвсем разкаляна.

Присъствието на Люк, който нагажда крачките си по моите, е направо болезнено. Накрая правя неубедителен опит да го освободя, да му дам възможност да си тръгне.

— Няма нужда да ме изпращаш чак до Мелницата, нали знаеш. Ако искаш да минеш напряко оттук, спести си ходенето…

Но той клати глава.

— Ще имаш нужда от помощ.

Чак когато стигаме до Мелницата, осъзнавам какво е имал предвид.

Приливът е силен — нивото му е по-високо, отколкото някога съм го виждала. Дървеното мостче не се вижда, потопено е напълно — и отвъд черната вода Мелницата изглежда напълно откъсната от брега. Мостчето сигурно е на няколко сантиметра под водата, но не мога да различа къде свършва брегът и къде започва водата, камо ли да видя неясната форма на тъмните греди под водата.

Ако бях сама, можеше да рискувам, но с количката? Тежка е и ако едно от колелата излезе от мостчето, не съм сигурна, че ще я удържа да не се преобърне във водата.

Усещам колко посърнала изглеждам, когато се обръщам към Люк.

— По дяволите, какво ще правя?

Той вдига поглед към тъмните прозорци.

— Изглежда, Кейт е излязла. Можело е да остави някоя лампа светната. — Думите му са пълни с горчивина.

— Бушонът изгоря — казвам. Люк свива рамене, необяснимо френски жест, който е нещо средно между примирение и презрение и усещам, че трябва да защитя Кейт, но няма какво да кажа, за да смекча неодобрението на Люк, още повече че едно гласче в главата ми изрича собственото ми огорчение. Как е могла Кейт да излезе и да ме остави да се оправям с това сама? Не може да не е знаела, че Люк ще ми помогне.

— Вземи бебето — казва той и сочи количката.

Вдигам Фрея на ръце. Тя спи и когато я вземам, се свива тежко на рамото ми.

— Какво ще…

Но спирам, когато Люк сваля обувките си, вдига количката и нагазва в тъмната вода. Стига до над глезените му, някъде до средата на прасците.

— Люк, внимавай, не знаеш…

Но той знае. Знае точно къде е мостчето. Крачи непогрешимо във водата, а аз затаявам дъх при всяка крачка, която прави, от страх, че ще пропусне гредата и ще падне от ръба в дълбоката вода. Но той успява. Стига до другата страна, където е останала съвсем тясна суха ивица, на която да сложи количката, после опитва да отвори вратата. Отключена е и се отваря широко, разкривайки тъмнината вътре. Люк вкарва количката.

— Кейт? — гласът му отеква в тихата къща. Чувам щракване, когато опитва да светне лампите, натискайки ключа нагоре-надолу. Нищо не се случва. — Кейт?

Той се появява отново до вратата, свива рамене, после навива крачолите си и тръгва да крачи с празни ръце към брега.

 

 

— Чувствам се като в онези логически пъзели — казвам и опитвам да се засмея. — Имаш патица, лисица и лодка…

Той се усмихва, а загорялата кожа край очите и устата му се набръчква. Не съм го виждала да се усмихва, откакто съм пристигнала.

— Е, как ще го направим? — пита той. — Ще ми повериш ли Фрея, за да я пренеса?

Колебая се и усмивката се стопява от очите му, когато вижда това.

— Аз… имам ти доверие — казвам бързо, макар че не е съвсем вярно. — Не е това. Но тя не те познава — тревожа се, че може да се събуди и да започне да се бори да се измъкне от ръцете ти. Изненадващо силна е, когато не иска да я държат.

— Добре — казва той. — Тогава… какво мислиш? Мога да пренеса и двете ви, но не съм сигурен, че мостчето ще издържи тежестта на двама ни.

Засмивам се на това.

— Няма да ти дам да ме носиш, Люк. Независимо по мост или не.

Той свива рамене.

— Правил съм го.

Прав е. Бях забравила напълно, но сега, като го казва, картината изплува в паметта ми — напечен от слънцето плаж, приливът отнесе обувката ми. Нямаше как да се върнем, освен през скалите и след като ме гледа да куцукам с разранения си крак петнайсетина минути под съчувствените погледи на Фатима, Кейт и Теа, които ми предлагаха обувките си, но аз отказвах да приема, Люк ме вдигна на ръце, без да каже и дума, и ме пренесе на гръб през останалото разстояние до Мелницата.

Сега си го спомням толкова добре — ръцете му върху бедрата ми, мускулите на гърба му се движат под гърдите ми, уханието на врата му — на топла кожа и сапун.

Усещам, че се изчервявам.

— Бях на петнайсет. Сега съм малко по-тежка.

— Свали си обувките — казва той и аз куцукам на един крак, опитвайки да държа Фрея с една ръка, докато събувам сандалите си с другата. В следващия момент, преди да успея да възразя, той е коленичил и разкопчава каишките. Свалям едната обувка, вече червена като домат, благодарна, че е толкова тъмно, после го изчаквам да разкопчае и другата, преди да се изправи.

— Хвани ме за ръка — казва и пристъпва във водата. — Върви след мен. Съвсем близо зад мен, възможно най-близо.

Хващам ръката му със свободната си ръка, тази, която не държи Фрея, и пристъпвам във водата.

Толкова е студено, че се сепвам, но после босите ми пръсти докосват нещо топло — краката ми докосват неговите под водата.

Стоим така за момент, за да запазим равновесие, после Люк казва:

— Аз ще направя голяма крачка, ти ме следвай. Тук е изгнилата дъска, трябва да я прескочим.

Кимам и си спомням дупката на мостчето и как прекарвах количката над най-изгнилите места. Но, слава богу, Люк е тук — нямаше да имам никаква представа кои дъски са здрави и кои — пропаднали. Гледам го как прави широка крачка и повтарям след него, но на мен ми е по-трудно и дъските под водата са хлъзгави. Кракът ми се плъзга по едно водорасло и усещам как политам.

Извиквам неволно и звукът отеква над водата. Но Люк ме държи здраво, пръстите му стискат ръката ми над лакътя толкова силно, че чак ме боли.

— Всичко е наред — казва той настойчиво. — Няма да паднеш.

Кимам задавено и внимавам да не нараня Фрея, докато си възвръщам равновесието и опитвам да успокоя дишането си. Някакво куче в далечината реагира с няколко излайвания на писъка ми, но после утихва. Дали е бил Шадоу?

— Съжалявам — казвам разтреперана. — Заради дъските, хлъзгави са.

— Няма нищо. — Пръстите му отпускат леко ръката ми, но не съвсем. — Всичко е наред.

Кимам и минаваме през последните няколко дъски, като той държи здраво ръката ми, но вече без да ми причинява болка.

На отсрещния край усещам, че съм задъхана, сърцето ми бие абсурдно бързо в гърдите ми. Удивителното е, че Фрея спи дълбоко.

— Бла… благодаря — успявам да изрека и гласът ми трепери, въпреки че вече съм на твърда земя и в безопасност. — Благодаря, Люк, не знам какво щях да правя, ако не беше тук.

Какво щях да правя? Представям си как опитвам да насоча клатещата се количка по хлъзгавия опасен мост, а колелата й са наполовина под водата или как седя под студения дъжд и чакам Кейт да се върне откъдето е отишла. Огорчението ми пламва отново. Как може да изчезне така, без да ми прати поне есемес?

— Знаеш ли къде са свещите? — пита Люк и аз клатя глава. Той цъка с език, но дали от отвращение, или неодобрение, или нещо друго, не мога да преценя, и ме бута в тъмния търбух на Мелницата. Следвам го, после спирам несигурно на средата. Подгъвът на роклята ми е мокър и залепнал за краката и знам, че сигурно образувам кална локва на пода. Сещам се също така, с известно раздразнение, че сандалите ми са от другата страна на моста. Карай. Приливът няма да стане по-висок, иначе Мелницата направо ще отплава в морето. Ще ги прибера утре, когато водата се отдръпне.

Освен това треперя, студеният вятър от отворената врата вледенява мокрия плат до краката ми. Но Люк е зает да тършува из шкафовете и чувам драскане на клечка кибрит, подушвам парафин и виждам пламък в тъмното до мивката. Люк стои там с маслена лампа в ръка и настройва пламъка, така че да е ярък, без да пуши. Когато пламъкът става стабилен, Люк намества стъкления матиран глобус отгоре и изведнъж припукващата светлина се превръща в златисто сияние.

Той затваря вратата и двамата се споглеждаме. Малкият кръг от светлина е някак по-интимен от тъмнината, придържа ни близо един до друг в тясното осветено пространство. Само на сантиметри един от друг сме, чудейки се какво мисли другият. В меката светлина виждам една вена на гърлото му, която пулсира бързо като сърцето ми, и някаква тръпка преминава през тялото ми. Толкова ми е трудно да го разгадая, толкова непроницаемо е лицето му — но знам, че това е само на повърхността, че под нея той е също толкова развълнуван, колкото съм и аз. Не издържам да го гледам в очите и свеждам поглед, изплашена какво може да види той.

Той се прокашля, звукът отеква непоносимо силен в тихата къща и двамата заговаряме едновременно.

— Е, аз трябва да…

— Сигурно…

Млъкваме и се засмиваме нервно.

— Първо ти — казвам.

Той клати глава.

— Не, какво искаш да кажеш?

— О, нищо. Просто… — Кимам към Фрея. — Знаеш. Трябва да я сложа в леглото.

— Къде спи тя?

— В… — Спирам, преглъщам. — В старата ти стая.

Той вдига глава, но не съм сигурна дали е от изненада, шок, или нещо друго. Трябва да е толкова странно за него — да вижда как Кейт се разпорежда в дома на детството му, и отново съм поразена от несправедливостта на случилото се.

— О, ясно. — Светлината се раздвижва, сякаш ръката му, която държи лампата, трепери леко, но може да е и течението. — Добре, аз ще ти донеса лампата горе — не можеш да крепиш и дете, и лампа по стълбите. — Той кима към паянтовото стълбище, което се вие нагоре в ъгъла на стаята. — Ако някой изтърве свещ там, цялото място ще лумне в пламъци за минути.

— Благодаря — казвам и той се обръща, без да каже и дума повече, и тръгва нагоре по стълбите, а аз го следвам. Кръгът от светлина се губи между гредите.

Пред вратата на старата си стая той спира и чувам как рязко си поема дъх, но когато се изравнявам с него, лицето му е почти безизразно. Просто гледа стаята, леглото, което някога беше негово, сега отрупано от нахвърляните ми дрехи и люлката, където са юрганчето на Фрея и плюшеното й слонче. Моите чанти са пръснати по неговия под, моите кремове и лосиони са по неговото старо бюро.

— Люк, съжалявам — изричам, внезапно отчаяна.

— За какво? — пита той. Гласът му е спокоен като лицето му, но виждам онази вена на врата му, виждам как поклаща глава и поставя лампата на нощното шкафче, после се обръща, без да каже и дума, и изчезва в тъмнината.

 

 

Когато Фрея е настанена удобно и спи в креватчето си, вземам лампата и предпазливо слизам долу, като осветявам пътя си със златистата светлина, която хвърля повече сенки, отколкото разсейва.

Очаквах да си е тръгнал, но когато стигам до последното стъпало, различавам фигура, която се надига от дивана. Вдигам лампата по-високо и виждам, че е той.

Поставям лампата на малката масичка до дивана и без думи, сякаш това е нещо, за което сме се уговорили, той хваща лицето ми в дланите си и ме целува. Този път аз не казвам нищо, не протестирам, не го отблъсквам — само отвръщам на целувката му, прокарвам пръсти под ризата му, усещам гладката му кожа, релефа на костите, мускулите, белезите, потапям се в горещината на устата му.

Когато Люк ме целуна на моста, имах чувството, че предавам Оуен, макар че дори не отвърнах на целувката му. Но сега не изпитвам никаква вина. Сега се връщам в онези дни, когато единствено копнеех Люк да ме целуне, да ме докосне — преди да познавам Оуен, преди да съм родила Фрея, преди рисунките и свръхдозата на Амброуз — преди всичко това.

Мога да изредя разочарованията си от Оуен, да ги изброя на пръстите си: несправедливите обвинения, липсата на доверие и капакът на всичко — имейла със списъка на криминалните прояви на Люк. Сякаш точно това е нещото, което ще ме спре да бъда с мъжа, когото винаги съм желала — и да, не се срамувам да го призная сега — мъжа, когото желая, откакто бях на петнайсет, и може би още желая.

Но не правя това. Не опитвам да оправдая действията си. Просто забравям за настоящето, позволявам на течението да го откъсне от пръстите ми и си позволявам да се потопя в миналото, като тяло, пропадащо в дълбока вода. Чувствам, сякаш се давя, водата се сключва над главата ми и потъвам, но дори не ми пука.

Отпускаме се на дивана, сплели ръце и крака и помагам на Люк да издърпа тениската си през главата. В стомаха ми бушува настойчиво желание да усетя кожата му до моята — нужда, която измества стеснението ми от стриите и бялата отпусната кожа, която някога беше загоряла и стегната.

Знам, че би трябвало да опитам да спра, но истината е, че не изпитвам никаква вина. Нищо друго няма значение, когато той започва да ме съблича, разкопчавайки копчетата ми едно по едно.

Пръстите ми са на корема на Люк, когато той внезапно спира и се дръпва. Сърцето ми спира. Лицето ми е вкаменено от срам, когато сядам, готова да се прикрия с роклята си и да започна с неловките обяснения.

Чак когато той отива до входната врата и дръпва резето, разбирам и замайващата горещина ме залива отново. Осъзнавам че се случва, че наистина ще го направим.

Когато се обръща отново към мен, той се усмихва. Усмивка, която преобразява сериозното му лице в лицето на петнайсетгодишното момче, което познавах. Трудно ми е да дишам — но болката, болката, която е там, откакто открих рисунките на масата, откакто чух гневните обвинения на Оуен, откакто всичко това започна, болката я няма.

Мекият продънен диван въздиша, когато Люк се отпуска върху него. Аз лежа по гръб и той ме взема в обятията си, усещам тежестта му. Устните ми докосват врата му, усещат нежната му кожа, долавят вкуса на сол от потта му… и после внезапно замръзвам.

Горе на площадката, на последните стъпала, нещо се движи. Една фигура в тъмнината.

Люк спира, повдига се на лакти, усетил внезапното напрежение на мускулите ми.

— Айза? Добре ли си?

Не мога да отговоря. Очите ми са вперени в тъмното пространство. Нещо — някой — е там горе.

В главата ми проблясват разни образи. Изкормената овца. Окървавената бележка. Пликът с рисунки от миналото…

Люк се обръща и поглежда през рамо по посока на погледа ми.

Ставането му раздвижва въздуха и пламъкът лумва по-силно. За съвсем кратък миг пламъкът осветява лицето на човека, който стои в тъмното и ни гледа мълчаливо.

Кейт е.

Издавам звук — не писък, но нещо близо до това, и Кейт се обръща и изчезва към притихналия горен етаж.

Люк бързо облича тениската си, закопчава дънките. Изкачва стъпалата по две, но Кейт е по-бърза от него. Вече е по средата на стълбите към следващия етаж и чувам вратата на тавана да се затръшва, след което ключът се завърта в ключалката. Люк започва да блъска по вратата.

— Кейт! Кейт! Пусни ме да вляза!

Никакъв отговор.

Започвам да закопчавам роклята си с треперещи пръсти, после се изправям с олюляване.

Стъпките на Люк отекват по стълбите, ходи бавно, а лицето му е мрачно.

— По дяволите!

— Тя е била там? — шепна. — През цялото време? Защо не дойде, когато я викахме?

— Кой знае! — Той поставя длани върху лицето си, сякаш може да прогони образа на Кейт.

— Колко дълго е стояла там?

— Не знам.

Страните ми горят.

Седим мълчаливи един до друг на дивана дълго време. Лицето на Люк е безизразно. Не знам какво е моето изражение, но в главата ми е бъркотия от емоции, подозрения и отчаяние. Какво правеше тя там, шпионирайки ни по този начин?

Спомням си момента, когато пламъкът освети лицето й — като бяла маска в мрака, широко отворени очи, стиснати устни, сякаш се напряга да не закрещи. Лице на непозната. Какво се беше случило с моята приятелка, жената, която мислех, че познавам?

— Трябва да тръгвам — казва Люк накрая и макар че се изправя, не тръгва към вратата. Просто стои и ме гледа, тъмните му вежди са сключени намръщено, а сенките, които падат върху скулите му, придават на лицето му призрачен, измъчен вид.

Чува се шум горе, Фрея проплаква и аз ставам. Разколебана съм какво да правя, но Люк заговаря преди мен.

— Не оставай тук, Айза, не е безопасно.

— Какво? — заковавам се на място, без да прикривам шока си. — Какво имаш предвид?

— Това място. — Той маха с ръка към Мелницата, водата навън, липсата на осветление, паянтовите стъпала. — Но не е само това… аз…

Той млъква и разтрива очите си с ръка, после си поема дълбоко дъх.

— Не искам да те оставям сама с нея.

— Люк, тя ти е сестра.

— Не ми е сестра и знам, че я мислиш за приятелка, но, Айза, не можеш… да й имаш доверие.

Той е понижил гласа си почти до шепот, макар че е невъзможно Кейт да ни чуе — тя е на третия етаж и зад заключена врата.

Клатя глава, отказвайки да му повярвам. Каквото и да е направила Кейт, под каквото и напрежение да е в момента, тя ми е приятелка. Приятелка ми е от почти двайсет години. Отказвам — не мога да слушам Люк.

— Не очаквам да ми повярваш. — Сега говори забързано. Плачът на Фрея горе се засилва и аз поглеждам към стълбите, искам да отида при нея, но Люк още държи китката ми, стиска я нежно, но решително. — Но все пак, моля те, бъди внимателна. Както казах, мисля, че трябва да си тръгнеш от Мелницата.

— Ще си тръгна утре — казвам с натежало сърце, като се сещам за Оуен и това, което ме очаква в Лондон. Но Люк клати глава.

— Сега. Тази вечер.

— Люк, не мога. Няма влак до сутринта.

— Тогава ела в моя апартамент. Пренощувай при мен. Аз ще спя на канапето — добавя бързо. — Ако предпочиташ така. Няма да съм спокоен, като знам, че си тук, сама.

Не съм сама — мисля си. — С Кейт съм.

Фрея отново изплаква и аз вземам решението си.

— Няма да си тръгна тази вечер, Люк. Няма да влача Фрея и багажа си през тресавището посред нощ…

— Извикай такси — прекъсва ме той, но аз продължавам да говоря, без да обръщам внимание на доводите му.

— … ще си тръгна утре сутринта. Ще хвана влака в 8 часа, ако наистина се тревожиш, но няма начин да съм в опасност с Кейт. Просто няма. Познавам я от седемнайсет години, Люк, и не мога да го повярвам. Имам й доверие.

— Аз я познавам по-дълго от теб — казва Люк толкова тихо, че едва го чувам от плача на Фрея. — И не й се доверявам.

Писъците на Фрея са прекалено силни, за да продължа да не им обръщам внимание. Издърпвам китката си от пръстите му.

— Лека нощ, Люк.

— Лека нощ, Айза. — Изпраща ме с поглед, докато изчезвам по стълбите с маслената лампа, оставяйки го в тъмното. Горе вземам Фрея, усещам как малкото й телце се гърчи от сърдити ридания и в мълчанието, което следва, чувам щракването на резето и стъпките на Люк, преди да изчезне в нощта.