Рут Уеър
Игра на лъжи (35)

— Той знае ли? — гласът на Теа, дрезгав от цигарите, най-после разцепва мълчанието в стаята, където седяхме замислени, докато свещите догаряха, а приливът навън достигна връхната си точка и започна да се оттегля.

— Кой да знае какво?

— Люк. Тоест очевидно знае нещо, но какво точно? Каза ли му какво се случи в онази нощ, какво направихме?

Кейт изпуска въздишка и гаси цигарата си в една чинийка. После клати глава.

— Не, не му казах. Не съм казвала на никого, знаеш това. Това, което ние… ние…

Тя млъква, не може да довърши изречението.

— Което ние направихме? Защо не го кажеш? — повишава глас Теа. — Скрихме труп!

Шокиращо е да чуем думите, изречени така дръзко, и осъзнавам, че съм избягвала истината за това, което бяхме направили, толкова дълго, че като я чувах, изречена на глас сега, се връщах насила на земята.

Защото ние направихме точно това. Наистина скрихме труп, макар че съдилищата не биха го формулирали така. Най-вероятно биха определили нарушението ни като Предотвратяване на законно и достойно погребение. Наясно съм с формулировките и наказанията. Проверявала съм ги тайно достатъчно пъти, преструвайки се, че търся нещо друго, всеки път с разтреперани пръсти, четейки и препрочитайки думите. Вероятно също и прикриване на труп с цел предотвратяване на разследване на причините за смъртта, макар че това ме накара да се засмея горчиво първия път, когато попаднах на тази фраза в един правен журнал. Бог ни е свидетел, че изобщо не сме мислили за разследване на причините на смъртта. Не съм сигурна, че изобщо съм подозирала, че се прави такова.

Дали това е била отчасти причината да се насоча към правото, това желание да бъда въоръжена със знания за онова, което бях извършила, и наказанията за действията ми?!

— Той знае ли? — повтаря Теа, като удря с юмрук по масата, наблягайки на всяка дума по начин, който ме кара да примигна стреснато.

— Не знае, но подозира — отвръща Кейт мрачно. — От много време знае, че нещо не е наред, но покрай репортажите във вестника… Отделно от това той вини мен — нас — за онова, което му се е случило във Франция. Макар че това е напълно неоснователно.

Дали? Наистина ли е толкова неоснователно? Люк знае само, че обичният баща, който го е осиновил, е изчезнал, че в устието е намерено тяло и че ние имаме нещо общо с това. Гневът му ми изглежда съвсем, съвсем основателен.

Но после свеждам поглед към Фрея и ангелското спокойствие на изражението й и се сещам отново за зачервеното й, изплашено и гневно личице, когато Люк ми я подаде. Наистина ли беше акт на разумен човек да грабне дъщеря ми и да я изнесе пищяща навън при тресавището?

Боже, не знам, вече не знам. Много отдавна загубих представа кое е рационално и кое не. Може би я загубих още в онази нощ в Мелницата, когато стояхме пред мъртвото тяло на Амброуз.

— Дали ще каже на някого? — успявам да промълвя. Думите засядат в гърлото ми. — Той заплаши… каза, че ще се обади на полицията…?

Кейт въздиша. Лицето й изглежда измъчено и мрачно.

— Не знам. Не мисля. Смятам, че ако е искал да направи нещо, вече щеше да го е направил.

— Ами овцата? Бележката? Дали е бил той?

— Не знам — повтаря Кейт. Говори с равен тон, но усещам колко е крехка, сякаш може да рухне всеки момент. — Не знам. Получавам такива неща от… — Тя преглъща. — От известно време.

— За седмици ли говорим? Или месеци? — обажда се Фатима. Кейт стиска устни, реакцията й я издава още преди да отговори.

— Месеци, да. Дори… години.

— Мили боже. — Теа затваря очи и прекарва длан по лицето си. — Защо не си ни казала?

— Какъв смисъл би имало? За да сте и вие толкова изплашени, колкото съм аз? Вие го направихте заради мен, това си е мое бреме.

— Но как се справяш, Кейт? — пита тихо Фатима. Тя хваща тънката, изцапана с боя ръка на Кейт и я стиска между дланите си, камъните на венчалния и годежния й пръстен проблясват на светлината от свещите.

— Знаете как се справях — отвръща Кейт и мускулите на челюстта й се напрягат и отпускат, докато преглъща. — Продадох картините на татко, а когато те свършиха, нарисувах още и ги подписах с неговото име. Люк би могъл да добави фалшифициране към списъка с неща, които мисли, че съм направила, ако наистина е искал.

— Нямах предвид това. Питах как успяваш да не полудееш, като живееш сама по този начин и няма с кого да споделиш? Не се ли изплаши?

— Не се изплаших… — казва съвсем тихо Кейт. — Никога не съм се плашила, но за останалото… Не знам. Може би съм полудяла в някакъв момент. Може би още съм луда.

— Ние бяхме луди — намесвам се рязко и всички обръщат глави. — Всичките. Това, което направихме… това, което направихме…

— Нямахме избор — обажда се Теа. Лицето й е напрегнато, кожата на скулите — опъната.

— Разбира се, че сме имали избор! — извиквам. И изведнъж реалността на извършеното ме връхлита отново и усещам как паниката започва да бълбука в мен, така както се случва, когато се събудя посред нощ от сън с мокър пясък и лопати или когато попадна на заглавие за някого, обвинен за прикриване на нечия смърт. От шока за момент ръцете ми отмаляват. — Боже, не разбирате ли? Ако това излезе наяве, с мен е свършено. Това е подсъдно, не можеш да практикуваш право, ако имаш подобно нещо в досието. Същото се отнася и за Фатима — мислите ли, че хората ще искат лекар, прикрил смъртен случай? Всички сме напълно прецакани. Може да отидем в затвора. Може да загубя… — Гърлото ми се е стегнало, давя се, сякаш някой стиска трахеята ми. — Може да загубя Ф-фре…

Не мога да довърша. Не мога да го изрека.

Изправям се, отивам до прозореца с бебето на ръце, сякаш силата, с която я притискам, ще попречи на полицията да нахлуе и да я изтръгне от пръстите ми.

— Айза, успокой се — казва Фатима. Тя става от дивана и идва до мен, но лицето й не ме успокоява, защото в очите й има страх, докато изрича: — Ние не бяхме пълнолетни. Има разлика в такъв случай, нали? Ти си адвокат.

— Не знам — усещам как пръстите ми стискат още повече Фрея. — Възрастта за наказателна отговорност е десет години. Ние бяхме на доста повече.

— Няма ли давност в такъв случай?

— Давността се прилага основно за граждански дела. Не мисля, че е приложима в случая.

— Не мислиш? Но не си сигурна?

— Не съм сигурна — признавам отчаяна. — Аз работя в държавната администрация, Фатима. Там не се занимаваме много с подобни неща. — Фрея проплаква сънено и осъзнавам, че й причинявам болка, така че се насилвам да отпусна леко пръстите си.

— Има ли значение? — обажда се Теа от другия край на стаята. Тя не спира да чопли кожичките около ноктите си и вече ги е разранила и кървят. Виждам как пъха единия си пръст в устата, за да осмуче кръвта. — Искам да кажа, че ако истината излезе наяве, сме прецакани, нали? Обвиненията не са важни. Слуховете и публичността ще ни съсипят. Таблоидите страшно си падат по такива истории.

— По дяволите. — Фатима поставя длани на лицето си. После поглежда часовника и се сепва. — Два часът ли е? Как е възможно? Трябва да си лягам.

— Сутринта ли тръгваш? — пита Кейт. Фатима кима.

— Налага се. Трябва да се върна на работа.

Работа. Това ми изглежда невъзможно и аз се чувам как се изсмивам истерично. А Оуен?! Не мога дори да си представя лицето му… Той не е свързан по никакъв начин с този свят, с извършеното от нас. Как мога да се върна при него и да го погледна в очите? В момента не мога дори да се насиля да му изпратя есемес.

— Разбира се, че трябва да се върнеш. — Кейт се усмихва, или поне опитва. — Много се радвам, че дойде, но все пак вечерята мина, независимо от всичко друго. Ще изглежда по-… естествено. И наистина трябва да поспим.

Тя става и докато Фатима се качва по скърцащите стълби, Кейт започва да духа свещите и да гаси лампите.

Аз стоя с Фрея до прозореца и я гледам как събира чашите.

Не мога да си представя да заспя, но ще се наложи, за да издържа пътуването и грижите за Фрея утре.

— Лека нощ — казва Теа. Става и забелязвам как пъха една бутилка под мишницата си, съвсем небрежно, сякаш е съвсем нормално да си вземеш дамаджана с вино в леглото.

— Лека нощ — пожелава Кейт. Духа последната свещ и ние оставаме в тъмнината.

 

 

Слагам Фрея, която още спи дълбоко, в средата на голямото двойно легло — леглото на Люк — и после отивам до празната баня, за да измия зъбите си. Уморена съм, чувствам неприятен горчив вкус в устата от прекалено многото вино.

Докато изтривам спиралата и молива, забелязвам в огледалото как фината кожа около очите ми се опъва под памучния тампон, сякаш позагубила еластичността си. Каквото и да съм си мислила, каквото и да съм изпитала тази вечер, когато минах през вратите на старото си училище, осъзнах, че вече не съм момичето, което бях някога, и Кейт, Фатима и Теа също не са. Почти две десетилетия по-стари сме, и всичките сме носили бремето на стореното прекалено дълго.

Когато лицето ми е почистено и голо, минавам тихо по коридора и се връщам в стаята си, като внимавам да не събудя Фрея и останалите, които сигурно вече спят. Но през открехнатата врата на Фатима се вижда светлина и когато спирам за момент, долавям почти неразличим шепот.

За момент си мисля, че говори с Али по телефона и ме пробожда вина заради Оуен, но после я виждам, че става, навива килимче от пода и внезапно осъзнавам, че се е молила.

Смущавам се, че съм нарушила уединението й, и отново тръгвам, но движението ми, или може би шумът, привлича вниманието на Фатима и тя подвиква тихо:

— Айза, ти ли си?

— Да. — Спирам и бутам леко вратата на стаята й. — Тъкмо си лягах. Не исках да… не те гледах.

— Няма проблем. — Фатима поставя внимателно молитвеното килимче на леглото си и на лицето й има покой, какъвто не бях видяла по-рано, докато бяхме долу. — Не правя нещо, от което да се срамувам.

— Всеки ден ли се молиш?

— Да, всъщност по пет пъти на ден. Е, по пет пъти, когато съм у дома. Различно е, когато пътуваш.

— Пет пъти? — Изведнъж осъзнавам колко съм невежа за вярата й. — Май… май съм го чувала. Тоест… имаме мюсюлмани на работата… — Млъквам, още по-смутена от тромавите си думи. Фатима ми е приятелка, една от най-добрите ми и най-стари приятелки, а аз чак сега си давам сметка колко малко знам за нещо, което заема толкова важна роля в живота й, и колко много трябва да науча повторно.

— Обаче закъснях с молитвата си — отбелязва тя със съжаление. — Трябваше да я кажа преди единайсет. Просто не забелязах кога е минало времето.

— Има ли значение — питам неловко. Тя свива рамене.

— Казват, че ако е неволна грешка, Аллах прощава.

— Фатима — казвам, но после спирам. — Няма значение.

— Не, кажи.

Поемам си дъх. Не съм сигурна дали това, което се каня да кажа, е много грубо, вече не мога да определя. Притискам длани към очите си.

— Нищо. — Но после бързо изричам: — Фатима, мислиш ли, че… мислиш ли, че той ни прощава? На теб тоест?

— За онова, което направихме? — пита Фатима и аз кимам. Тя сяда на леглото, започва да сплита косата си и ритъмът на пръстите й ме успокоява с равномерността си. — Надявам се. Коранът учи, че Аллах прощава всички грехове, ако грешникът се покае искрено. Бог ми е свидетел, че имам много да се кая, но опитах да изкупя моя дял от вината за стореното.

— Какво всъщност сторихме, Фатима? — Не се опитвам да звуча загадъчно или реторично, изведнъж съвсем искрено не знам. Ако ме бяха попитали преди седемнайсет години, щяха да кажа, че направихме нужното, за да опазим приятелката си. Ако ме бяха попитали преди десет години, щях да кажа, че сме направили нещо непростимо глупаво, което ме държи будна нощем от страх, че тялото ще бъде намерено и ще ми задават въпроси, на които не мога да понеса да отговоря.

Но сега тялото е намерено и въпросите… въпросите ни очакват като малки засади, които още не виждаме. И вече не съм сигурна.

Извършихме престъпление, в това съм сигурна. Но не направихме ли нещо още по-ужасно що се отнася до Люк? Нещо, което го е превърнало завинаги от момчето, което помнех, в гневния мъж, когото ми е трудно да разпозная?

Може би истинското ни престъпление не е спрямо Амброуз, а спрямо децата му.

Когато влизам в стаята на Люк, за да легна на леглото му, и се взирам в мрака над главата на спящата Фрея, не спирам да си задавам този въпрос. Какво причинихме на Люк?

Затварям очи и присъствието му сякаш ме обгръща, толкова истинско, колкото и чаршафите, които залепват за горещата ми кожа. Той е тук — също колкото и останалите сме, и тази мисъл би трябвало да ме плаши, но не е така. Защото не мога да отделя мъжа, когото срещнахме тази вечер, от момчето, което познавах преди толкова много години, с дългите му ръце, златисти очи и дрезгав колеблив смях, заради който сърцето ми прескачаше. И онова момче е някъде вътре в Люк, видях го в очите му, зад болката и гнева, и алкохола.

Докато лежа в леглото, обвила ръце около Фрея, думите му се въртят в главата ми.

Искате ли да узнаете кой е отговорен за трупа в устието?

Тя ви подсвирва и всички дотичвате като кученца.

Но последната фраза изниква в главата ми точно когато заспивам, и остава там, кара ме да прегърна Фрея по-силно, макар че тя се размърдва недоволно в съня си.

Няма защо, Айза. Няма проблем, че се погрижих за бебето ти… нищо работа. С удоволствие ще я гледам пак.