Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (20)

18. Рейн

Тревън живееше в Уайт Сълфър Спрингс, Западна Вирджиния, градче от другата страна на резервата, на около час път с кола. И на час и половина от Роаноук, където се намираше централата на ОГЕ.

— Градът е малък — обясняваше Хортън, докато карах, — но е известен с курорта Грийнбриър, който пък от своя страна е известен с това, че по време на Студената война е бил тайното местоположение на проекта „Гръцки остров“ — бункера, където Конгресът е трябвало да се премести в случай на ядрена война със Съветския съюз.

— Защо пък някой ще иска да спаси Конгреса? — попита Ларисън.

Хортън се засмя.

— Ами понеже самият Конгрес е одобрявал парите за въпросния план, така че ето ти и отговора. Както и да е. Знам, че Бен предпочита спокойствието, когато не е зает с каквото там прави за ОГЕ. Поради множество причини предпочита да стои настрана от Вашингтон.

Помислих си за моята минка в Камакура. Достатъчно далеч от Токио, за да поддържа тезата, че съм приключил с града. Достатъчно близо, за да се предположи нещо друго.

Да отидем на място при Тревън, вместо първо да му се обадим по телефона, си имаше своите предимства и недостатъци. От една страна, появата ни нямаше да остави електронна следа, която всеки да може да проследи. Освен това щеше да ни даде възможността да го преценим и може би да го убедим.

От друга страна, ако Хортън беше прав за съмнителната лоялност на Тревън, нещата можеха да се развият в лоша посока. И макар да оценявахме шансовете от физическо наблюдение над Тревън на ниски — ОГЕ бяха отделили много ресурси да държат Хортън под око и току-що го бяха изгубили от поглед, — възможно бе да грешим.

Тревън живееше в едноетажна обшита с дъски къща на тиха улица, изпъстрена с подобни безлични домове. Малкото подсказки, че обитателят на къщата може би е загрижен за сигурността си, бяха трудно доловими — ограждащата къщата телена мрежа, добре осветеният двор, отсъствието на каквито и да било храсти по края на парцела, което лишаваше от прикритие всеки, който би се опитал да се промъкне в дома или да устрои близка засада. Пердетата бяха спуснати, но в това нямаше нищо нередно. Разбира се, вероятно имаше допълнителни нива на безопасност, не непременно пасивни, които не биха се проявили при бегъл оглед.

Направихме една обиколка на квартала и не забелязахме нищо обезпокояващо. Паркираните коли, покрай които минахме, бяха празни. Вероятните места за наблюдение и засада бяха чисти. Вечерта обаче беше безлунна и имаше само няколко улични лампи, така че трудно можехме да сме сигурни. Хубаво щеше да е, ако бяхме взели нещо от оборудването за нощно виждане на Хортън. Но, честно казано, беше ни се наложило да се изнесем доста припряно.

В крайна сметка решихме да прибегнем към по-пряк подход. Хортън остави автомата си в колата, отвори портата, качи се по няколкото стъпала, водещи към входа, и позвъни, като през цялото време държеше ръцете си така, че да се виждат добре. Беше почти напълно сигурно, че Тревън го е видял, както и чакащата на улицата кола, от някоя скрита камера. В този момент преимуществото беше на страната на Тревън. Въпросът бе какво щеше да направи с него.

Изчакахме. Прозорците бяха спуснати, аз седях зад кормилото, двигателят работеше. Бяхме паркирали под такъв ъгъл спрямо вратата, че на Тревън щеше да му се наложи да напусне прикритието си, за да стреля по нас, ако нещата се вмиришеха. Всичко беше добре премислено. Но Ларисън беше все така напрегнат и държеше глока си готов за действие — което отразяваше мнението му за уменията на Тревън, помислих си, въпреки казаното по-рано за това как щяха да свършат нещата, ако Бен се бе оказал един от хората в гората.

Минаха няколко секунди. Накрая вътре се видя светлина. Вратата се отвори. Тревън! Трудно можеше да се прецени от разстояние, но не ми се стори променен. Все така приличаше на рус играч от американския сборен отбор по футбол. Всъщност Ларисън веднъж ми бе казал, че Тревън е играл футбол в колежа като полузащитник в отбора на Станфорд, където постоянно го наказвали за ненужна грубост при всяко негово излизане на игрището, докато накрая не прекъснал образованието си.

— Не държи нищо — отбелязах аз.

— Мислиш ли? Можеш да вземеш моя дял от диамантите на Хорт, ако отзад в джинсите му няма мушнат пистолет.

Не бих се обзаложил за това.

Тревън погледна към колата, после поговори около минута с Хортън. Двамата слязоха заедно по стълбите и тръгнаха към колата. Ларисън понечи да излезе.

Сложих ръка на рамото му.

— Не и с глока.

— Майтапиш ли се?

— Какво би направил, ако видиш самия себе си да излизаш от кола в безлунна нощ с оръжие в ръка?

— Ще се изпаря на майната си.

— Или първо ще стреляш, а после ще бягаш.

— Сигурен съм, че е въоръжен. И нямам намерение да излизам от колата, без да мога да му предложа нищо друго освен ръкостискане.

Замислих се за секунда.

— Добре. Бъди готов. Аз ще изляза.

— Сега пък на какво се правиш? На шибан дипломат ли?

— Имаме нужда от дипломат, ако не искаме да се изпозастреляме.

Ларисън поклати отвратено глава.

— Е, по-добре тебе, отколкото мене. Хайде, отивай да сключваш мир, ако можеш. Аз ще ти пазя гърба.

Излязох бавно от колата и помахах с две ръце на Тревън, за да му дам възможност да види в оскъдната светлина, че не държа нищо.

Той ме изгледа продължително. Ръцете му бяха на кръста. Но палците му бяха напред, а не мушнати отзад. Така щеше да има по-бързо достъп, ако носеше оръжие в колана си.

— Рейн? Не очаквах да те видя.

— Извинявай за изненадата — отвърнах. — Как я караш?

— Не се оплаквам. — Погледна към колата. — Ларисън няма ли да слезе?

— Има оръжие. Като тебе. Казах му да остане вътре, защото всички сме малко нервни, а пък се опитвам да намеря начин срещата ни да си остане приятелска. Но съм сигурен, че иска да ти каже „здрасти“, ако нямаш нещо против.

Ларисън надникна от прозореца.

— Тревън, тъп задник такъв, ако бях дошъл да те убивам, щях ли да стоя в някаква си кола пред шибаната ти къща?

Дипломация в стила на Ларисън.

— Едва ли — каза Тревън.

— Именно. Ще се опиташ ли да ме убиеш?

— Едва ли.

— Хубаво. Тогава ще сляза.

Тревън направи половин крачка настрана, така че Хортън да остане в евентуалната линия на стрелбата. Ларисън бавно се измъкна от колата. Затвори вратата — нещо, за което бях сигурен, че му е неприятно, понеже тя му беше осигурявала защита. После мушна глока отзад в колана си, което сигурно му беше още по-неприятно. После направи няколко крачки напред и протегна ръка.

— Всъщност се радвам да те видя, тъпанар такъв.

Тревън се усмихна.

— И аз си мислех същото за теб.

Стиснаха си ръцете и напрежението малко се разсея.

— Информирах Бен за дребния проблем, който имахме преди малко — каза Хортън. — Очевидно има още за обсъждане.

Тревън посочи към къщата.

— Ако искате, заповядайте. Не посрещам много гости, но в хладилника има бира.

— С удоволствие — отвърна Хортън. — И при други обстоятелства бих се възползвал от гостоприемството ти. Но точно сега едва ли е добра идея да те виждат заедно с нас. Поради което решихме да не ти се обаждаме, за да не оставяме електронни следи. Може би просто можем да се повозим малко.

— Рейн и Хорт могат да седнат отпред — обади се Ларисън, предугаждайки възражението, — а пък ние двамата можем да се гледаме подозрително на задната седалка.

Тревън не каза нищо.

— Момче — каза Хортън, — искрено смятам, че нямаш нищо общо с онова, което се случи преди малко край дома ми. И нямам никакво желание да те поставям в неудобно положение. Но си остава факт, че работодателят ти изглежда твърдо решен да ме убие. Ако имаш някаква идея как бих могъл да предотвратя това, ще съм ти благодарен, ако я споделиш с нас.

Погледът на Тревън се прехвърли от Хортън към Ларисън, а после към мене. След миг той кимна утвърдително.

Тревън и Ларисън изчакаха докато двамата с Хортън седнем и веднага след това се качиха заедно.

— Малко извън града има една баптистка църква — каза Тревън. — До пътя е, зад нея има паркинг и няма камери. Няма да има никой. Можем да поговорим там.

Последвах указанията му и след пет минути се бяхме настанили около една маса за пикник зад въпросната църква. Нощта беше безмълвна с изключение на щурците в околната гора, а единствената светлина, която идваше от задния вход на църквата на около петнайсет метра от нас, хвърляше дълги сенки. Нощният въздух беше влажен и беше станало достатъчно хладно, за да превърне дъха ни в пара.

Един по един довършихме разясненията си към Тревън относно станалото и нашите теории защо е станало така. Нещо в езика на тялото му, заедно с факта, че не зададе никакви въпроси, ми създаде усещането, че не е склонен да ни помогне, дори и да нямаше нищо общо с атаката над дома на Хортън.

Брифингът бе последван от напрегнато мълчание и в продължение на известно време единственият звук около нас беше песента на щурците.

— Добре — каза накрая Тревън. — Какво общо има с мен цялата тази история?

„Да — помислих си. — За съжаление съм прав“.

Хортън го погледна.

— Свърза се с мен. Поиска да ти направя услуга да свържа шефа ти с Рейн.

— Това не беше услуга. — Тревън поклати глава. — Беше ми длъжник.

— Наричай го както искаш — възрази Хортън. — Направих каквото поиска. И тази вечер къщата ми беше обстреляна с ракети, които почти убиха мен и тези двамата.

— Ще повторя отново — каза Тревън. — Какво общо има с мен цялата тази история?

Ларисън го гледаше напрегнато. „Не посягай към пистолета — помислих си. — Не го прави!“

Но ако решеше да го направи, нямаше как да го спра.

— Може би няма нищо общо с теб — казах, за да пробия с думи злокобното мълчание. — Поне не пряко. Но какви са залозите тук? Какво всъщност става? Не става дума за държавни интереси. Нито пък за геополитика, или държавна сигурност, или нещо подобно. Говорим за мрежа за разпространение на детска порнография сред Сикрет Сървис. И за опит това да се прикрие.

— Не го знаеш със сигурност — отсече Тревън. — Това са просто догадки.

— Готов съм да те изслушам — отвърнах, — ако можеш да предложиш по-убедителна история.

— Бих имал такава, ако това имаше нещо общо с мен.

— Какво ще кажеш за самолета? — попита Ларисън.

Тревън го погледна.

— Преди всичко, говори се, че е дело на ИДИЛ.

Ларисън тръсна раздразнено глава.

— Стига бе, дори и ти не си толкова глупав, че да повярваш на тези простотии.

Тревън се разсмя.

— Мислиш, че е глупаво да се вярва, че ИДИЛ биха взривили американски самолет ли?

Ларисън се намръщи.

— Мисля, че е глупаво да вярваш безрезервно в неподплатените с доказателства твърдения на правителството. Особено когато политиците са готови да се възползват от тях. Слушал ли си сенатора Баркли, кандидата за Главно дрънкало? Повтаря историите си за ИДИЛ до втръсване и като резултат води с пет точки в предизборните проучвания.

— Това, че един политик вади дивиденти от нещо — възрази Тревън, — не значи, че…

— О, по дяволите, Тревън — прекъсна го Ларисън, — все едно не си имал вземане-даване с тези хора. Знаеш какви са издайническите белези на лъжата. Самият ти пострада от една такава, точно както и аз. А сега изведнъж те казват нещо, а ти автоматично го приемаш за вярно? Защо? Не, наистина, сигурен съм, че знаеш, че не е така. Така че — защо? Кого се опитваш да защитиш?

Дори в оскъдната светлина се видя как Тревън се намръщи.

— Себе си — отговори той. — Не ми казвай, че за теб това е непозната концепция. И не се преструвай, че някога си имал друга мотивация освен самия себе си.

— Боже! — раздразнено възкликна Ларисън. — Кога успя да се превърнеш в такъв шибан щраус?

— По същото време, когато ти стана шибан честен бойскаут. И ме наричаш глупак? Не ме карай да се смея!

— Не знам за вас двамата — намесих се, този път не за да се опитам да намаля напрежението, а за да избегна повтарящата се ситуация, — но лично за мен спасяването на онова училище… значеше много. Тревън, само не ми казвай, че никога не си се замислял за цената му. Или пък че не ти се е искало да намериш начин да изкупиш вината си.

Тревън огледа гората край нас.

— Може би ми се иска, но поне не врънкам като вас.

Опитах се да потисна желанието си да му отвърна рязко.

— Със сигурност не помагаш на опитите ни да ти помогнем.

— А, такава ли била работата? — разсмя се Тревън.

— Не — възразих аз. — Това е просто случайност. Но освен това е неизбежно. Защото ако не си готов да приемеш, че работиш за хора, които свалят граждански самолети, за да защитят група педофили, това ще те разяде отвътре.

— Нека ти обясня нещо — отвърна Тревън. — Службата в ОГЕ ми харесва. Харесвам работата си, харесват ми облагите, които получавам, харесва ми онова, което ще имам в бъдеще. И, без да се обиждаш, нямам намерение да го рискувам, защото няколко стари пушки, с които случайно съм работил преди време, смятат, че ще е добре за душата ми. — После се обърна към Хортън. — Хорт, беше ми задължен. Много! И всичко, което поисках в отплата, беше да направиш няколко телефонни обаждания. Което направи. Така че, страхотно, сега сме квит. Каквото и да се е объркало в твоите действия, не е мое дело и не е мой проблем. Така че благодаря, че се отбихте, но ми стана хладно.

Ларисън наблюдаваше Тревън. Раздразнението беше изчезнало от изражението му и бе отстъпило място на някаква странна решителност. Можех да си представя разсъжденията му: „Ако не си с нас, значи си срещу нас“. И можех да си представя накъде вече го е отвела подобна логика.

Ларисън беше изключително застрашителен, но това беше и единственото му слабо място — добре се усещаше опасността, която излъчва. Ако решах да убия Тревън, нямаше да има никакви промени. Щях да продължавам да се опитвам да го уговоря, докато не извършех решеното. Но когато Ларисън вземеше решение, освен ако не се прокрадва към вас някъде отстрани, намерението му можеше да се прочете още преди да е започнал да действа. За повечето хора това едва ли би имало значение. Но за Тревън обаче може би не беше така.

Което значеше, че срещата ни всеки момент можеше да вземе друг обрат.

Хортън явно също го беше усетил, защото каза:

— Джон е прав, момче. И с цялото ми уважение към Даниъл, не си глупав. Но си най-младият в групата. Не искам да повтаряш грешките на хора като мен, които наистина постъпиха глупаво, но сега знаят, че са сбъркали. — Изправи се и добави: — Знам, че ти се иска да вярваш, че цялата история няма нищо общо с теб. Допреди няколко часа сам си повтарях същото. После се появи един хеликоптер и с ракети срина къщата ми до основи. Ами ако тази история, каквато и да е тя, се извърти така, че те захапе, както изглежда, че се случва с всички, замесени в нея? Пак ще съм готов да те защитя. Макар че тази вечер не си готов да направиш същото за мен.

Останалите също се изправихме, бавно и с ръце пред нас, за мое облекчение. Явно всички все още смятаха да се придържат към добрите, спокойни маниери, въпреки всичките остри реплики.

С Хортън и Ларисън тръгнахме към колата.

— Идваш ли? — попитах Тревън.

— Ще се прибера пеша — отвърна той. — Така шансът да ни видят заедно ще е по-малък.

Звучеше разумно. Но си помислих, че по-скоро е следствие от онова, което навярно бе прочел в решителното изражение на Ларисън.

Тримата се придвижвахме малко странно, защото не искахме да сме с гръб към Тревън.

Качихме се в колата. През цялото време Тревън не откъсна очи от нас, точно както и ние от него.

— Хей — подвикна той точно когато запалих двигателя. — Ако някой от вас отново се появи в живота ми, ще приема, че не е за да говорим. Защото нямам повече за какво да говоря с вас.

Ларисън понечи да каже нещо навярно не особено дипломатично, но Хортън го изпревари и викна:

— Помни какво ти казах, момче. Ако ти потрябвам, не се срамувай да ме потърсиш.