Рут Уеър
Игра на лъжи (21)

Малка лъжкиня.

Малка лъжкиня.

Думите отекват в ритъм с крачките ми по паважа, докато наполовина вървя, наполовина подтичвам, за да се махна от Солтън, и се засилват заедно с пронизителния плач на Фрея.

Най-после, когато съм на поне осемстотин метра от селото, не издържам повече — гърбът ми е пламнал от носенето на Фрея, а плачът й се забива в главата ми като пирони. Малка лъжкиня. Малка лъжкиня.

Спирам в прахоляка край пътя, натискам спирачката на количката и сядам на един дънер, след което разкопчавам сутиена си за кърмене и слагам Фрея на гърдата си. Тя надава радостен вик и вдига пухкавите си ръчички, преди да захапе, после спира за момент, поглежда ме с яркосините си очи и се усмихва. Изражението й толкова ясно казва: Знаех си, че рано или късно ще разбереш намека! Не мога да не се усмихна, макар че гърбът ме боли и гърлото ми пари от потиснатия гняв и страх заради Люк.

Малка лъжкиня.

Думите долитат от миналото и докато Фрея суче, затварям очи и си спомням. Спомням си как започна всичко.

Беше януари, мрачен и студен, тъкмо се бях прибрала след потискащата ваканция с баща ми и брат ми — неизречени думи, твърда, прекалено суха пуйка, подаръци, които не бяха избрани от майка ми и надписани от нейно име с почерка на татко.

Двете с Теа пътувахме заедно от Лондон, но изтървахме влака, който трябваше да хванем, и след това и връзката с училищния микробус на гарата. Стоях под навеса на чакалнята, за да се скрия от студения вятър, и пушех цигара, докато Теа се обади в училищния офис да пита какво да правим.

— Ще дойдат в пет и половина — съобщи ми тя, когато затвори, и двете погледнахме големия часовник, който висеше над перона. — Още няма четири. Гадост.

— Не може ли да се придвижим пеша? — попитах несигурно. Теа поклати глава, треперейки от вятъра, който брулеше перона.

— Не и с куфарите.

Докато чакахме, чудейки се какво да правим, пристигна друг влак, пътническият от Хамптънс Лий, с който пътуваха всички ученици от гимназията „Хамптън“. Огледах се машинално за Люк, но него го нямаше. Или беше останал за някакви извънкласни занимания, или беше кръшнал от училище. И двете бяха еднакво вероятни.

Марк Рен обаче се влачеше тромаво по перона с обичайната си леко прегърбена стойка, навел глава. Така се виждаше тежкото акне по врата му.

— Хей — подвикна му Теа, когато той минаваше край нас. — Хей, ти, казваш се Марк, нали? Как ще стигнеш до Солтън? Някой ще те закара ли?

Той поклати глава.

— С автобуса. Стоварва учениците от Солтън пред кръчмата и продължава към Райдинг.

Двете с Теа се спогледахме.

— Спира ли при моста? — попита Теа.

Марк поклати глава.

— Обичайно не спира. Но шофьорът може и да спре, ако го помолите.

Теа повдигна вежда и кимна. Това щеше да ни спести няколко километра и можехме да изминем пеша остатъка от разстоянието.

Качихме се на автобуса. Аз останах до куфарите, а Теа последва Марк Рен по пътеката, където той седна, стиснал раницата си в скута като щит, а адамовата му ябълка подскачаше нервно в гърлото му. Тя ми намигна, когато го подмина.

— У Кейт следващия уикенд? — попита Теа, като минаваше покрай стола ми в общата занималня същата вечер, отивайки да си пише домашните. Кимнах и тя ми намигна, напомняйки ми случката в автобуса. Лола Роналдо сменяше каналите на телевизора с дистанционното и забели очи.

— Пак ли при Кейт? Защо, за бога, четирите прекарвате толкова време там? Ние с Джес Хамилтън ще ходим на кино в Хамптънс Лий. После ще вечеряме в „Дебелия монах“, но Фатима каза, че не може да дойде, защото ще ходи у Кейт с теб. Защо ви е да гниете в тъпия Солтън всеки уикенд? Да не си си харесала някого?

Страните ми пламнаха при мисълта за брата на Кейт, спомняйки си последния път, когато бяхме плували край Мелницата. Беше необичайно горещ есенен ден и вечерното слънце хвърляше огнени отблясъци върху водата, отразяващи се от прозорците на Мелницата, така че цялото място изглеждаше потънало в пламъци. Бяхме се излежавали целия следобед, попивайки последните слънчеви лъчи за годината, докато накрая Кейт се съблече, предизвикана от Теа, и се хвърли да плува гола в устието. Не знам къде е бил Люк, когато Кейт скочи във водата, но се появи, когато тя вече плуваше на връщане от средата.

— Да си забравила нещо? — вдигна в ръка банския й с присмехулно изражение. Кейт изпищя, така че чайките литнаха изплашено и запърхаха с криле над вълните, от което златисточервената вода сякаш затанцува.

— Негодник! Върни ми го!

Но Люк само поклати глава и докато тя плуваше към него, той започна да я замеря с топчета водорасли от изхвърлените на брега. Кейт му отвърна, като започна да го плиска с вода, а после, когато се доближи достатъчно, сграбчи глезена му и го дръпна рязко, за да го събори във водата. И двамата се гмурнаха дълбоко, сплели ръце и крака, и единствено излизащите мехурчета издаваха местоположението им.

След малко Кейт изплува на повърхността и заплува към кея. Когато се измъкна на сушата, видях, че държи тържествуващо банския на Люк, а той се отдалечи навътре, ругаейки през смях и заплахи с всевъзможни отмъщения.

Бях се опитала да не гледам, насилвах се да си чета книгата, да слушам Фатима, която си бъбреше с Теа, да се съсредоточа върху каквото и да е, различно от голото тяло на Люк, проблясващо във водата, но някак погледът ми все се връщаше на него, златистокафяво и гъвкаво в огнените отблясъци на есенното слънце. Същият образ изплува в съзнанието ми и сега, изпълвайки ме с някакво странно чувство, нещо между срам и копнеж.

— Заради Теа — казах внезапно, усещайки как лицето ми пламва от погледа на Лола. — Тя е хлътнала по някого в селото. Все се надява, че ще се срещнем случайно с него, ако прекарваме достатъчно време там.

Това беше лъжа. Но беше егоистична лъжа за сметка на една от нас. Още докато я изричах, знаех, че съм прекрачила границата. Но не можех да върна думите си назад.

Лола изгледа отдалечаващия се гръб на Теа, после отново мен. Не изглеждаше убедена. По онова време вече си бяхме създали репутация, че баламосваме и послъгваме, но ми беше ясно, че тя не се колебае дали й казвам истината, или не. С Теа всичко беше възможно.

— Така ли? — каза накрая. — Не ти вярвам.

— Истина е — настоях, облекчена, че съм отклонила вниманието й в погрешна посока. И точно тогава някаква глупава прищявка ме накара да добавя една фатална подробност: — Виж, не й казвай, че съм ти казала, но става въпрос за… Марк Рен. Седяха един до друг в автобуса от гарата. — Понижих глас и се наведох над книгата си. — Той постави дланта си върху бедрото й… можеш да си представиш останалото.

— Марк Рен? Момчето с пъпките, което живее над пощата?

— Какво да ти кажа? — свих рамене. — Теа не се интересува от външността.

Лола изсумтя и се отдалечи.

 

 

Не се сетих повече за тази случка до следващата седмица. Дори не казах на Кейт да отбележи точките ми в книгата. По това време играта вече не беше толкова заради състезанието, колкото заради самата игра. Не беше въпросът да победя Фатима, Теа и Кейт, а да надхитря всички останали — „ние“ срещу „тях“.

Прекарахме съботната вечер в Мелницата, а после в неделя следобед четирите отидохме до Солтън да си купим разни сладки неща от магазина и да пийнем по едно горещо какао в кръчмата, която извън сезона действаше и като селско кафене, стига човек да беше готов да не обръща внимание на пиперливите майтапи на Джери.

Фатима и Кейт седяха до прозореца, а ние с Теа бяхме на бара. Тя поръчваше напитките ни, а аз чаках, за да й помогна да ги занесем до масата.

— Извинете, поръчах без сметана на последното — чух я да казва рязко, когато барманът бутна последната издигаща пара чаша на тезгяха. Той въздъхна и започна да обира сметаната, но Теа го спря. — Не, благодаря. Предпочитам да я направите отново.

Примигнах заради аристократичния й тон и начина, по който отчетливите, като изрязани от стъкло гласни превръщаха една обикновена забележка в надменна заповед.

Барманът изруга тихо и се обърна да изсипе грижливо приготвената напитка, а аз видях една от жените, които чакаха до бара да забелва очи, преди да подхвърли нещо на приятелката си. Не чух думите й, но погледът й се местеше между мен и Теа и беше изпълнен с презрение. Скръстих ръце на гърдите си, опитвайки да се смаля и някак да стана по-невидима. Съжалявах, че съм облякла роклята си с копчета. Най-горното копче се беше счупило и така деколтето ми изглеждаше по-голямо от обичайно. Ужасно се смущавах, че сутиенът ми току се подаваше над линията на деколтето и от начина, по който жените ни гледаха — моето деколте и скъсаните дънки на Теа, през дупките на които се виждаха червените й копринени бикини.

Докато стоях и чаках Теа да вдигне чашите, Джери се появи зад мен с табла с мръсни чаши. Вдигна подноса на нивото на раменете си, за да се пъхне в тясното място, и усетих шокирана натиска на слабините му до тялото ми, когато минаваше. Барът беше пълен, но не чак претъпкан, за да обясни нарочното отъркване в дупето ми.

— Извинявам се — засмя се дрезгаво. — Не ми обръщай внимание.

Усетих как се изчервявам и казах на Теа:

— Отивам до тоалетната, ще се оправиш ли сама?

— Разбира се. — Тя броеше монетите от рестото си и почти не вдигна глава, а аз се изстрелях към дамската тоалетна, усещайки, че съм се задъхала.

Чак когато влязох в кабинката, за да си откъсна тоалетна хартия и да си издухам носа, забелязах надписа на вратата на тоалетната. Беше надраскан с молив за очи, вече размазан и леко изтрит.

Марк Рен е мръсен перверзник — пишеше на вратата. Примигнах невярващо. Това беше толкова нелепо обвинение. Марк Рен? Срамежливият, кротък Марк Рен?

Край мивката имаше още един надпис, този път с друг цвят.

Марк Рен опипва момичетата от „Солтън Хаус“ в автобуса.

И накрая, на вратата, водеща към кръчмата, с тънкописец: Марк Рен е насилник!!!

 

 

Когато излязох от тоалетната, страните ми горяха.

— Може ли да си тръгваме? — казах рязко на Кейт, Фатима и Теа. Теа вдигна поглед объркана.

— Какво, по дяволите? Дори не си докоснала горещия си шоколад!

— Трябва да ви кажа нещо. Но не искам да го говоря тук.

— Разбира се. — Кейт гребна с лъжичката остатъка от разтопените бонбони маршмелоус, а Фатима се огледа за чантата си. Но преди да имаме време да направим каквото и да било, вратата на кръчмата се отвори с трясък и Мери Рен влезе.

Не очаквах тя да дойде до нашата маса — тя познаваше Кейт, разбира се, беше приятелка с Амброуз, но никога не беше забелязвала приятелките на Кейт.

Но го направи. Дойде право при нас и изгледа последователно първо мен, после Теа и накрая Фатима. Широката й устна се беше издала.

— Коя от вас е Айза Уайлд? — попита с дълбокия си дрезгав глас.

Преглътнах.

— А-аз.

— Добре. — Сложи ръце на кръста си и се надвеси над нас, както бяхме седнали. Шумотевицата в кръчмата внезапно стихна, видях, че хората се ослушват, протягат вратове да надникнат иззад широкия мускулест гръб на Мери. — Чуй ме, момиченце. Не знам как се държат хората там, откъдето си, но по тези места хората се тревожат какво се говори за тях. Ако пак чуя да разправяш лъжи за момчето ми, ще счупя всички кости в тялото ти. Ясно? Ще ги спраскам една по една.

Отворих уста, но не можах да кажа нищо. Дълбок помитащ срам се надигаше вътре в мен и ме парализираше.

До мен Кейт изглеждаше шокирана и осъзнах, че няма никаква представа какво се е случило.

— Мери — обади се тя. — Не можеш…

— Не се меси — сопна й се Мери. — Макар че и ти си виновна, сигурна съм, всичките сте. Знам ви какви сте. — Тя скръсти ръце и огледа малкия ни кръг. Осъзнах, че по някакъв перверзен начин се наслаждава на това — наслаждава се на това колко шокирани и разстроени сме. — Вие сте малки лъжкини, всичките. Ако аз отговарях за вас, щях да ви нашибам с камшика.

Кейт ахна, като чу това, и леко се надигна, сякаш да ме предпази, но Мери постави тежката си длан върху рамото й и физически я принуди да седне обратно на мястото си.

— Не се обаждай. Сигурно онова лъскаво училище е прекалено модерно за такива неща, а баща ти е твърде добър и мекушав, но аз не съм. Ако отново навредиш на момчето ми… — Тя отново ме погледна, тъмните й очи се втренчиха в моите. — … ще съжаляваш, че изобщо си се родила.

После се изправи, завъртя се на пети и си тръгна.

Вратата се затръшна след нея оглушително насред внезапната тишина, която остави зад себе си. После някой прихна да се смее, шумовете в кръчмата се завърнаха — подрънкваме на чаши, боботещите гласове на мъжете край бара. Но усещах очите на присъстващите върху нас, гадаеха за повода за казаното от Мери, а на мен ми се искаше да потъна вдън земя.

— Мили боже! — възкликна Кейт. Лицето й беше пребледняло, само скулите й пламтяха гневно. — Какво, по дяволите, я е прихванало? Татко ще побеснее, когато…

— Не — вкопчих пръсти в палтото й. — Не, Кейт, недей. Аз съм виновна. Не казвай на Амброуз.

Не можех да го понеса. Не можех да понеса да се разбере каква глупава, долна лъжа бях измислила. Мисълта да я повторя пред Амброуз, да видя разочарованието на лицето му…

— Не му казвай — повторих. Усетих как сълзите парят в очите ми, но не от тъга, а от срам. — Заслужих си го. Заслужих си това, което ми каза.

Беше грешка, това исках да кажа на Мери, докато седях безмълвно пред гнева й. Беше грешка и съжалявам.

Но не го изрекох. И следващия път, когато отидох в пощата, тя ме обслужи както обичайно и никога повече не се спомена за тази история. Но седемнайсет години по-късно, докато кърмя бебето си и опитвам да се усмихна на засмяното закръглено личице, думите на Мери Рен отекват в ушите ми и си мисля, че съм била права. Наистина ги заслужавах. Всички ги заслужавахме.

Малки лъжкини.