Рут Уеър
Игра на лъжи (13)

Късно е. Измъкнали сме се от водата със смях и ругатни, ожулили сме краката си на разядените дъски на кея, подсушили сме с хавлиите косите и настръхналите си тела. Фатима е сменила мокрите дрехи, клатейки глава на собствената си глупост, и сега лежим сънени на продънения диван на Кейт по пижами и халати. Бъркотия от ръце и крака, и протъркани одеяла, спомени, стари истории — помните ли…

Косата на Фатима е пусната и влажна. Така, както виси край лицето й, я прави да изглежда по-млада, много по-близка до момичето, което беше някога. Трудно е да се повярва, че има съпруг и две деца. Докато я гледам как се смее на нещо, казано от Кейт, старинният часовник на стената удря два пъти и тя го поглежда изненадано.

— По дяволите. Не мога да повярвам, че е станало два! Наистина трябва да поспя.

— Слабачка — подкача я Теа. Тя не изглежда изобщо уморена, всъщност има вид, сякаш може да будува още часове — очите й блестят, докато допива виното в чашата си. — Снощи в полунощ смяната ми още не беше започнала!

— Ами точно. За теб това е нещо обичайно — казва Фатима. — Някои от нас са прекарали години, свиквайки със строгия режим на работата от девет до пет и грижи за две невръстни деца. Не е лесно да се излезе от него. Виж, Айза също се прозява!

Всички се обръщат да ме погледнат и аз неуспешно опитвам да потисна прозявката си по средата, после свивам рамене и се усмихвам.

— Съжалявам, но какво да кажа? Загубих издръжливостта си, заедно с талията. Но Фатима е права… Фрея ще се събуди в седем. Трябва да поспя няколко часа преди това.

— Хайде — казва Фатима, изправя се и се протяга. — По леглата.

— Чакайте — обажда се Кейт. Гласът й е тих и сега осъзнавам, че тя е била най-мълчалива от четирите ни в последните няколко часа. Фатима, Теа и аз се редувахме да разправяме любимите си истории, смешни ситуации, в които се беше озовавала някоя от нас, изровени от дълбините на паметта ни спомени… но Кейт мълчеше, без да сподели какво се върти в главата й. Сега гласът й ни изненадва и всички се обръщаме да я погледнем. Тя седи свита на топка на креслото, косата й е пусната, лицето й е в сянка, но нещо в изражението й ни кара да спрем. Стомахът ми се свива.

— Какво? — пита Фатима и гласът й прозвучава неспокойно. Тя сяда отново, но този път на ръба на дивана, пръстите й се вкопчват в края на шала, който е провесила да се суши на решетката пред печката. — Какво има?

— Аз… — започва Кейт и млъква. Свежда поглед. — О, боже — промълвява сякаш на себе си. — Не знаех, че ще ми бъде толкова трудно.

Изведнъж знам какво се кани да ни каже и не съм сигурна, че искам да го чуя.

— Изплюй камъчето — подканва я Теа с твърд тон. — Казвай, Кейт. Достатъчно избягвахме въпроса, време е да ни кажеш защо.

Защо какво? — би могла да попита Кейт. Но няма смисъл. Всички знаем какво има предвид Теа. Защо сме тук? Какво означаваше есемесът с онези три думи. Нужни сте ми.

Кейт си поема дълбоко дъх, после вдига глава, но лицето й остава в сянката от лампата.

За моя изненада тя не казва нищо. Вместо това става и отива до купчината вестници в кофата за дърва до печката, оставени там за подпалки. Най-отгоре има брой на „Солтън Обзървър“ и тя го вдига мълчаливо, а лицето й разкрива целия страх, който е потискала през тази дълга пиянска вечер.

Вестникът е от вчера и заглавието на първа страница гласи:

ЧОВЕШКА КОСТ НАМЕРЕНА В УСТИЕТО.