Рут Уеър
Игра на лъжи (18)

Трябва да изляза.

Десет часът е и Кейт е в банята, Теа е заспала отново, а Фатима работи. Отворила е лаптопа си на масата до прозореца и чете съсредоточено имейлите си.

Фрея седи на пода, а аз се опитвам да си играя тихо с нея, за да не пречим на Фатима. Чета й от бебешката книжка, която обожава, с малките надничащи от прозорчета бебета, но все забравям да обърна на следващата страница и тя удря с длан по книгата и ми гука, сякаш иска да ме подкани да побързам.

— Къде е бебето? — казвам тихо, но съм разсеяна, не съм съсредоточена в играта. Шадоу лежи нещастно в ъгъла и още ближе муцуната си, а аз искам само да грабна Фрея, да я притисна силно до гърдите си и да я махна оттук.

Навън чувам жуженето на насекоми и пак се сещам за разпрания корем на овцата и разпилените по дъсчената пътека вътрешности. Тъкмо отварям капачето на страницата, за да покажа изненаданото бебешко лице, което надзърта зад него, когато виждам точно до съвършеното пухкаво краче на Фрея остра треска, която стърчи от една дъска на пода.

Това място, където съм прекарала толкова много щастливи часове, изведнъж се е изпълнило със заплахи.

Изправям се, вземам Фрея, която изхълцва от изненада и изтървава книжката.

— Ще излезем да се разходим — казвам силно. Фатима едва вдига поглед от екрана.

— Добра идея. Къде ще отидете?

— Не знам. Сигурно до селото.

— Сигурна ли си? Дотам са пет-шест километра.

Потискам раздразнението си. Знам колко е разстоянието не по-зле от нея. Достатъчно често съм го изминавала.

— Да, сигурна съм — казвам с равен тон. — Няма проблем. Имам удобни обувки, а количката на Фрея е много маневрена. Винаги можем да си вземем такси на връщане, ако се изморим.

— Ами добре, приятна разходка.

— Благодаря, мамо. — Издавам раздразнението си в последния момент и тя вдига глава и се ухилва.

— Леле, пак ли го правя? Извинявай, обещавам да не ти казвам да се облечеш добре и да не излизаш, преди да си се изпишкала.

Усмихвам се в отговор, докато закопчавам Фрея в количката. Фатима винаги ме е разсмивала, а е трудно да се сърдиш, когато се усмихваш.

— Съветът за пишкането не е излишен — казвам аз, докато обувам сандалите си. — След раждането ми се налага да ходя по-често.

— На мен го обяснявай — съгласява се Фатима разсеяно, докато пише някакъв отговор на компютъра. — Не забравяй за упражненията на Кегел. И стискай!

Отново се засмивам и поглеждам през прозореца. Водите на устието блестят като стъкло под слънчевите лъчи, а дюните искрят в жегата. Да не забравя слънцезащитния крем на Фрея. Къде го сложих?

— Видях го в несесера ти с тоалетни принадлежности — казва Фатима, захапала един молив със зъби. Рязко вдигам глава.

— Какво каза?

— Слънцезащитния крем, току-що си мърмореше, докато ровеше при памперсите. Но аз го видях горе в банята.

Боже, наистина ли съм го изрекла на глас? Сигурно се побърквам. Може би толкова съм свикнала да съм сама с Фрея вкъщи, че съм започнала да си говоря, да изричам на глас мислите си в тихия апартамент?

Тази мисъл е зловеща. Какво друго може да съм изрекла на глас?

— Благодаря — казвам на Фатима. — Ще наглеждаш ли Фрея за секунда?

Тя кима и аз тичам до банята на горния етаж, а сандалите ми тропат по дървените стъпала.

Когато опитвам да отворя вратата, тя е заключена и вътре се чува шуртяща вода. Със закъснение си спомням, че Кейт е вътре.

— Кой е? — Гласът й е приглушен като ехо зад вратата.

— Извинявай — извиквам в отговор. — Забравих, че си вътре. Слънцезащитният крем на Фрея е останал там — може ли да ми го подадеш?

— Чакай. — Чувам как спира водата, после ключалката щраква и след това Кейт се връща във ваната. — Влез.

Отварям предпазливо вратата, но тя се е потопила напълно под планини от пяна. Косата й е вдигната на небрежен кок, разкривайки дългата й слаба шия.

— Съжалявам — казвам отново. — Ей сега ще изляза.

— Няма проблем. — Кейт протяга единия си крак от водата и започва да го бръсне. — Не знам защо съм заключила. Не е да не си ме виждала гола. Излизаш ли?

— Да, ще отида да се разходя. Може би до Солтън, не съм сигурна.

— О, слушай, ще ти дам картата си, може ли да изтеглиш двеста лири, за да ви ги върна?

Вече съм намерила крема и стоя, въртейки капачката с пръсти.

— Кейт, виж, двете с Фатима… не искаме…

Боже, това не е лесно — как да го изрека? Кейт винаги е била много горда. Не искам да я засегна. Как да изрека това, което си мисля в действителност? А то е, че покрай рушащата се къща и счупена кола, Кейт очевидно не може да си позволи тези непредвидени двеста лири, докато ние с Фатима можем.

Докато търся точните думи, един образ проблясва в съзнанието ми и ме разсейва като внезапно бодване от топлийка, докато търсиш нещо в чантата си.

Бележката, напоена с кръв. Защо не хвърлиш и това в устието?

Изведнъж усещам, че ми се гади.

— Кейт — смотолевям. — Какво се случи всъщност там? С Шадоу?

Лицето й рязко пребледнява, но остава непроницаемо. Сякаш е спуснала щори пред себе си.

— Трябваше да затворя портата — казва с равен тон. — Това е. — И аз знам, знам, че ме лъже. Изведнъж Кейт е станала безчувствена като статуя — и аз го усещам.

Бяхме се заклели никога да не се лъжем помежду си.

Взирам се в нея, потопена е във водата под пяната, устата й е застинала упорито, тънки чувствителни устни, стиснати заедно, за да не изрекат истината. Мисля за бележката, която унищожих. И двете с Кейт знаем, че тя лъже, и едва се удържам да не я разоблича — но не посмявам. Ако лъже, трябва да има сериозна причина и се страхувам да науча каква е тя.

— Добре — казвам накрая. Осъзнавам, че постъпвам като страхливка, но се обръщам към вратата.

— Картата ми е в портмонето — извиква Кейт след мен. — Пинът е 8431.

Но аз слизам надолу към Фатима и заспалата Фрея и дори не опитвам да го запомня. Нямам намерение да взема картата или парите й.