Рут Уеър
Игра на лъжи (28)

Когато най-после се овладявам достатъчно, за да мога да понеса претъпканото фоайе, си проправям път през навалицата, търсейки отчаяно Фатима, Кейт и Теа.

Оглеждам фоайето, опашката пред гардероба, тоалетните — но тях ги няма никъде. Не може да са си тръгнали.

Сърцето ми бие бясно, а страните ми са зачервени от разговора с Джес. Къде са?

Придвижвам се към вратата, побутвайки с лакти групичките от смеещи се съученички и техните съпрузи и партньори, когато усещам нечия длан да ме хваща за ръката и се обръщам, вече изпълнена с облекчение. Но срещу мен стои госпожица Уедърби.

Стомахът ми се присвива от мисълта за последната ни среща и гневното разочарование на лицето й.

— Айза. Вечно забързана нанякъде, толкова добре си спомням този ти навик. Все повтарях, че трябваше да те вземат в отбора по хокей, за да се употреби тази нервна енергия за нещо полезно.

— Съжалявам — казвам с насилено равен тон, като опитвам да не издърпам ръката си прекалено очебийно. — Трябва да се прибирам, детегледачката е с бебето…

— О, имаш бебе? — Знам, че само се опитва да бъде любезна, но аз просто искам да се махна. — На колко е?

— Почти на шест месеца. Момиченце. Трябва да…

Госпожица Уедърби кима и пуска ръката ми.

— Е, много се радвам да те видя тук след толкова много години. И честито за дъщеричката. Трябва да я запишеш в нашето училище.

Казва го почти нехайно, но аз усещам как лицето ми се напряга и макар че се усмихвам и кимам, разбирам, по промяната в изражението на госпожица Уедърби, че не съм успяла да прикрия чувствата си, че усмивката ми е фалшива като на боядисана кукла. Спокойствието й се стопява.

— Айза, не мога дори да изрека колко много съжалявам за обстоятелствата около напускането ти. Няма много моменти в кариерата ми, от които да се срамувам, но съвсем честно ти казвам, този случай е един от тях. Училището подходи — няма смисъл да се преструвам, ние подходихме много зле и аз съм длъжна да поема своя дял от отговорността за това. Нещата са се подобрили много в това отношение и като го казвам, не говоря празни приказки. Сега ситуациите се третират… мисля, че към всичко се подхожда по съвсем различен начин в наши дни.

— Аз… — Преглъщам, опитвайки да отговоря. — Госпожице Уедърби, моля ви, недейте. Всичко… всичко е минало и забравено, наистина.

Не е. Но не мога да понеса да говоря за това сега. Не и тук, където раната още изглежда съвсем прясна. Къде са останалите?

Госпожица Уедърби само кима веднъж, а лицето й е напрегнато, сякаш опитва да удържи собствените си спомени.

— Е, довиждане — казвам смутено и тя се насилва да се усмихне, а разстроеното й лице изглежда, сякаш ще рухне всеки момент.

— Ела пак, Айза — казва тя, когато се обръщам. — Чудех се дали не си мислиш, че не си добре дошла тук. Повярвай ми, нищо не може да е по-далече от истината. Надявам се да се видим отново в бъдеще — мога ли да разчитам на присъствието ти на вечерята догодина?

— Разбира се. — Лицето ми е сковано от усилието, но успявам да се усмихна, докато пъхам косата си зад ухото. — Разбира се, ще дойда.

Тя ме пуска и докато най-после се изнасям към изхода, търсейки Кейт и останалите, си мисля: удивително е колко бързо се връща — умението да лъжеш.

 

 

Първо откривам Фатима, стои до голямата двойна врата и гледа разтревожено ту към едната страна на алеята, ту към другата. Вижда ме почти в същия момент, когато аз я забелязвам, и ми се нахвърля, стисвайки като менгеме ръката ми.

— Къде беше? Теа е ужасно пияна, трябва да я приберем вкъщи. Кейт ти взе обувките, ако си се забавила заради тях.

— Съжалявам. — Куцукам по чакъла, токчетата ми хлътват между камъчетата и хрущят. — Не беше това. Първо ме спря Джес Хамилтън, после госпожица Уедърби, не можах да се отърва по-бързо.

— Госпожица Уедърби? — Фатима ме поглежда разтревожено. — Какво искаше да си говорите?

— Нищо особено — отвръщам. Това е наполовина истина в крайна сметка. — Мисля, че чувства… угризения.

— Заслужено — заявява Фатима студено, обръща се и тръгва.

Аз бързам задъхана зад нея и излизаме от осветената зона пред училището. Фатима свива по една от чакълените алеи към игрищата. По наше време тук щеше да е напълно тъмно — сега има блещукащи соларни лампи на равни интервали, но те само разсейват лунната светлина и правят черните участъци помежду им още по-наситени.

Когато бяхме на петнайсет, тресавищата ни бяха като дом, почти толкова близки. Не помня да съм се плашила по време на който и да е от множеството нощни преходи до къщата на Кейт.

Сега, задъхана от усилието да не изоставам от Фатима, се улавям, че си мисля за заешки дупки в мрака и как глезенът ми може да хлътне някъде и да се счупи. Представям си как пропадам в една от бездънните ями на тресавището, как водата пълни устата ми и не мога да извикам, а другите продължават да крачат, без да забележат нищо, оставяйки ме сама. Само дето… може би няма да съм сама. Там навън има някого в края на краищата. Някой, който е написал онази бележка, който е завлякъл мъртвата кървава овца пред вратата на Кейт…

Фатима ме е изпреварила доста в нетърпението си да настигне останалите, фигурата й е само мъждив, потрепващ силует, който се слива с тъмните форми на тресавището.

— Фатима — извиквам. — Може ли да ходиш малко по-бавно, моля те.

— Извинявай.

Тя спира при портичката и ме изчаква да я настигна, а после тръгва по-бавно, нагаждайки крачките си към моите по-предпазливи стъпки. Вече прекосяваме самото тресавище и тънките ми токчета потъват в меката почва. Вървим мълчаливо, чува се само дишането ни и от време на време токчето ми попада на камък и залитам. Къде са останалите?

— Тя ми предложи да запиша Фрея в училището — казвам накрая, по-скоро за да разчупя зловещата тишина на тресавището и да накарам Фатима да се забави, отколкото защото смятам, че това я интересува. И успявам, всъщност Фатима се заковава на място. Обръща се към мен с невярващо изражение, в което се прокрадва ужас.

— Госпожица Уедърби? Занасяш ме.

— Не. — Пак тръгваме, този път по-бавно. — Беше ми доста трудно да й отговоря.

— Само през трупа ми, това трябваше да й кажеш.

— Не казах нищо.

Ново мълчание, после тя казва:

— Никога не бих пратила Надя или Сами в пансион. А ти?

Замислям се за това. Мисля си за обстоятелствата вкъщи, за това, през което премина баща ми. И после се сещам за Фрея, за факта, че ми е трудно да прекарам и една вечер без нея, без да се чувствам, сякаш сърцето ми се къса на парченца.

— Не знам — отвръщам накрая. — Но не мога да си го представя.

Вървим в мрака по импровизирания гниещ мост над един ров и накрая Фатима възкликва:

— По дяволите, как са успели да ни изпреварят толкова?

Но почти щом думите се откъсват от устата й, чуваме нещо, виждаме някаква движеща се фигура в мрака пред нас. Обаче не е фигура на човек, а прегърбена скупчена маса и някакъв влажен бълбукащ звук се разнася в тъмнината — звук, издаващ страдание.

— Какво беше това? — шепна аз и усещам как ръката на Фатима стисва моята. И двете спираме и се ослушваме. Сърцето ми бие непоносимо бързо.

— Нямам представа — шепне ми тя в отговор. — Дали е… дали е някакво животно?

Картината изплува пред очите ми ярко и мигновено — разкъсаните вътрешности, окървавената вълна, някой надвесен, подобен на животно, над разкъсания труп…

Звукът отеква отново, плискане на вода, последвано от звуци като ридание, и усещам, че ноктите на Фатима се забиват в кожата ми.

— Дали… — започва тя разколебана. — Дали са другите…?

— Теа? — извиквам към мрака. — Кейт?

Един глас ни отвръща.

— Насам!

Бързаме напред и когато доближаваме купчината, картината ни се изяснява. Теа е на четири крака, надвесена над една отводняваща канавка, а Кейт придържа косата й.

— Гадост — казва Фатима със смесица от досада и отвращение в гласа. — Знаех си, че ще стане така. Никой не може да изпие две бутилки на празен корем.

— О, я млъквай — ръмжи Теа през рамо, после отново повръща. Когато се изправя, гримът й е размазан.

— Можеш ли да ходиш? — я пита Кейт и Теа кима.

— Добре съм.

Фатима изсумтява.

— Добре не си, това е сигурно. И го казвам като лекар.

— О, млъквай — сопва се Теа кисело. — Мога да ходя, какво повече искаш?

— Искам да те видя да хапнеш нормално и да изкараш до обед без пиене. Поне веднъж.

За минута не съм сигурна, че Теа я е чула и дали се кани да й отговори. Прекалено е заета да бърше устата си и да плюе в тревата. Но после подмята, съвсем тихо:

— Боже, как ми липсва времето, когато беше нормална.

— Нормална? — обаждам се аз невярващо. Фатима просто стои, онемяла — прекалено шокирана, за да отговори, или прекалено сърдита. Не съм сигурна кое.

— Наистина се надявам това да не значи това, което си мисля — намесва се Кейт.

— Не знам. — Теа се изправя и тръгва, по-стабилно, отколкото съм очаквала. — Какво си мислиш, че значи. Ако мислиш, че значи, че тя използва шала си като превръзка, тогава да, това имам предвид. Супер е, че Аллах ти е простил — изстрелва тя през рамо към Фатима, — но се съмнявам, че полицията ще приеме това като основание за сделка.

— Защо не вървиш на майната си? — избухва Фатима. Говори почти неразбираемо, дави се от гняв. — Какво общо имат с теб изборите, които правя?

— Мога да кажа същото. — Обръща се Теа. — Как смееш да ме съдиш? Правя каквото се налага, за да мога да спя нощем. Очевидно ти също. Какво ще кажеш да уважаваш моите механизми на справяне и аз ще уважавам твоите?

— Мен ме е грижа за теб! — вика Фатима. — Не разбираш ли? Хич не ми пука как се справяш с проблемите си. Не ми пука дали ще станеш будистка монахиня, или ще се заемеш с трансцендентална медитация, или ще отидеш да работиш в някое сиропиталище в Румъния. Това си е изцяло твоя работа. Но да те гледам как се превръщаш в алкохоличка? Не! Няма да се преструвам, че за мен това е нормално, просто за да изглежда, че проявявам някакво криворазбрано уважение към личните избори.

Теа отваря уста и си мисля, че ще отговори, но вместо това се обръща настрани и отново повръща в канавката.

— О, за бога — казва Фатима примирено, но гласът й вече не трепери от гняв и когато Теа се изправя, тя изтрива сълзите от очите й, после бърка в чантата си и вади пакетче мокри кърпички. — Виж, вземи ги. Почисти се.

— Благодаря — смотолевя Теа. Тя се изправя несигурно и за малко не залита, а Фатима я хваща за ръката, за да й помогне.

Докато вървят бавно през тревата, долавям, че Теа казва нещо на Фатима, но прекалено тихо, за да го чуем ние с Кейт. Все пак дочувам отговора на Фатима.

— Няма проблем, Тий, знам, че не го мислеше. Просто… се тревожа за теб, знаеш го, нали?

— Май се сдобриха — шепна на Кейт и тя кима, но лицето й, осветено от луната, изглежда разтревожено.

— Обаче това е само началото — казва тя, съвсем тихо. — Не мислиш ли?

И аз осъзнавам, че е права.