Рут Уеър
Игра на лъжи (32)

— Е?

Една дума, само толкова. Седнахме, подредени срещу госпожица Уедърби, и усетих как страните ми горят от нещо, което не беше точно срам, но доста близко. Вляво от мен Теа гледаше през прозореца. Лицето й беше бледо и отегчено, невъзмутимо, сякаш я бяха повикали на дискусия за табелките с имената или загубените стикове за хокей. Обаче виждах как пръстите й се движеха неспокойно, скрити под маншетите на ризата й, чоплейки неспирно сухата кожа около ноктите.

Фатима отдясно не се преструваше на спокойна. Изглеждаше толкова шокирана, колкото се чувствах и аз, така се беше свила на стола, че сякаш се опитваше да изчезне. Косата й беше паднала пред очите, все едно се опитваше да прикрие страха в тях. Погледът й беше вперен в скута, отказвайки да срещне този на госпожица Уедърби.

— Е? — повтори госпожица Уедърби. В тона й имаше нещо като яд и тя посочи възмутено някакви листи на бюрото си.

Очите ми се стрелнаха към останалите, изчаквайки ги да заговорят, но те мълчаха. Преглътнах.

— Ние… ние не сме направили нищо нередно — казах, но гласът ми ме предаде на последната дума, защото всъщност бяхме, и още как…

Върху полираното дървено бюро имаше разпръснати рисунки. Рисунки, на които бяхме аз, Теа, Фатима, Кейт. Бяха подредени по начин, който ме накара да се почувствам гола и уязвима, както не се бях чувствала никога, когато Амброуз ни рисуваше.

Ето я Теа, плува в устието, лежи по гръб, изпънала лениво ръце над главата си. Ето и Кейт, готова да се гмурне от кея, дълга слаба ивица плът, бледа на фона на лазурните вълни на нарисуваното море. Ето и Люк, който се пече гол на кея със затворени очи и ленива усмивка. Ето ни и петимата, скачаме голи във водата на лунна светлина, плетеница от крайници и смях, сенки от молив и пръски от ярка лунна светлина.

Очите ми прескачаха от рисунка на рисунка, а сцените оживяваха от хартията в съзнанието ми, ярки и свежи, както когато ги бяхме преживели — усещах хладната вода, усещах как слънцето припича върху кожата ми…

На последната рисунка, тази най-близо до госпожица Уедърби, бях аз.

Гърлото ми се стегна, а страните ми пламнаха.

— Е? — каза отново госпожица Уедърби и този път гласът й потрепери.

Бяха подбрани, това беше ясно. От стотиците рисунки на Амброуз, на които се виждахме свити по пижами на дивана или похапващи препечени филийки по халати, или тичащи с ботуши и ръкавици по заледеното поле, този, който ги беше изпратил, беше избрал най-уличаващите — тези, на които бяхме голи или изглеждахме така.

Погледнах рисунката, на която бях аз, наведена, лакирам ноктите си, извивката на гърба ми, прешлените, нарисувани така прецизно, сякаш, ако човек се протегне, може да ги докосне, да усети възелчетата. Всъщност бях облечена с потник с гол гръб в онзи ден. Помнех горещината по гърба си, възела отзад, който се забиваше във врата ми, неприятния мирис на розовия лак, докато го нанасях по ноктите си.

Но на рисунката бях с гръб към зрителя, косата ми скриваше презрамката на потника. Рисунката беше избрана не заради това, което беше, а заради това, на което приличаше. Беше подбрана внимателно.

Кой беше направил това? Кой би желал да съсипе Амброуз по този начин, а и нас заедно с него?

Не разбирате, искаше ми се да извикам. Знаех какво си мисли госпожица Уедърби, какво би си помислил всеки, видял тези рисунки, но тя грешеше. Грешеше толкова, толкова ужасно.

Не беше така — идеше ми да проплача.

Но не казахме нищо. Не казахме нищо, докато госпожица Уедърби ни се караше за личната ни отговорност, за това какво поведение се очаква от една ученичка на „Солтън Хаус“ и ни питаше отново и отново, и отново за името на художника.

Не казахме нищо.

Но тя знаеше. Никой не можеше да рисува толкова добре, освен може би Кейт. Амброуз рядко подписваше творбите си и може би тя смяташе, че ако успее да ни принуди да изречем думите на глас…

— Добре тогава, къде бяхте снощи? — попита накрая.

Не казахме нищо.

— Нямахте позволение да отсъствате от училището, но сте напуснали района тайно. Видели са ви, разбирате ли?

Не казахме нищо. Просто седяхме, единни, намирайки убежище в мълчанието. Госпожица Уедърби скръсти ръце и болезнената тишина се проточи. Усетих, че Фатима и Теа си разменят бързо погледи и отгатнах какво се чудят. Какво значеше всичко това и колко дълго щеше да продължи?

Почукване на вратата смути тишината и накара и трите ни да подскочим стреснато. Обърнахме глави и видяхме вратата да се отваря и госпожица Рурк влезе в стаята с кутия в ръце.

Тя кимна на госпожица Уедърби, после изсипа съдържанието на кутията на бюрото пред нас и в този момент Теа наруши мълчанието и избухна гневно.

— Претърсили сте стаите ни! Кучки такива!

— Теа! — скастри я госпожица Уедърби. Но беше прекалено късно. Цялата ни жалка контрабанда — плоската манерка на Теа, моите цигари и запалка, свитата трева на Кейт, половинката бутилка с уиски, която Фатима държеше под матрака си, един пакет кондоми, копие от „Историята на О“ и всичко останало — лежеше изсипано върху бюрото обвинително.

— Нямам избор — каза госпожица Уедърби мрачно. — Ще информирам госпожица Армитидж за това. И като се има предвид, че доста от това беше намерено в шкафчето на Кейт Атагън, къде е тя?

Мълчание.

— Къде е Кейт Атагън? — викна силно госпожица Уедърби и аз усетих как сълзите ми потичат.

— Нямаме представа — отвърна с презрение Теа и премести погледа си от прозореца върху госпожица Уедърби. — А фактът, че вие също не знаете, говори много добре за това училище, не мислите ли?

Последва дълга пауза.

— Махайте се — каза госпожица Уедърби накрая, почти процеждайки думите през зъби. — Махайте се. Ще отидете в стаите си и ще останете там, докато не изпратя някого да ви повика. Ще ви донесат обяда горе. Няма да говорите с другите ученички, а аз ще телефонирам на родителите ви.

— Но… — опита да възрази Фатима с разтреперан глас.

— Достатъчно! — извика госпожица Уедърби и изведнъж видях, че тя е почти толкова разстроена, колкото и ние. Каквото и да се беше случило, се беше случило, докато сме под нейна опека и нейната глава беше заложена на пангара, колкото и нашите. — Дадох ви възможност да говорите и тъй като не отговорихте на нито един от въпросите ми, със сигурност няма да слушам възраженията ви сега. Вървете си в стаите и помислете за поведението си и какво смятате да кажете на госпожица Армитидж и на родителите си, когато тя ги повика, както не се съмнявам, че ще направи.

Застана на вратата и я отвори широко. Дланта й върху дръжката трепереше, макар и слабо, докато се изнизвахме навън една след друга все така мълчаливи. После се спогледахме.

Какво се беше случило току-що? Как онези рисунки се бяха озовали в училището? И какво бяхме направили ние?

Не знаехме, но едно нещо беше ясно. Каквото и да беше, светът ни се сриваше и вече беше отнесъл Амброуз със себе си.