Рут Уеър
Игра на лъжи (20)

Докато стигна до пътя, който води към селото, ми е станало горещо и съм се изпотила. Спирам под сянката на няколко дъба край пътя и усещам как пот се стича между гърдите ми и напоява сутиена.

Фрея спи спокойно, розовите й устнички са леко разтворени и аз се навеждам да я целуна, много нежно, за да не я събудя, преди да се изправя и да продължа да я бутам към селото, въпреки че краката започват да ме наболяват.

Чувам звук от приближаваща кола, но не се обръщам. Когато ме подминава, шофьорът намаля и подава глава през прозореца. Разпознавам го — Джери Алън, собственик на селската кръчма, кара стария камион, с който по-рано превозваше алкохол напред-назад от складовете на едро. Камионът е още по-стар и рухнал от всякога, повече ръжда, отколкото камион. Защо Джери още кара този трийсетгодишен ръждясал таралясник? Кръчмата никога не е била златна мина, но изглежда, напоследък е закъсала.

Джери ме оглежда с искрено любопитство, вероятно чудейки се коя е тази туристка, тръгнала пеша по пътя в тази жега.

Почти ме е подминал, когато физиономията му се променя и той натиска леко клаксона, с което ме стряска, после отбива встрани, вдигайки облак прах, от който започвам да кашлям и да се давя.

— Познавам те — казва той, когато се изравнявам с камиона, който още е със запален двигател. — Ти си от групичката, която се мотаеше с Кейт Атагън — едно от момичетата, на които ро…

Малко късно се усети накъде може да тръгне този разговор и се прокашля смутено, покривайки уста с длан, за да скрие объркването си с тютюнджийската кашлица.

— Да. — Говоря с равен тон, без да показвам някаква реакция на думите му. — Аз съм Айза. Айза Уайлд. Здрасти, Джери.

— Пораснала си — казва той и очите му се насълзяват, докато погледът му обхожда фигурата ми. — И имаш бебе, гледай ти!

— Момиченце. Фрея.

— Виж ти, виж ти — бъбри безсмислено той и ми се усмихва широко, така че показва липсващите си зъби, както и златната коронка, от която винаги ме побиваха тръпки, макар да не можех да определя защо. Гледа ме мълчаливо за момент, от прашните сандали до петната от пот по роклята, после рязко посочва с глава към устието. — Ужасна новина, а? Заградили са половината бряг, тъй каза Мик Уайт, макар че оттук не се вижда. Полицаи, обучени кучета, онези бели палатки… но според мен е безсмислено. Каквото и да е заровено там, е било изложено на вятър и дъжд много дълго, ако може да се вярва на стареца на Джуди Уолъс. Тя го намерила, тъй чух от Мик, кучето им го схрускало точно наполовина, при лакътя, счупило се като суха пръчка. Като се добави и солта, съмнява ме да е останало много.

Не знам как да отговоря. В гърлото ми се надига нещо като гадене, така че просто кимам, погнусено, а той изведнъж предлага:

— В селото ли отиваш? Скачай, ще те закарам.

Поглеждам го, червеното му лице, раздрънкания стар камион с цяла предна седалка и без предпазни колани, какво остава за бебешко столче за Фрея, и си спомням как едно време винаги усещахме мирис на уиски в дъха му, дори и по обед.

— Благодаря — опитвам да се усмихна. — Но наистина искам да се поразходя.

— Стига глупости. — Той посочва с палец каросерията. — Има достатъчно място за количката, а до селото е още километър и половина. Не си ли завряла от жега?

Не усещам мирис на уиски, прекалено далече съм от камиона, но отново се усмихвам и клатя глава.

— Честно, Джери, благодаря. Но съм добре, предпочитам да походя.

— Както искаш — ухилва се той, така че златният му зъб блясва, после включва на скорост. — Отбий се в кръчмата, като свършиш с пазаруването, поне да те черпя една студена бира.

— Благодаря — отвръщам, но думата потъва в скърцането на гумите по чакъла и облак прахоляк се вдига, когато камионът потегля. Аз отмятам косата от очите си и продължавам по пътя към селото.

Солтън винаги ми се е струвало малко зловещо селце, без да мога да обясня защо точно. Отчасти заради мрежите. Солтън е рибарско селище, или поне е било такова. Сега от кея тръгват само туристически лодки, макар че има известен брой търговски рибарски лодки, които още използват пристанището. В чест на това къщите в селото са украсени с мрежи, декоративна възхвала на историята му. Някои хора казват, че е за късмет, или може би така е било в началото, но се е запазило в този вид единствено заради туристите, поне така си мисля.

Преминаващите туристи, които се отбиват в селото на път за пясъчните плажове нагоре по брега, много се впечатляват от мрежите. Правят снимки на малките живописни каменни или наполовина дървени къщи, покрити като с паяжина от рибарските мрежи, докато децата им си купуват сладолед или ярки пластмасови кофички. Някои от мрежите изглеждат съвсем нови, сякаш са дошли право от магазина и никога не са виждали морето, но други са доста използвани, видимо скъсани на места, което ги е извадило от употреба, с топки от водорасли и шамандури, завързани за въжетата.

Никога не съм ги харесвала, още от мига, в който ги видях. Има нещо тъжно и едновременно хищно в тях, като огромни паяжини, които бавно поглъщат малките къщи. Това придава на цялото село някакво меланхолично излъчване, като онези знойни южняшки американски градчета, където мъхът виси от дърветата и се полюшва от вятъра.

Някои къщи имат по-скромни снопове въжета между етажите, но други са като окичени с гирлянди, с огромни гниещи мрежи, разпънати от край до край, овесени над вратите, скриващи прозорците, заплетени в саксиите с цветя, в капаците и резетата.

Не мога да понеса идеята да отвориш прозореца си посред нощ и да усетиш мрежата да се блъска в стъклото, скривайки светлината, да се заплита в пръстите ти, докато опитваш да отвориш, да се раздира, докато дърпаш резето.

Ако зависеше от мен, щях да изчистя и последното късче от тези тъжни останки, като човек, който прави пролетно почистване и гони паяците от къщата си.

Може би не ми харесва символиката им. Защото за какво служат мрежите, освен за да улавят неща?

Докато вървя по тясната главна улица сега, те ми се струват още повече, сякаш са се размножили и разпрострели, а самото място е някак овехтяло и се е смалило. Всяка къща е увита, докато преди десетина години бяха може би половината, ако изобщо са били и толкова, и ми се струва, че мрежите нарочно са наместени така, че да прикриват западането на Солтън — надиплени, за да не се вижда лющещата се боя и гниещо дърво. Има и празни магазини, избледнели табели „Продава се“, които се поклащат от бриза, цялостно усещане за разруха, което ме шокира. Солтън никога не е бил елегантно място, разликата между селото и училището винаги е била много осезаема. Но сега изглежда, сякаш повечето туристи са се насочили към Франция и Испания. Покрусена откривам, че магазинът на ъгъла, където продаваха сладолед и който винаги изглеждаше жизнерадостно с ярките пластмасови кофи и лопатки, вече го няма, а празната му витрина е потънала в прах и паяжини.

Пощата още работи, макар мрежата над вратата й да е нова и ярко оранжева на цвят, не успява да скрие замазаната дупка в стената.

Поглеждам нагоре, докато отварям вратата с гръб, за да вкарам на заден ход количката в тясното помещение. Не падай отгоре ми — моля се. Във въображението ми заплетената мрежа ме поглъща заедно с Фрея в задушаващата си паяжина.

Камбанката иззвънява шумно, когато влизам, но зад щанда няма никого. Никой не се показва, когато отивам до банкомата в ъгъла, където едно време се продаваха насипни желирани бонбони. Нямам намерение да тегля от картата на Кейт, но заради стоте лири, които й дадох, останах почти без пари в брой, а искам да съм сигурна, че имам достатъчно в портмонето си, за да…

Спирам. За да какво? Това е въпрос, на който не искам да отговоря. За да напазарувам продукти? За да платя на Кейт билетите за бала в училището? И двете, разбира се, но това не е истинската причина. Достатъчно, за да мога да си тръгна по спешност, ако се наложи.

Въвеждам пина си, когато чувам един глас зад мен, дълбок дрезгав глас, почти мъжки, макар да знам, че не е, още преди да се обърна.

— Леле, леле. Виж ти кого е довлякла котката.

Вземам парите от улея на банкомата и прибирам картата си, после се обръщам и виждам зад щанда Мери Рен — най-влиятелната жена в селото, нещо като лидер на общността в Солтън. Тя работеше в пощата още когато бях ученичка, но появата й ме изненадва. Бях предположила, че след толкова години се е пенсионирала или се е заела с нещо друго. Очевидно не.

— Мери — насилвам се да се усмихна, докато пъхам портмонето в чантата си. — Не си се променила никак!

Едновременно е вярно и не е — лицето й е все така широко и обветрено, със същите малки тъмни проницателни очи. Но косата й, която беше като дълга черна река, стигаща до кръста, сега е стоманено сива. Сплела я е и плътната сива плитка в края се свива до няколко хилави кичура, на които едва се задържа ластиче.

— Айза Уайлд. — Тя излиза иззад тезгяха и застава с ръце на кръста, масивна и непоклатима както винаги, като изправен каменен блок. — От плът и кръв. Какво те води насам?

За момент се колебая, очите ми се стрелват към купчината на селския седмичник, където се чернее заглавието ЧОВЕШКА КОСТ НАМЕРЕНА В УСТИЕТО.

После си спомням лъжата на Кейт пред таксиметровия шофьор.

— Ние… аз… заради летния бал — смотолевям. — В „Солтън Хаус“.

— Аха. — Тя ме оглежда от глава до пети, забелязва ленената ми рокля, лепкава и влажна от пот, Фрея, която се е свила в количката си. — Трябва да отбележа, че съм изненадана. Не мислех, че ще се върнеш отново тук. Доста вечери и балове минаха без следа от теб или другите от малката ви клика.

Тя произнася клика така, че за момент не мога да я разбера, после се досещам. Клика. Многозначителна дума, но не мога да отрека, че е точна. Ние наистина бяхме като клика — Кейт, Теа, Фатима и аз. Бяхме си самодостатъчни, не се нуждаехме от другите, освен като обекти на нашите шеги и игри. Мислехме, че можем да понесем всичко и всекиго, стига да имахме една друга. Бяхме арогантни и безцеремонни, това е истината. Моето поведение по онова време не е нещо, с което се гордея, и не ми е приятно Мери да ми го напомня, макар че не мога да отрека, че подбира думите си съвсем точно и справедливо.

— Обаче виждаш Кейт, нали? — казвам нехайно в опит да сменя темата. Мери кима.

— О, разбира се. Тук е единственият банкомат в селото, така че тя наминава доста редовно. А и си остана тук, докато мнозина на нейно място биха се махнали. Хората уважават това, въпреки малките й странности.

— Странности? — повтарям като ехо, без да успея да спестя язвителността в тона си. Мери се засмива непринудено, едрото й тяло се разтриса, но смехът й звучи някак тъжно.

— Познаваш Кейт — казва накрая. — Доста е затворена, живее там съвсем сама. Амброуз никога не е бил такъв самотник, вечно беше в селото, в кръчмата или свиреше на цигулка в оркестъра. Може и да живееше до устието, но беше един от нас, без никакво съмнение. Но Кейт… — Тя отново ме оглежда от глава до пети, после повтаря: — Тя си е затворена.

Преглъщам и опитвам да измисля как да сменя темата.

— Чувам, че Марк е станал полицай, така ли?

— Да — потвърждава Мери. — И така е много удобно, да е местен, човек от селото, както се казва. Участъкът е в Хамптънс Лий, но Солтън е в района му и наминава по-редовно, отколкото някой външен.

— Още ли живее при теб?

— О, да. Знаеш как е по тези места. Заради ваканционните имоти цените скочиха. Много е трудно за младите да спестят пари за собствена къща, когато разни богаташи от Лондон идват и изкупуват имотите.

Тя отново ме оглежда и този път очите й се задържат на скъпата торба за памперси и голямата ми чанта „Марни“, подарък от Оуен, която надали струваше по-малко от 500 лири, а може би и повече.

— Сигурно е трудно — казвам смутено. — Но предполагам, че поне харчат свежи пари тук?

Мери изсумтява подигравателно.

— Не и те. Карат си храната от Лондон в багажниците на колите си, не ги виждаме да пазаруват наоколо. Балдък, месарят, затвори магазина, видя ли?

Кимам мълчаливо, изпитвайки някаква смътна вина, а Мери клати глава.

— И „Крофт енд Сънс“, пекарната. Много малко места останаха, освен пощата и кръчмата. А и тя няма да оцелее още дълго, ако от пивоварната постигнат своето. Не печели достатъчно. Нищо чудно догодина по това време на нейно място да има апартаменти. Бог знае какво ще прави Джери тогава. Без пенсия, без спестявания…

Тя пристъпва по-близо и бута назад сенника на количката на Фрея.

— Значи имаш дъщеричка?

— Точно така. — Виждам как силният й дебел пръст се плъзга по бузата на спящото ми бебе. Под ноктите й има тъмночервени петна. Сигурно от мастилото на пощенските печати, но не мога да не си представя, че са от кръв. Старая се да не потреперя. — Фрея.

— Вече не си Уайлд?

Клатя глава.

— Още съм си Уайлд. Не съм омъжена.

— Красавица е. — Мери се изправя. — След няколко години ще побърква момчетата, слушай ми думата.

Усмихвам се неволно, а пръстите ми стисват дръжката на количката. Нарочно си поемам дълбоко дъх, за да преглътна хапливата забележка, която копнея да направя. Мери Рен е влиятелна фигура в селото — дори и преди седемнайсет години никой не смееше да я ядоса, не мога да си представя нещо да се е променило оттогава, не и сега, когато синът й е местният полицай.

Мислех си, че съм се отърсила от всичко това, когато си тръгнах от „Солтън Хаус“, тази сложна мрежа от отношения между местните, нелесната връзка между селото и училището, която Амброуз поддържаше с лекота, за разлика от всички останали. Иска ми се да дръпна количката на Фрея настрани от Мери, да й кажа да си гледа работата. Но не мога да си позволя да се държа враждебно с нея. Не само заради Кейт, която живее тук, но и заради всички нас. „Солтън Хаус“ си изми ръцете от нас много отдавна — а ако си отхвърлен и от училището, и от местните, Солтън може да бъде много враждебно място.

Треперя, въпреки жегата, и Мери вдига поглед.

— Побиха те тръпки на лобното място, а?

Клатя глава и опитвам да се усмихна, а тя се смее, показвайки пожълтелите си зъби.

— Е, радвам се, че те видях — казва тя непринудено и потупва сенника на количката. — Сякаш беше вчера, когато всички идвахте тук да си купувате бонбони и какво ли не. Помниш ли какви опашати лъжи измисляше приятелката ти? Как се казваше тя… Клео?

— Теа — отвръщам тихо. Да, помня.

— Разправи ми, че баща й го издирвали за убийството на майка й, и аз почти й повярвах. — Мери пак се засмива, цялото й тяло се тресе, чак количката на Фрея се разклаща от съчувствие. — Разбира се, това беше преди да науча какви ужасни лъжкини сте всичките.

Лъжкини. Една дума, подхвърлена толкова небрежно в потока на разговора… Въобразявам ли си, или изведнъж в гласа на Мери се прокрадна някаква враждебност?

— Е… — Дръпвам леко количката, за да освободя гънките на сенника от пръстите й. — Най-добре да тръгвам… Фрея скоро ще огладнее…

— Няма да те бавя — казва Мери невъзмутимо. Кимам, сякаш се извинявам покорно, а тя се дръпва назад, за да успея да направя нужните маневри и да изкарам количката от магазина.

Точно съм по средата на сложния завой от три маневри, с който ще мина по тясната пътека между рафтовете, осъзнавайки, че е трябвало да я изкарам назад, така както влязох, когато камбанката на вратата иззвънява.

Обръщам се да погледна през рамо. В първия момент не разпознавам фигурата на прага, но когато виждам кой е, сърцето ми подскача в гърдите като птичка, която се блъска отчаяно в клетката си.

Дрехите му са изцапани и намачкани, сякаш е спал, без да ги съблича, едната му скула е ожулена, кокалчета на ръцете му са разранени. Но това, което ме поразява като удар право в слънчевия сплит, е колко много се е променил — и в същото време колко малко. Винаги е бил висок, но кльощавата върлинеста фигура я няма, мъжът, който стои там, изпълва тясната рамка на вратата с раменете си, излъчвайки без никакво усилие усещане за жилава, сдържана сила.

Но лицето му, широките скули, тънките устни, и, о, боже, очите му…

Стоя, оглупяла от шока, не мога да си поема дъх. Той не ме вижда веднага, само кима за поздрав на Мери и се дръпва настрани, изчаквайки любезно да изляза от магазина. Чак когато изричам името му с дрезгав, треперещ глас, главата му рязко се надига и той ме поглежда, наистина ме поглежда, за пръв път, а лицето му се променя.

— Айза? — Нещо пада на пода, ключовете, които е държал в ръка. Гласът му е точно какъвто го помня, дълбок и бавен, с онзи леко ексцентричен акцент, единствената следа от майчиния му език. — Айза, това… това ти ли си наистина?

— Да. — Опитвам да преглътна, опитвам да се усмихна, но шокът, изглежда, е вкаменил мускулите на лицето ми. — Мислех… мислех, че си — не се ли върна във Франция?

Изражението му е твърдо, не издава никакви емоции, златистите му очи са непроницаеми, в гласа му има някаква напрегнатост, сякаш съзнателно се сдържа.

— Върнах се.

— Но защо — не разбирам, — защо Кейт не ми е казала…?

— Ще трябва да питаш нея.

Този път съм сигурна, че не си въобразявам, в гласа му определено има някаква хладина.

Не разбирам. Какво се е случило? Имам чувството, че се придвижвам слепешком в стая пълна с крехки, ценни предмети, които бутам или разклащам при всяка своя стъпка. Защо Кейт не ми каза, че Люк се е върнал? И защо той е толкова… Но тук спирам, защото не мога да формулирам с дума емоцията, която се излъчва от мълчаливото присъствие на Люк. Какво е? Не е шок — или поне не напълно, след като първоначалната изненада от присъствието ми отшумя. Това е някаква сложна, сдържана емоция, която усещам, че той опитва да прикрие. Емоция по-близо до…

Думата изниква в съзнанието ми, когато той прави крачка напред и препречва пътя ми към изхода.

Омраза.

Преглъщам.

— Ти… добре ли си, Люк?

— Добре? — Той се смее, но в смеха му няма и следа от забава. — Добре?

— Просто…

— Как, по дяволите, можеш да питаш това? — повишава глас той.

— Кое? — Опитвам да се дръпна назад, но няма накъде — Мери Рен е почти зад гърба ми. Люк е препречил изхода, а количката е помежду ни. Единственото, което си мисля, е, че ако той ми се нахвърли, ще пострада Фрея. Какво се е случило, че той да се промени толкова много?

— Успокой се, Люк — предупреждава го Мери зад мен.

— Кейт знаеше. — Гласът на Люк трепери. — Ти знаеше къде ме изпраща тя.

— Люк, аз не… не бих могла… — Пръстите ми стискат дръжката на количката, а кокалчетата ми са побелели от напрежение, толкова силно искам да изляза от това място. Чувам бучене в главата си, някакъв бръмбар се блъска упорито в прозореца и внезапно се сещам ужасена за изкормената овца и мухите около разсипаните й вътрешности…

Той казва нещо на френски, което не разбирам, но ми звучи грубо и пълно с отвращение.

— Люк — казва Мери още по-силно, — дръпни се от пътя и се овладей, освен ако не искаш да повикам Марк?

Мълчание, изпълнено с очакване, и шумът от бръмбара. Усещам как пръстите ми се вкопчват още по-силно в дръжката на количката. И тогава Люк прави бавна, демонстративна крачка назад и махва с ръка към вратата.

— Je vous en prie^[1] — изрича саркастично.

Бутам нервно количката, удряйки предницата в рамката на вратата толкова рязко, че Фрея се събужда и проплаква стресната, но аз не спирам. Измъквам и двете ни, а вратата се затваря зад нас, издрънчавайки. Поемам бързо по улицата, за да се отдалечим възможно най-много от пощата, и скоро селските къщи остават далечни очертания в трептящата мараня на летния ден. Чак тогава вземам плачещото си бебе на ръце и го притискам към гърдите си.

— Няма нищо — чувам се да шепна с треперещ глас в ухото й, придържам я подпряна на рамото ми с една ръка, а с другата бутам количката по черния път към Мелницата. — Няма нищо, лошият мъж не ни нарани, нали? Какво казваха, с пръчки и камъни можеш да строшиш кост, но не и с думи. Тихо, тихо, миличка. Фрея, не плачи, скъпа. Моля те, не плачи.

Но тя не се успокоява. Плаче и плаче, виещата сирена на неутешимото дете, внезапно изтръгнато от сладкия си сън. Чак когато капките започват да падат по главата на Фрея, осъзнавам, че и аз плача, а дори не знам защо. От шок? От гняв? Или от облекчение, че се махнахме оттам?

— Тихо, тихо — повтарям несъзнателно в ритъм с крачките ми по пътя и вече не знам дали говоря на Фрея, или на себе си. — Всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Всичко ще бъде наред.

Но още докато изричам думите и вдишвам уханието на меката изпотена коса, мириса на затоплено, обгрижено бебе, думите на Мери се завръщат в съзнанието ми като обвинение.

Малка лъжкиня.