Рут Уеър
Игра на лъжи (61)

Събуждам се стресната и за момент нямам представа къде се намирам. Стаята е слабо осветена и изпълнена с някакви бипкащи апарати, чуват се тихи гласове и мирише на дезинфектант, сапун и пушек.

После си спомням всичко.

В болницата съм, в педиатричното отделение. Фрея спи в креватчето пред мен, малките й пръстчета стискат здраво моите.

Търкам очи със свободната си ръка. Очите ми са възпалени от сълзите и пушека. Опитвам да осмисля последните дванайсет часа. В главата ми изникват образи — Теа, която се хвърля през тясната ивица вода, за да стигне до Мелницата, Фатима, която я спира. Гъмжилото от полицаи и пожарникари, които пристигнаха и опитаха да се справят с пожара, лицата им, когато им казахме, че вътре още има хора.

Образът на Фрея с изцапано от сажди и дим личице, широко отворила очи, в които се отразяват проблясващите пламъци. Гледа огъня като хипнотизирана.

И най-вече последният образ — на Кейт и Люк, силуетите им на фона на пламъците.

Тя се върна за него.

— Защо? — не спираше да пита продрано Теа, докато чакахме линейката. Беше обвила ръце около треперещия и неразбиращ Шадоу. — Защо?

Поклатих глава. Но в действителност мисля, че знам защо. И най-после разбирам писмото на Амброуз, наистина го разбирам.

Странно е, но през последните няколко дни и часове започнах да си давам сметка, че изобщо не съм познавала Амброуз. Прекарала съм толкова време задълбочена в собствената си петнайсетгодишна личност, че винаги съм го виждала с безкритичния поглед на дете. Но сега съм възрастна, почти на годините, на които беше Амброуз, когато се запознах с него и за пръв път съм принудена да го преценя като възрастен — като равен с равен. Виждам го различен: несъвършен, пълен с човешки слабости, борещ се с демони, които дори не съм забелязала, макар че тази битка е била описана — съвсем буквално — на стената му.

Пристрастеността, пиенето, мечтите и страховете му — сега осъзнавам, някак засрамена, че никога не съм се замисляла за тях. Никоя от нас не е, освен може би Кейт. Бяхме прекалено погълнати от собствената си история, за да видим неговата. Никога не забелязах саможертвите, които е правел за Кейт и Люк. Кариерата, от която се е отказал, за да работи като учител по рисуване в Солтън заради Кейт. Никога не съм се замисляла какво му е струвало да превъзмогне пристрастеността си, за да остане чист — просто не съм се интересувала от това.

Дори когато проблемите му са били под носа ни — онзи мъчителен разговор с Теа, за който тя ни разказа в кафенето — ние сме ги виждали единствено през призмата на собствените си тревоги. Искахме да останем заедно, искахме да продължим да използваме Мелницата като наше частно убежище и място за игра — така че сме чували в думите му единствено заплаха за собственото ни щастие.

В действителност не съм познавала истински Амброуз. Животът ни събра за едно лято, това е всичко. Обичах го заради всичко, което ми даде — обич, свобода, моментно бягство от кошмара на живота ми у дома. А не заради самия него. Сега знам това.

Бях права, в известен смисъл. Наистина е било писмо на човек, отровен от собственото си дете, който прави единственото възможно да спаси детето си от последствията. Но това дете не е била Кейт. Бил е Люк.

Бяхме разбрали всичко наопаки. Не само писмото, а всичко. Не Кейт е искал да изпрати надалече Амброуз, а Люк. Защо не му се довери? — беше казала Кейт. Но Люк е бил преживял твърде много разочарования и прибързано е стигнал до извода, от който винаги се е страхувал. Мислел е, че Амброуз ще го върне при майка му.

И е направил нещо безкрайно, безкрайно глупаво — действие на петнайсетгодишен, отчаяно влюбен и ужасен да не го изпратят отново в ада, от който е избягал.

Искал ли е да убие Амброуз? Не знам. Докато седя и гледам ангелското спящо личице на Фрея, си задавам този въпрос и вярвам и на двата варианта. Може би наистина е искал да убие Амброуз — в моментен пристъп на ярост, за който горчиво е съжалявал, когато вече е било прекалено късно да поправи стореното. Може би просто е искал да го накаже. Или може би изобщо не е мислел — просто е действал, воден от гнева и отчаянието, които са горели в него.

Иска ми се да повярвам, че всичко е било грешка. Че не е имал намерение да го убие, че само е искал да унижи Амброуз, да го принуди да се обади на Бърза помощ и да бъде намерен в локва от повръщано и хероин. После да бъде уволнен от работата си и да страда така, както Люк е щял да страда на свой ред. Той е бил дете на наркоманка, израснал е край хора, вземащи хероин, сигурно е знаел, че приемът на свръхдоза през устата е ненадежден. Знаел е колко време би отнело на Амброуз да умре, обратимостта на състоянието му.

Но не съм сигурна.

В известен смисъл, това вече няма значение. Това, което има значение, е какво е сторил.

Направил е точно това, което Кейт ни разказа със странно спокойния си тон, стъпка по стъпка, поемайки отговорност за неговите действия. Избягал от училище, върнал се в Мелницата през деня, когато бил сигурен, че и Кейт, и Амброуз са в „Солтън Хаус“. Там сипал цялото количество хероин в бутилката с вино и я оставил на масата, така че Амброуз да я намери, когато се върне от училище вечерта. После събрал най-злепоставящите рисунки, които намерил, и ги изпратил в училището.

Опитвам се да си представя чувствата на Амброуз, когато е осъзнал какво е направил Люк. Дали странният вкус на виното му е подсказал, че нещо не е наред? Или необичайната сънливост, която е започнала да го оборва? Трябвало е доста време… време, за да събере две и две, докато хероинът се е филтрирал през стомашната стена в кръвта му.

Седя така и държа ръката на Фрея, а мислено виждам всичко като на стара филмова лента. Амброуз оглежда бутилката, после става, усеща, че се олюлява. Отива до шкафа, където е скрита металната кутия. Отваря я… осъзнава какво е направил Люк, размера на дозата, която е погълнал.

Какво си е мислил, какво е изпитвал, докато схващащите му се пръсти са изписвали онези все по-разкривени букви, с които умолява Кейт да предпази брат си от последствията на стореното от него?

Не знам. Не мога дори да си представя болката да осъзнаеш какво се е случило, мащаба на грешката, която Люк е допуснал, горчивото импулсивно отмъщение, което е предприел. Но има едно нещо, за което съм сигурна, докато гледам Фрея и усещам пръстчетата й да стискат моите. За пръв път разбирам действията на Амброуз. Разбирам ги напълно и най-после всичко си идва на мястото.

Първата му мисъл не е била да спаси себе си, а да защити детето си. Момчето, което е отгледал и обичал, което е опитал да предпази, но се е провалил.

Беше позволил Люк да се върне в ада — сладкото доверчиво хлапе, което е спасил от вълните като бебе, чиито пелени е сменял и чиято майка е обичал, преди тя да рухне напълно.

Пуснал го е да си отиде веднъж и сега е разбрал, че от гледна точка на Люк, е планирал да го предаде отново. Бях глупак да не предвидя до какво ще доведат действията ми… Правя това, за да не страда никой друг…

Той е написал писмото, за да е сигурен, че само един живот ще бъде жертван — неговият собствен. И го е написал на Кейт, не на Люк, защото е знаел, че тя, която е познавала баща си по-добре от всеки друг на света, ще разбере какво й казва — че я моли да защити брат си.

Не вини никого другиго, сладка моя. Взех решението си и приех, че така ще намеря покой. Най-вече, не позволявай това да бъде напразно.

И Кейт… Кейт е изпълнила желанието на баща си, доколкото е могла. Защитила е Люк, лъгала е заради него, година след година, след година. Но една част от писмото на Амброуз не е могла да изпълни. Виняла е Люк. Виняла го е горчиво за това, което е сторил. И никога не му е простила.

Люк беше прав в края на краищата. Тя е можела да изчака и двамата да навършат шестнайсет, преди да съобщи на полицията, че Амброуз е изчезнал. Но тя не го е направила. И така него са го отвели, върнали са го при живота, от който е смятал, че ще избяга.

Люк, който е убил единствения истински родител, който някога е имал, заради любовта към сестра си, е видял как тя охладнява и се отдръпва от него. Когато са го изпратили във Франция, е бил убеден, че е заради Кейт. Кейт го е наказала за убийството, за което само тя е знаела, че е негово дело.

Помня как викаше, как ридаеше в нощта. Бих направил всичко, за да бъда с теб… винаги си била само ти…

И мисля, че сърцето ми се къса.