Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (7)

5. Рейн

Обадих се на номера, който ми даде Хортън. Отговори мъжки глас.

— Отне ви време. Сега разполагаме с ден по-малко, отколкото можехме да имаме.

Изречението беше произнесено напълно ясно, с лек укор в тона. Възможно бе да принадлежи на офицер, който е свикнал да се обръща към подчинените си. Когато бях млад и, така да се каже, луда глава, подобен нетърпящ възражения тон щеше да ме накара да подскоча. Но ако си живял достатъчно дълго, добиваш по-широк мироглед и, може би, малко самоконтрол. Така че вместо да се подразня отговорих сякаш с досада:

— Говорите в първо лице множествено число, сякаш сте кралска особа. Вашите притеснения за времето изобщо не ме засягат.

— Тогава защо ми се обаждате?

Донякъде защото Хортън ме бе предизвикал по подобен начин и донякъде защото въпросът не беше напълно необоснован, усетих как ме хваща яд.

— За да ви изслушам — отвърнах. — За човек с претенции за загриженост за времето определено ви отнема доста дълго да заговорите по същество.

Поздравих се мислено, че показах мъдростта и тактическата сдържаност да не завърша изречението си с „глупако“.

Последва пауза, навярно докато събеседникът ми си пренастройваше подхода.

— Имам три задачи, като и трите изискват незабавно действие и и трите трябва да изглеждат като естествени причини. Ако са ме информирали правилно, вие сте най-добрият в този тип работа.

Първо беше обръщението към мен, сега пък начинът на похвалата. Можеше да се предположи, че е образован човек. Точен в изказа си. Придирчив към дребните правила, може би за да компенсира желанието си да игнорира големите.

Поставих това си наблюдение в мислената папка, която съставях, и започнах да разсъждавам. Предполагам, че щеше да ми каже кого. Вероятно къде. Със сигурност по колко.

Очевидно все важни въпроси. Но след дълга поредица от манипулации и предателства бях научил, че за моята собствена защита няма по-важна информация от „защо“. Може би този въпрос беше станал толкова важен по други причини, например съвест или осъзнаване, или пък заради други неща, които се опитвах да прикрия, като поставях фокуса върху собственото ми оцеляване.

Разбира се, „защо“ е въпросът, на който хората, които дават задачите, най-малко са готови да отговарят. Което означаваше, че трябва да подходя към него по заобиколен начин, така че истината да се открои сякаш е сянка, хвърлена от лъжите, които я обграждат.

Затова започнах с лесната част — частта, която той очакваше и която предполагаше, че ме интересува най-много.

— За кого става дума?

— Значи приемате?

— Вие да не сте пиян?

— Моля?

— Очаквате да отговоря с „да“ на поръчка… не, на три поръчки, за които не знам нищо? Що за аматьори сте?

Обидата беше пресметната. Независимо дали беше аматьор, или професионалист, този човек се приемаше за второто и сега щеше да се опита да ми го докаже. Специалистите по разпити наричат тази техника „засегнато его“.

— Мога да ви уверя — отвърна с тон, в който се беше прокраднало леко негодувание, — че сте чували за мен.

— Човек от правителството?

— Бях в правителството. Напуснах, защото аматьорите спъваха усилията ми. Сега имам възможност наистина да свърша нещо.

— Е, та кои са трите цели?

Последва кратка пауза. А след това:

— И тримата са в правоохранителните органи. Единият е на федерално ниво, другият в местните служби, а последният е консултант. Това проблем ли е?

Не ми трябваха парите. Този човек не ми харесваше. И освен това бях пенсионер.

Но нямаше да навреди да науча още малко.

— Засега не.

— Да започнем с местния служител. Полицай от Сиатъл. Жена. Това проблем ли е?

— Ако познавате човека, който ни свърза, щяхте да знаете, че е. Не приемам като цели жени. Нито деца. Нито младежи.

Не ми хареса как прозвучаха думите ми. Като условия, а не като протест.

— Да, спомена, че сте придирчив по тези въпроси, но не му повярвах. Не приличаме ли всички ние на различни снежинки? Значи сте готов да разтопите някои от снежинките, но други не?

Започвах да не харесвам този човек до такава степен, че бях готов да се позабавлявам.

— Някои снежинки са по-скъпи от другите — отвърнах.

— Ще стигнем и дотам. И така, както казах, сроковете са кратки. Имаме може би три дни, като се отчете, че вече изгубихме един. Но разузнавателната информация е обширна и можем да ви помогнем да контролирате окръжаващата среда доколкото ви е нужно, за да го направите да изглежда сякаш е по естествени причини.

— Това е хубаво, но работя сам.

— Чух друго.

Не знаех дали Хортън е споменал за групата ми. Нямаше значение. При всички случаи коментарът му не ми допадна. Не защото беше лъжа. А защото беше станало истина. Да, сега бях сам. Отчужден, както някога. Но дори преди групата имаше Докс. И Дилайла, а също и двама от колегите й от Мосад. Също и Канезаки в ЦРУ. И Ларисън, и Тревън, човека, когото Ларисън беше довел със себе си. Мамка му, последният път, за който честно можех да кажа, че съм работил сам… беше по-отдавна, отколкото ми се искаше да си призная.

Зачудих се дали точно заради това не се бях обадил на Ларисън. А след това на Хортън. И сега на този човек. Може би самотата не ми се отразяваше така, както някога. Може би имах нужда от връзка, дори ако въпросната връзка беше с лайняния свят, от който се опитвах да се отръскам.

— Не нося отговорност за това, което сте чули — отвърнах с тон, за чието безразличие ми беше нужно малко повече от усилие. — Ако пък смятате, че размишлявайки на глас за мен, без да разкривате нищо за себе си, е правилният подход, значи не само сте невеж, но и некомпетентен.

Последва пауза, през която мъжът смилаше поднесената му истина, като може би се мъчеше сам да не отвърне с обида.

— Няма нужда да знаете кой съм — отговори той. — И, може би, по-важното от ваша гледна точка е, че самият вие не искате да знаете.

— Доста сигурен съм, че искам.

— Не, не искате. Нужно ви е само да знаете, че парите ми са зелени и са много. Ако не знаете повече от това, не можете да бъдете заплаха за мен. Ако вие не сте заплаха за мен, и аз не съм за вас.

Предложеният баланс ми се стори само привиден, но реших да премълча.

— Ще поема риска.

— Достатъчно! Заплащането е един милион щатски долара. Половин предварително, половин след изпълнението. Не се преструвайте, че е недостатъчно. И двамата знаем, че е повече от достатъчно. Приемате ли? Или смятате да пропилеете остатъка от живота си в Токио, като се преструвате на пенсионер?

Бях достатъчно предпазлив да оставя някои следи, преди да напусна Токио. Апартамент, за който се плащаше директно. Джазклубове, в които се отбивах от време на време. Такива неща. Все мерки, достатъчно дискретни, за да изглеждат истински, но подбрани така, че много трудно да могат да бъдат свързани в едно цяло. Фактът, че този човек беше забелязал лъжливата следа, значеше, че разполага с ресурси. А това, че я беше приел за истина, значеше, че ресурсите му не са чак толкова добри, колкото си мислеше.

Освен това приглушената заплаха „Знам къде да те намеря“ подсказваше, че действията му се мотивират повече от егото му, отколкото от разумна тактика. Иначе щеше да се досети, че онова, което беше споменал по-рано — че няма да бъде заплаха за мен, ако аз не съм за него — всъщност работи в двете посоки. Отново си помислих, че си имам работа с офицер. Или бивш офицер, свикнал повече да командва подчинените си, отколкото да преговаря с наемници.

Това, което не знаеше, беше, че обичам заплахите. Заплахата внася яснота. А с яснотата идва спокойствието. Така че не беше нужно усилие, за да забавя малко отговора си. Идеята на паузата беше той да предположи, че качеството на информацията му ме е сварило неподготвен, даже че ме е притеснило.

— Успех с целите — отговорих. — Не мога да ви помогна с намирането на подходящи хора.

Прекъснах връзката, изключих телефона и извадих батерията. След това сложих нова цепеница в ирорито. Изсъхналото дърво изпука и се разпали почти мигновено. Седнах на възглавниците пред огъня и се загледах как пламъците бавно умират: дървото се превръщаше в тлеещи въглени, а топлината приятно грееше ходилата ми.

Човекът ми беше казал малко. Най-вероятно беше повече похвала, отколкото заплаха.

Най-вероятно. Но колко бих могъл да заложа на това предположение?

Извън обсега на ирорито минката обикновено беше студена. Което в контраст правеше топлината на възглавниците пред огнището още по-желана.

Сложих още една цепеница върху въглените. Изгледах я как изгоря, докато се чудех какво ли прави огъня толкова хипнотичен.

„Животът е пълен с парадокси“, реших. Определено не бях предвидил колко много работа ще имам, когато се пенсионирам. Сложих батерията в телефона и се обадих на Ларисън.