Рут Уеър
Игра на лъжи (4)

Спомням си деня, почти до точния час, в който за пръв път срещнах Кейт. Беше септември. Чаках ранния влак за Солтън, за да пристигна в училището за обяд.

— Извинете! — извиках нервно на перона с треперещ глас. Момичето пред мен се обърна. Беше много високо и изключително красиво, с издължено, леко надменно лице като картина на Модилиани. Дългата до кръста черна коса беше изрусена в златисто по краищата, преливайки към тъмно нагоре, а дънките бяха сцепени на бедрата.

— Да?

— Извинете, това ли е влакът за Солтън? — попитах задъхано.

Тя ме изгледа от глава до пети, усетих как ме преценява, отбелязва новата ми униформа на „Солтън Хаус“, тъмносинята пола, още неомекнала от носене, чистия блейзър, който бях свалила от закачалката за пръв път тази сутрин.

— Не знам — каза тя най-после, обръщайки се към някакво момиче зад себе си. — Кейт, това ли е влакът за Солтън?

— Не се прави на ударена, Тий — сряза я момичето. Дрезгавият глас звучеше прекалено възрастен за вида й — не ми изглеждаше на повече от шестнайсет или седемнайсет. Тя имаше светлокестенява коса, подстригана много късо, която обграждаше като рамка лицето й, и когато ми се усмихна, кафеникавите лунички по носа й се набръчкаха. — Да, това е влакът за Солтън. Но гледай да се качиш на дясната половина, тъй като на Хамптънс Лий го разделят.

После двете се обърнаха и стигнаха до средата на перона, преди да се усетя, че не бях попитала коя е дясната половина.

Използвайте предните седем вагона за гарите до Солтън — пишеше на таблото, но какво означаваше „предните“? Предните, които бяха най-близо до бариерата, на която проверяваха билетите, или предните по посока на движението на влака, когато той потеглеше от гарата.

Наоколо нямаше служители на гарата, които да попитам, но часовникът над главата ми показваше, че остават само няколко минути, така че стигнах до далечния край, където се бяха отправили другите две момичета, и изтеглих тежкия си куфар във вагона.

Бях в купе с шест места, всичките празни. Почти веднага щом затръшнах вратата, прозвуча свирката на пазача и аз седнах с ужасното чувство, че съм в грешния край на влака. Бодливата вълнена тапицерия на седалката драскаше краката ми.

С тракане и стържене на метал в метал влакът потегли от тъмния търбух на гарата и слънцето изведнъж обля купето така, че ме заслепи. Облегнах глава назад и затворих очи заради ярката светлина. Когато влакът ускори, се улових, че си въобразявам какво ще се случи, ако не се озова в Солтън, където ме очакваше директорката. Ами ако отпрашех за Брайтън и Кентърбъри или за някое съвсем друго място? Или още по-зле — ако се окажех разцепена на две, когато влакът се разделеше, и започнех да водя два живота, всеки отделен от другия, през цялото време, отдалечавайки се все повече и повече от онази аз, която трябваше да стана.

— Здрасти! — каза един глас и очите ми се отвориха рязко. — Виждам, че си се качила на влака.

Беше високото момиче от перона, това, което другото беше нарекло Тий. Стоеше на вратата на купето ми, облегната на дървената рамка, въртейки незапалена цигара между пръстите си.

— Да — потвърдих, леко засегната, че двете с приятелката й не бяха изчакали да ми обяснят в кой край на влака да се кача. — Поне се надявам. Това ли е правилната половина, която е за Солтън?

— Да — отвърна момичето лаконично. Тя пак ме огледа от глава до пети, потупа с цигарата си по рамката на вратата и после каза с маниера на човек, който споделя тайна и ти прави услуга: — Виж, не си мисли, че се държа като кучка, но да знаеш, че хората не си носят униформите във влака.

— Какво?

— Преобличат се в Хамптънс Лий. Това е… Не знам. Това е традиция. Реших да ти го кажа. Само тези, които са за първа година, и новите момичета ги носят по време на цялото пътуване. Така се набиваш на очи.

— Значи… ти също учиш в „Солтън Хаус“?

— Аха. Заради греховете ми.

— Теа я изключиха — прозвуча един глас зад нея и видях другото момиче, онова с късата коса, което стоеше в коридора и балансираше с две чаши чай. — От три други училища. Солтън е последният й шанс. Не биха я приели никъде другаде.

— Е, поне не са ме приели по милост — подхвърли Теа, но от начина, по който го каза, ми стана ясно, че двете са приятелки и тази размяна на хапливи реплики е част от ритуала им. — Бащата на Кейт е учителят по изкуство — обясни ми тя. — Така че безплатното обучение на дъщеря му е част от договора.

— Е, Теа няма как да попадне в категорията на приетите от благотворителност — не отстъпи Кейт. Голямо добрутро — изрече без звук тя и ми намигна. Опитах да скрия усмивката си.

Двете с Теа си размениха погледи и усетих как някакъв неизречен въпрос и отговор преминаха помежду им. После Теа заговори.

— Ти как се казваш?

— Айза.

— Е, Айза, защо не дойдеш при нас с Кейт? — Тя повдигна едната си вежда. — Нашето купе е нататък по коридора.

Поех си дълбоко дъх и с усещането, че съм на път да скоча от много висок трамплин, кимнах бързо. Взех куфара си и последвах Теа, която се отдалечаваше пред мен. Нямах никаква представа, че това едничко просто действие е променило живота ми завинаги.