Рут Уеър
Игра на лъжи (11)

На двете с Фатима не ни трябваше много време да разберем защо се смяташе, че най-хубавите стаи са в кулите — всъщност това ни се изясни още първата вечер. Бях се върнала в стаята ни, след като гледах един филм в общата зала. Фатима вече беше там, лежеше на леглото си и изглежда, пишеше писмо на тънка хартия за писма. Махагоновата й коса падаше като тъмни завеси от коприна от двете страни на лицето й.

Тя вдигна поглед, когато влязох, и се прозя. Забелязах, че вече е по пижама — къс потник и розови трикотажни шорти. Когато се протегна, потникът й се надигна и разкри част от плоския й корем.

— Готова ли си за лягане? — попита и се надигна в леглото.

— Определено. — Отпуснах се на матрака и пружините му изскърцаха, докато свалях обувките си. — Боже, като разбита съм. Толкова нови лица…

— Знам. — Фатима отметна косата си назад и сгъна писмото върху нощното шкафче. — Не можех да понеса да видя още нови хора след вечерята, затова се качих тук. Ужасно ли постъпих?

— Не говори глупости. Сигурно и аз трябваше да направя същото. Все едно, не говорих с никого — там сякаш имаше предимно по-малки момичета.

— Кой филм даваха?

— „Баровки“ — отвърнах, потискайки прозявката си, после се обърнах с гръб и започнах да разкопчавам ризата си. От книгите с истории за пансиони си бях представяла, че между леглата ни ще има някаква преграда или завеса, която се дърпа, но се оказа, че такива има само в големите спални. В двойните стаи се предполагаше момичетата сами да си осигуряват уединение, когато се налагаше.

Бях по пижама и ровех в шкафа си за несесера с тоалетни принадлежности, когато някакъв шум ме накара да спра и да погледна през рамо. Прозвуча като почукване, но не беше дошло откъм вратата на стаята.

— Ти ли беше? — попитах Фатима. Тя поклати глава.

— Точно се канех да те попитам същото. Прозвуча ми, сякаш идваше откъм прозореца.

Завесите бяха спуснати и двете се ослушахме напрегнато. Точно когато щях да се засмея, че ни се е причуло, и да пусна някой коментар за Рапунцел, звукът се чу отново, този път по-силно. И двете изпискахме тихо, после започнахме да се кикотим нервно.

Този път съвсем сигурно звукът беше дошъл от прозореца до моето легло, така че отидох до него и дръпнах завесата.

Не знам какво очаквах — но каквото и да е било, със сигурност не беше това, което видях — едно бледо лице, заобиколено от мрак, надничаше през стъклото. За миг просто ахнах, после си спомних видяното от микробуса при пристигането ни — черните виещи се пожарни стълби отстрани на сградите и около кулите. Погледнах по-отблизо. Беше Кейт.

Тя се усмихна и направи въртящ се знак с китката си. Осъзнах, че иска да отворя прозореца.

Резето беше ръждясало и залепнало, така че се борих с него известно време, преди то да поддаде със скърцане.

— Е — каза Кейт. Тя махна с ръка към паянтовата метална конструкция под нея, която смътно се очертаваше на по-бледия фон на морето. — Какво чакате?

Погледнах Фатима, която сви рамене и кимна. Аз дръпнах одеялото от края на леглото, изкатерих се на перваза на прозореца и излязох навън в есенния мрак.

Нощта беше тиха и спокойна и докато с Фатима следвахме Кейт нагоре по вибриращите метални стъпала на пожарната стълба, чувах далечния плисък на вълните, разбиващи се в каменния бряг, и крясъците на чайките, които се рееха над морето.

Теа ни чакаше на върха на стълбата, когато минахме последния завой около кулата. Беше с тениска, която едва покриваше дългите й слаби бедра.

— Опъни одеялото — каза ми тя и аз го разпънах върху металната мрежа и седнах до нея.

— Сега вече знаете — усмихна се заговорнически Кейт. — Нашата тайна е в ръцете ви.

— И всичко, което можем да предложим в замяна на вашето мълчание — каза провлечено Теа, — е това. — Тя вдигна бутилка „Джак Даниълс“. — И това. — Пакет цигари „Силк Кът“. — Пушите ли? — Потупа пакета и ни го подаде. Една цигара стърчеше отгоре.

Фатима поклати глава.

— Не. Но ще пийна от това. — Тя кимна към бърбъна и Кейт й подаде бутилката. Фатима отпи голяма глътка, потрепери, после изтри устата си и се усмихна.

— Айза? — каза Теа, която още предлагаше цигарите.

Аз не пушех. Бях опитвала един-два пъти в старото ми училище в Лондон и не ми беше харесало. Нещо повече, знаех, че родителите ми ще се разстроят много, ако започнех да пуша, особено баща ми, който беше пушил като младеж и от време на време се връщаше към пурите, въпреки че се мразеше за това.

Но тук… тук бях друга… някоя нова.

Тук не бях прилежната ученичка, която винаги си предаваше домашните навреме и чистеше с прахосмукачката вкъщи, преди да излезе с приятели.

Тук можех да бъда която пожелаех. Тук можех да бъда съвсем различна.

— Благодаря. — Взех цигарата от протегнатия пакет и когато Кейт щракна със запалката си, се наведох напред към пламъка, заслонен от дланите й, и косата ми падна върху медено кафявата й ръка като милувка. Дръпнах си предпазливо, затваряйки очи, за да не ми залюти от пушека, молейки се да не се задавя.

— Благодаря за одеве — каза Теа, — задето ме оправдахте за мириса на цигари. Вие… наистина ми спасихте задника. Не знам какво ще стане, ако пак ме изключат. Определено се опасявам, че татко може да ме заключи някъде.

— Няма проблем. — Издишах и се загледах в струйката дим, която се издигаше нагоре, покрай покрива на училището, към великолепната бяла луна, само на ден-два от това да се изпълни съвсем. — Но какво означаваше онова, което каза на вечерята? За точките?

— Така следим резултата — обясни Кейт. — Десет точки, ако някой се хване напълно. Пет, ако измислицата не е толкова убедителна или ако се замеси друг играч. Петнайсет точки, ако се прецака някой, който е голям гадняр. Но точките не са най-важното, просто… не знам. Така е по-забавно.

— Това е вариант на една игра, която играехме в едно от старите ми училища — допълни Теа. Тя си дръпна бавно от цигарата. — Правеха го с новите момичета. Идеята беше да ги накарат да направят нещо глупаво — нали се сещате, например им казваха, че има традиция ученичките да ходят на вечеря по халати за баня, за да са готови след това за вечерния душ, или ги убеждаваха, че на шестокласничките е позволено да се движат единствено по посока на часовниковата стрелка в двора. Такива глупости. Както и да е, когато пристигнах тук и отново бях новото момиче, си казах — да вървят по дяволите. Този път аз ще бъда тази, която лъже. И този път ще се запомни. Няма да се заяждам с новите момичета, тези, които не могат да се защитят. Ще си отмъщавам на тези, които командват — учителките, популярните момичета. Тези, които си мислят, че са над всичко. — Тя издиша облак дим. — Само че първия път, когато излъгах Кейт, тя не се ядоса и не заплаши да ме превърне в аутсайдер, просто се разсмя. И тогава разбрах. Тя не е една от тях.

— И вие не сте — каза Кейт заговорнически. — Нали?

— Да — потвърди Фатима. Тя отново отпи от бутилката и се усмихна широко.

Аз само кимнах. Пъхнах цигарата между устните си и отново си дръпнах, този път по-дълбоко, усещайки как димът слиза в дробовете ми и се просмуква в кръвта ми. Главата ми се замая и докато оставях цигарата върху металната мрежа на площадката, ръката ми трепереше, но не казах нищо, надявайки се другите да не са забелязали внезапната ми слабост.

Усетих, че Теа ме наблюдаваше, и се изпълних със странното убеждение, че независимо от самообладанието ми, тя не се е заблудила и знае точно какво си мисля и какви усилия полагам, за да се преструвам, че съм свикнала с това. Но не каза нищо, просто ми подаде бутилката.

— Пийни — каза ми. Гласът й прозвуча остър като стъкло и после, сякаш усетила, че е прозвучала твърде властно, се усмихна, смекчавайки ефекта от заповедническия тон. — Имаш нужда от нещо, което да разсее напрежението от първия ден.

Замислих се за майка си, която спеше, завита с болничния чаршаф, а във вените й се вливаше отрова, за брат ми, който беше сам в новата си стая в „Чартърхаус“, за баща ми, който в момента шофираше в мрака на връщане към празната ни къща в Лондон… нервите ми звънтяха, опънати като струни на цигулка. Кимнах и протегнах свободната си ръка.

Когато уискито попадна в гърлото ми, го изгори като огън и се насилих да потисна кашлицата и давенето си, но успях да преглътна, усетих как жигоса хранопровода ми чак до стомаха. После напрежението вътре в мен се разсея, поне малко. Подадох бутилката на Кейт.

Кейт я взе, вдигна я до устните си и когато отпи, не беше предпазлива глътка като нашите с Фатима, а две-три големи глътки, без пауза между тях, без дори да мигне, все едно пиеше мляко.

Когато свърши, изтри устата си, а очите й грейнаха в мрака.

— За нас — каза тя и вдигна високо бутилката и лунната светлина се отрази от стъклото. — Никога да не остареем.