Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (44)

42. Рейн

След час шестимата се бяхме скупчили в тесен кръг от столове и възглавници насред дневната в апартамента на Дилайла в Маре. Пердетата бяха спуснати, светлината беше приглушена и въпреки че подът беше застлан с дебел килим, говорехме тихо, за да не рискуваме да разбудим хората в апартамента под нас.

Според плана се бяхме срещнали на мястото за отстъпление — зле осветен и ошарен с графити подлез на кръстовището на „Жан Калвин“ и „Муфтар“. Докс и Ливия се бяха измъкнали с мотоциклета на Докс. Дилайла и Ларисън се изтеглиха пеша. Двамата с Хортън реквизирахме един от мотоциклетите на мъртвите нападатели и понеже напуснахме последни, тръгнаха да ни преследват две полицейски коли. Хортън пусна по тях няколко предупредителни изстрела, а аз успях да се отскубна, като минах с мотора през няколко тесни улички. В крайна сметка зарязахме мотора близо до парка в северния край на улица „Муфтар“ и минахме пеша остатъка от разстоянието.

Но останахме съвсем за кратко на мястото за отстъпление. Навсякъде се чуваха сирени, а Дилайла настоя, че най-безопасното място е нейният апартамент. Не ми се искаше да се съгласявам, защото вече й бяхме причинили достатъчно неприятности, но знаех, че е права. Описанията на очевидците бяха объркани и частични, но не можехме да разчитаме на това. Трябваше да обсъдим плана за по-нататъшно действие, но щеше да е твърде рисковано да го правим на публично място или в хотелските стаи, където трябваше да минем покрай рецепцията и камери за видеонаблюдение. Затова се разделихме и тръгнахме поотделно към жилището на Дилайла.

Може би щях да се почувствам странно в апартамента й с такава голяма компания, но бях прекалено загрижен за станалото в „Пиано Ваш“, за да обръщам внимание на такива неща. Важното беше, че е тиха сграда на тиха улица. Нямаше видеокамери и се бяхме промъкнали по стълбите един по един, без да срещнем дори един съсед.

Хортън се държеше геройски, но се виждаше, че е потресен. Беше обучил Тревън, беше го съветвал и му бе помагал в кариерата и с оправдана гордост го бе наблюдавал как израства. Но в тази приличаща почти на родителска връзка имаше и много усложнения, защото Хортън, от една страна, се държеше манипулативно и експлоататорски, а от друга, го защитаваше и се грижеше за него. Очевидно беше потънал в скръб, но тази скръб беше опетнена от вина.

Беше лесно да се прецени как се бяха развили събитията. Всички се съгласиха с първоначалната преценка на Дилайла, която се потвърждаваше от броя на агентите, които се бяха събрали край бара. В група от шестнайсет те през цялото време бяха можели да покриват успоредните и перпендикулярни на движението на Тревън улици, нещо като движеща се мрежа. И всеки път, когато той бе спирал или бе тръгвал обратно, мрежата около него се беше възстановявала. А после, когато беше станало ясно, че вече не се движи, мрежата беше започнала да се затяга.

За да разберем какво се бе случило, бе нужно само да обединим това, което всеки един от нас беше видял. По-трудният въпрос беше: „Защо?“. Бях приел първоначалното мнение на Хортън. Нямаше логика Тревън или някой друг да използва срещата като клопка, защото беше малко вероятно повече един от нас да отиде на нея. И понеже оцеляването ми винаги бе зависело от свръхразвитата ми способност да се поставям на мястото на противника и да предвиждам следващия му ход, бях повече от объркан, защото този път бях сгрешил. Това ме плашеше.

Така се случи, че Ливия първа успя да прозре какво се бе случило. Без да гледа конкретно някого и като говореше толкова тихо, че трябваше да се наклоним към нея, за да я чуем, каза:

— Мисля, че извадихме късмет. Е, поне тези, които останахме.

Поклатих глава, защото не бях сигурен какво има предвид.

— Да, но…

— Искам да кажа — продължи тя, — че стана точно това, което са очаквали.

— Какво имаш предвид? — попита Докс.

Ливия изчака миг, сякаш все още редеше парчетата на пъзела, после продължи:

— Мисля, че от Хортън и Тревън се е очаквало да забележат първите двама и да видят, че се обаждат за подкрепление. И щом видят, че противникът току-що се е обадил за подкрепления, да повикат своите хора.

Всички замълчаха, докато осмисляха казаното.

— Защото със сигурност са знаели, че не бихме рискували да се срещнем с повече от един или най-много двама — добавих аз.

— Именно — каза Ливия.

Започвах да разбирам.

— Но са били сигурни, че останалите ще сме някъде наблизо. И че щом решим, че сме сгрешили в преценката и че Хортън и Тревън са в опасност, ще дотърчим на помощ.

— Точно затова бяха толкова много — каза Докс. — Не е било просто мрежа за следене. Знаели са, че ако нещата се развият по план, ще се изправят срещу всички ни.

Вече всичко беше ясно. Но бях научил, че е по-добре да оставям другите да допълват картината. Така че казах:

— Тогава къде сбъркахме?

Докс погледна Ларисън.

— Има едно мъничко нещо, наречено „ангел на смъртта“, да речем.

— Точно така — потвърди Хортън. — Това е. Очаквали са двамата с Бен да видим как първият агент говори към ревера си. Отначало се зачудих, но само подсъзнателно, защото едновременно се случиха наистина много неща. Но в наши дни не се налага да навеждаш глава към тези микрофони, защото са достатъчно чувствителни да уловят дори и шепот. Очаквали са да видим как агентът се обажда за помощ. И ако това само по себе си се окаже недостатъчно, тогава появата на следващите двама е щяла да ни накара да ви извикаме. Но те не дойдоха. Благодаря много, Даниъл.

Ларисън само кимна.

— Има още нещо — каза Ливия.

Всички я слушаха с внимание, защото явно беше изключителен тактик, но при Докс имаше нещо повече. На лицето му се четеше гордост. И удоволствие. И преданост.

Това беше любов.

Надявах се нещата да се развият добре за него. Нещо се криеше дълбоко в Ливия. Нещо тъмно. Не бях сигурен дали влюбеният Докс може да го види. Или, дори да го виждаше, дали можеше да разбере какво представлява.

Но, едно по едно.

Ливия ни огледа и продължи:

— Не бяха много добри. Поне не всичките.

Ларисън кимна и разбрах, че е останал със същото впечатление. И, след като го бяха споменали, осъзнах, че смътно бях усетил нещо подобно. Но бях толкова облекчен, че се бяхме измъкнали от клопката само с една жертва, че емоциите ми пречеха да го видя.

— Мисля, че си права — казах. — Но, кажи ни, какво видя?

Ливия сви рамене.

— Паникьосаха се веднага щом видяха, че нещата не се развиват по план. Повечето стреляха напосоки. За щастие цивилните, които излизаха от бара, бяха зад тях, иначе щеше да има много пострадали. Но и нас не можаха да уцелят. Донякъде се дължи на факта, че ги сварихме неподготвени, защото Докс и Ларисън ги притиснаха отстрани, а аз — отгоре. И преди съм виждала как стрелят гангстери. Противниците ни, поне онези, които бяха пред бара, бяха аматьори, а не професионалисти.

Забелязах, че Ливия, която лично беше застреляла четирима от нападателите, не е особено притеснена от случилото се. Повечето ченгета щяха да решат, че са прекрачили чертата на допустимото си участие. Очевидно Ливия живееше в такова отношение спрямо тази линия, че се чувстваше комфортно от двете й страни.

— Хората вътре бяха добри — вметна Хортън. — Просто Бен беше по-добър.

— Не достатъчно добър — обади се Ларисън.

— Опитваше се да не засегне някой цивилен — изсъска Хортън и се надигна от стола си. — Това, предполагам, е последното шибано нещо, за което ти пука на света.

— Може и така да е. — Ларисън го изгледа студено. — Но все още съм тук, за да понеса критиките ти.

— Ти си просто един проклет социопат. — Хортън се изправи. — И ще ти кажа и още нещо…

— Не! — спрях го. — Достатъчно.

— Не е социопат — тихо каза Докс и хвърли към Ларисън такъв поглед, на който човек не би искал да бъде от погрешната страна. — Просто е груб. И безсърдечен когато не трябва. Аз лично бих бил признателен, ако млъкне за малко.

Последва напрегнато мълчание. Хортън се отпусна в стола си.

Ларисън го погледна и каза:

— Тревън не ми беше любимец. Но това… не беше честно. Съжалявам.

Хортън кимна.

Ливия навярно усети, че ще е от полза да продължи разговора, така че попита:

— Дилайла, спомена, че първите двама ти приличали на бивши военни или полицаи.

Дилайла кимна.

— Разбира се, не мога да съм сигурна. Но в начина, по който проверяваха ресторантите… имаше нещо властно. Сякаш бяха свикнали да проверяват стаи или да нахлуват в жилища за арест на хора и събиране на доказателства. Престъпниците се държат така, сякаш оглеждат мястото с цел обир. Полицаите и войниците се държат така, сякаш го притежават.

— Значи са били смесени — заключи Хортън. — Няколко професионалисти и няколко аматьори. Но защо?

— Може би Греъм няма много хора тук — предположих аз. — Може би не е искал да рискува личната си охрана. А може би професионалистите, които е успял да наеме, са искали сред тях да има няколко наемници, които да пуснат в разход. За да имат повече огнева мощ на своя страна, а в същото време и пионки, които да могат да пожертват при нужда.

— Докато водехме престрелка с останалите, още двама успяха да влязат вътре — вметна Ларисън. — Предполагам, че вторите двама също са били професионалисти, защото се опитваха да помогнат на другарите си. — Погледна към Хортън и добави: — Също така явно са били добри, за да ударят Тревън.

— Прав си. — Хортън кимна.

— Добре — обадих се аз. — Но сега изглежда, че истинската клопка е била самата среща.

— Съгласен. — Хортън кимна отново.

— Греъм не е смятал, че Тревън ще ни пробута историята с ресторанта — казах аз. — Или, дори да е вярвал, не е смятал, че ще се възползваме.

Всички мълчаха и чакаха да чуят накъде бия. Самият аз не бях сигурен. Но… като че ли бях напипал нещо.

— Искам да кажа — продължих, — че Греъм не е вярвал на Тревън. Не го е било грижа дали ще научим нещата, които му казва. Или, по-скоро, е искал да ги научим.

Всички продължаваха да мълчат.

— Така че — добавих, — какво не е знаел Тревън? Какво не ни е казал? Какво Греъм не му е споделил, защото не е искал да го научим?

— Искаш да кажеш, нещо като „известното неизвестно“? — обади се Докс.

— Надявам се, че нямаме никакви „неизвестни неизвестни“ — отвърнах.

— Хотелът — сети се Хортън. — Тревън нямаше никакви подробности за него. Само че Греъм харесвал бара и вършел много от бизнеса си в хотела. Но освен това ме предупреди да не предприемаме нищо в него заради засилената охрана. Предполагам, че по-циничните сред нас — хвърли поглед към Ларисън — биха предположили, че Бен се е опитвал да ни приложи някаква реверсивна психология. Но бих казал, че Бен по един трагичен начин доказа своята честност.

— Съгласен съм — казах аз. — Хотелът не е примамка. Както каза, Тревън ни предложи просто общи знания, никаква оперативна информация. Освен това общите наблюдения на Тревън съвпадат с по-подробната информация от Канезаки.

— От друга страна — вметна Докс, — ако Тревън е прав и хотелът наистина е толкова добре охраняван, може би сме в ситуация да преминем към план Б. Особено след като Греъм ще е в повишена готовност след провала на засадата. Но независимо колко е предпазлив, съмнявам се, че ще устои поне за кратко да погледне към красивия пейзаж, който се разкрива от потресаващия му апартамент. Така че, ако един от хората на Хортън или Канезаки могат да ми осигурят снайпер, със сигурност ще успея да намеря подходящ покрив в Париж, от който да му изпратя нашите най-сърдечни поздрави.

— Канезаки дали не може да ни даде някаква по-специфична информация за хотела? — попита Дилайла.

Погледнах я, защото се надявах, че ще може да ни помогне, но същевременно се чувствах виновен от тази мисъл. И загрижен в същото време. Дилайла не беше взела участие в „Пиано Ваш“. Даже не беше въоръжена. Прикритието й и всичко, което то ни осигуряваше, бяха прекалено важни. Но всичко беше възможно да се случи. И колкото повече я въвличахме в операцията, толкова повече това „всичко“ ставаше възможно.

— Какво имаш наум? — попитах.

— Знаем колко много Греъм харесва блондинките — продължи Дилайла. — И знаем за любовницата му, Доминик Деньов. Според Канезаки каквато и бизнессреща да има Греъм в хотела, тя винаги също участва, нали?

Кимнах утвърдително.

— Е — продължи тя, — какво ли би се случило, ако госпожица Деньов не е в състояние да изиграе обичайната си роля? А мистър Греъм случайно срещне друга блондинка?

— О, Дилайла — възкликна Докс, — мисля, че си два пъти по-хитра, отколкото си красива.

Дилайла му хвърли усмивка, която бързо се стопи, после погледна към мен и допълни:

— Има само един малък проблем.