Рут Уеър
Игра на лъжи (6)

Перонът в Солтън е почти празен. Когато тракането на влака отшумява в далечината, спокойствието на провинцията възцарява отново и чувам звуците на Солтън през лятото — свиренето на щурците, песните на птиците, далечния шум от комбайн, който жъне в полето. Винаги преди, когато пристигах тук, микробусът на „Солтън Хаус“ чакаше с шофьор, облечен в ливрея в мастилено и бледосиньо. Сега паркингът е горещ, прашен и пуст и няма никого, дори и Кейт.

Докато бутам количката на Фрея по перона към изхода, крепейки тежката чанта на рамо, се чудя какво да правя. Да се обадя на Кейт? Трябваше да й се обадя кога пристигам. Бях предположила, че е получила есемеса ми, но ако телефонът й не е бил зареден?

Натискам спирачката на количката, после вадя телефона си да проверя за съобщения и да видя колко е часът. Точно въвеждам пина си, когато чувам рева на двигател откъм пропадналия в коловози път, обръщам се и виждам една кола, която спира на паркинга на гарата. Очаквах да е огромният неугледен ленд роувър, с който Кейт дойде на сватбата на Фатима преди седем години, с дълги общи седалки и Шадоу, подал глава през прозореца с изплезен език. Но не е. Пристигнало е такси. За момент не съм сигурна дали е тя, после я виждам да се мъчи да отвори задната врата и сърцето ми прескача. Вече не съм адвокат, държавен служител и майка, аз съм просто момиче, което тича по перона към приятелката си.

— Кейт!

Тя е съвсем същата. Същите слаби, кокалести китки, същата кестенява коса и медена кожа, носът й си е все така чип и обсипан с лунички. Косата й е по-дълга, вързана с гумен ластик, и по фината й кожа около очите и устата има бръчици, но иначе си е Кейт, моята Кейт, и докато се прегръщаме, вдишвам характерния й аромат на цигари, терпентин и сапун, точно какъвто си го спомням. Задържам я на една ръка разстояние и се улавям, че се усмихвам широко и глупаво.

— Кейт — повтарям глуповато и тя ме дръпва в нова прегръдка, заравя лице в косата ми, притиска ме толкова силно, че усещам костите й.

А после чувам писукане и се сещам коя съм, коя съм станала — и всичко, което се е случило, откакто двете с Кейт се видяхме последния път.

— Кейт — изричам отново. — Кейт, ела да се запознаеш с дъщеря ми.

Дръпвам сенника, вдигам сърдитото шаващо вързопче и й го подавам.

Кейт я взема с изражение на абсолютно страхопочитание и после слабото й неспирно променящо се лице, грейва в усмивка.

— Ти си красавица — казва на Фрея и гласът й е нежен и дрезгав, точно какъвто го помня. — Също като майка си. Тя е прекрасна, Айза.

— Нали? — Поглеждам Фрея, която се взира озадачено в лицето на Кейт, сините й очи са вперени в други сини очи. Протяга пухкавата си ръчичка към косата на Кейт, но после спира, хипнотизирана от особената светлина. — Има очите на Оуен — казвам. Като дете винаги съжалявах, че нямам сини очи.

— Хайде — заговаря най-после Кейт, говорейки на Фрея, не на мен. Хваща ръката на Фрея, пръстите й галят копринената бебешка кожа, трапчинките на кокалчетата. — Да тръгваме.

 

 

— Какво стана с колата ти? — питам, докато вървим към таксито. Кейт носи Фрея, а аз бутам количката, натоварила чантата вътре.

— О, пак е счупена. Ще я оправя, но нямам пари, както обикновено.

— Ех, Кейт.

Ех, Кейт, кога ще си намериш нормална работа? — бих могла да попитам. Кога ще продадеш Мелницата, за да отидеш някъде, където хората ценят работата ти, вместо да разчиташ на несигурната върволица от туристи, които идват да почиват в Солтън? Но знам отговора. Никога. Кейт никога няма да напусне Мелницата. Никога няма да напусне Солтън.

— Обратно към Мелницата ли, дами? — провиква се през прозореца шофьорът на таксито и Кейт кима.

— Благодаря, Рик.

— Ще прибера количката в багажника — казва той и слиза. — Сгъва се, нали?

— Да. — Пак се боря с клипсовете, после осъзнавам — по дяволите, забравих столчето за кола. Взех кошчето на количката вместо това — мислех, че може да спи в него.

— А, по тези места няма да срещнем полиция — успокоява ме Рик и затваря капака на багажника над сгънатата количка. — Освен момчето на Мери, а той няма да арестува мой клиент.

Не се тревожа заради полицията, но после чувам името и се разсейвам.

— Момчето на Мери? — поглеждам Кейт. — Да не е Марк Рен?

— Същият — потвърждава Кейт с мрачна усмивка. — Сега е сержант Рен.

— Не мога да повярвам, че е толкова голям!

— Само няколко години по-малък от нас е — изтъква Кейт и осъзнавам, че е права. На трийсет години е достатъчно възрастен, за да бъде полицай. Но не мога да си представя Марк Рен като трийсетгодишен мъж. Представям си го като четиринайсетгодишно момче с акне и набол мъх над горната устна, прегърбен, за да прикрие ръста си от метър и осемдесет и пет. Чудя се дали ни помни. Дали си спомня Играта.

— Съжалявам — казва Кейт, докато закопчаваме коланите си. — Дръж я в скута си, знам, че не е идеално.

— Ще карам внимателно — успокоява ме Рик, докато потегляме с поклащане от разбития паркинг и поемаме по хлътналия път. — Пък и са само няколко километра.

— И по-малко, ако минем през тресавището — подхвърля Кейт. Стисва ръката ми и знам, че тя си мисли за всички случаи, когато двете с нея сме минавали по този път през соленото тресавище до училището и обратно. — Но няма как с бебешката количка.

— Горещо е за юни, а? — опитва да подхване разговор Рик, когато завива зад ъгъла и дърветата отстъпват на ярка слънчева светлина, която ме заслепява. Примижавам и се чудя дали съм взела слънчевите си очила.

— Голяма жега — потвърждавам. — В Лондон не беше толкова топло.

— Е, какво те води насам? — Рик среща погледа ми в огледалото за обратно виждане. — Ти беше съученичка на Кейт, нали?

— Точно така — кимам и млъквам. Какво ме води тук? Един есемес? Три думи? Срещам погледа на Кейт и знам, че тя не може да каже нищо сега, не и пред Рик.

— Айза дойде за срещата на съученичките — съобщава Кейт неочаквано. — В „Солтън Хаус“.

Примигвам, а тя стисва предупредително ръката ми. После започваме да се друсаме през прелеза и колата се тресе и подскача през релсите толкова силно, че трябва да стискам Фрея с две ръце.

— Много тежкарски вечери правят в „Солтън Хаус“, тъй съм чувал — казва Рик. — Най-малкият ми син ходи да работи като сервитьор, за да си изкарва джобни пари, и чувам всякакви неща. Балдахини, шампанско, такива работи.

— Аз не съм ходила на такава среща досега — отбелязва Кейт. — Но стават петнайсет години, откакто завършихме, и реших тази година да взема да отида.

Петнайсет? За момент си мисля, че е объркала сметките, после осъзнавам. Минаха седемнайсет години, откакто напуснахме, малко след десети клас, но ако бяхме останали за последните две години, щеше да е права. За останалите от класа ще бъде петнайсетгодишнина.

Вземаме поредния завой и притискам Фрея още по-силно, в гърлото ми има буца и се ядосвам на себе си, че не нося столчето за кола. Беше глупаво да не се сетя.

— Често ли идваш тук? — пита ме Рик в огледалото.

— Не — отвръщам. — Не съм идвала от известно време. Знаеш как е. — Размърдвам се смутено на седалката си. Усещам, че стискам Фрея прекалено силно, но не мога да отпусна ръцете си. — Трудно се намира време.

— Красиво местенце е — подхвърля Рик. — Не мога да си представя да живея другаде, но сигурно е различно, ако човек не е роден и израснал тук. Откъде са родителите ти?

— Те са… бяха — заеквам, усещам подкрепата от присъствието на Кейт до себе си и си поемам дъх. — Сега баща ми живее в Шотландия, но съм израснала в Лондон.

Минаваме шумно по решетката за добитъка и после дърветата се разделят и отстъпват на тресавището.

И изведнъж го виждам — устието на реката. Ширнала се сива и осеяна с тръстики, накъдрената от вятъра вода, отразяваща мързеливите перести облаци, избледнели от слънцето. Всичко е толкова ярко и отчетливо и голямо, че усещам буца в гърлото си.

Кейт наблюдава лицето ми и долавям усмивката й.

— Забравила ли беше? — пита тихо. Клатя глава.

— Никога не бих. — Но това не е вярно. Бях забравила. Бях забравила какво е. Нищо не може да се сравни с това устие. Виждала съм много реки, пресичала съм други естуари. Но никой не е бил толкова красив като този, където земята, небето и морето се сливат в едно, сякаш смесват кръвта си, пропиват се помежду си, оплитат се и се разбъркват, докато вече не може да се определи кое кое е, къде свършват облаците и къде започва водата.

Пътят се вие и става съвсем тесен, после се превръща в чакълеста алея с трева между коловозите.

И после я виждам — водната мелница: още по-западнала и порутена, отколкото я помня. Не е постройка, а по-скоро колекция от дърва, донесени от течението и събрани накуп от ветровете, с вид сякаш някой нов порив може да ги разпръсне всеки момент. Сърцето ми подскача в гърдите и спомените ме връхлитат неканени, блъскат се вътре в главата ми, сякаш размахват криле.

Теа плува в естуара по залез, кожата й е златиста на вечерната светлина, дългите черни сенки на приведените дървета накъсват пламналата в огнени отблясъци вода и придават на устието великолепна тигрова окраска.

Кейт се подава надвесена през прозореца на Мелницата в някаква зимна утрин, когато скрежът се е натрупал на дебел пласт по стъклата и е превърнал тръстиките и папурите в рошави създания. Кейт разтваря широко ръце, реве като диво животно и дъхът й се стеле към небето.

Фатима лежи на дървения кей в тесния си бански, кожата й е станала като махагон от лятното слънце, а огромните й слънчеви очила отразяват примигващите по вълните отблясъци, докато тя се наслаждава на горещата ласка на деня.

А Люк — Люк — тук сърцето ми се присвива болезнено и не мога да продължа.

Стигнали сме до една порта по пътя.

— Най-добре спри тук — казва на Рик. — Снощи нивото на прилива беше много високо и земята нататък още е много мека.

— Сигурна ли си? — Той се обръща и ни поглежда през рамо. — Няма проблем да се пробвам да мина.

— Не, ще стигнем пеша. — Тя посяга към дръжката на вратата и му подава десетачка, но той я отказва с махване с ръка.

— Няма нужда от парите ти, патенце.

— Но, Рик…

— Но, Рик, нищо. Баща ти беше добър човек, каквото и да казват другите по тези места, и ти постъпи добре, като остана тук, напук на клюките. Ще ми платиш друг път.

Кейт преглъща и виждам, че опитва да каже нещо, но не може, така че аз се намесвам:

— Благодаря, Рик, но аз настоявам да платя. Моля те.

И му подавам десетачка на свой ред.

Рик се колебае и аз я поставям в пепелника, преди да сляза от колата с Фрея на ръце, а Кейт вади чантата ми и количката от багажника. Най-после, когато Фрея е наместена и закопчана, той кима.

— Добре. Но чуйте, ако ви се налага да отидете донякъде, просто ми звъннете, нали? По което и време да е, ден или нощ. Не ми харесва да знам, че сте сами тук без никакъв транспорт. Онова място… — Той посочва с глава към Мелницата. — … ще се срути някой ден и ако трябва да се придвижите донякъде, не се колебайте да ми се обадите, без пари ще дойда. Ясно?

— Ясно — кимам.

В тази мисъл има нещо успокоително.