Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (19)

17. Рейн

През следващия половин час следвах указанията на Хортън и се придържах към малките пътища. Двамата с Хортън изхвърлихме мобилните си телефони, а сателитният телефон на Ларисън беше все така изключен, макар и да беше практически невъзможно да го проследят, така че се бяхме погрижили за това. Колата нямаше навигационна система, която също можеше да представлява уязвимо място. Въпреки всичко преживяване като това, през което току-що бяхме минали, не може да не те разтърси. Защото ако не си успял навреме да забележиш предишната опасност, как може да знаеш, че е отминала?

Стигнахме до един пустеещ къмпинг и спряхме под няколко дървета, израсли пред голяма гранитна скала. Поначало човек винаги се чувства по-комфортно, когато има някакво прикритие, макар че ако отново ни нападнеше вертолет, въоръжен с тежка картечница и ракети, малко камъни и няколко дървета щяха да ни свършат толкова работа, колкото и ролка тоалетна хартия.

Свалихме бронежилетките и ги сложихме в багажника. Почувствах се някак странно гол без жилетката, като се имаше предвид какво бяхме преживели току-що, но в момента имаше по-голяма опасност някой от охраната на парка да се обади на някаква съмнителна охранителна фирма, отколкото да ни нападнат отново.

Поне така се надявах.

Във всеки случай, изглежда, че бяхме сами в къмпинга, което може би се дължеше на скорошните дъждове и на относително късния час. Седнахме на една маса за пикник. В далечината върховете на планината Блу Ридж изглеждаха някак неуместно ведри в помръкващата светлина на залязващото слънце.

— Знаете ли кое е най-лошото? — каза Хортън. Ние с Ларисън не отговорихме, така че той продължи: — Онази бутилка „Гленливет“. Иска ми се да я бяхме взели с нас. Точно сега едно питие щеше да ми дойде добре.

— Поне успяхме да го опитаме — казах.

— И това е вярно. — Хортън се усмихна печално.

— Греъм те е наблюдавал — каза Ларисън. — Като се има предвид оня хеликоптер, явно доста отблизо и много внимателно.

— Така излиза. — Хортън ме погледна. — Без значение как е протекъл разговорът ти с него, сигурно се е опасявал, че двамата с теб можем да затегнем примката по начин, който може да не му се хареса.

— Кажи ми какво знаеш — отвърнах аз.

— Както вече казах — Хортън сви рамене, — не чак толкова много. Каза ми, че трябвало да свърши една работа. Много деликатна работа. Нещо, което трябвало да изглежда по естествени причини. Попита ме дали мога да му съдействам да се запознае с теб.

— Откъде знае, че се познаваме?

— Бен Тревън му е казал.

Тревън. Още един специалист по секретните операции, който някога се подчиняваше на Хортън и с когото бях работил в групата, сформирана от Хортън за потушаването на един преврат.

— Защо? Каква му е играта?

Хортън погледна Ларисън, после пак обърна очи към мен.

— Бен вече не работи за правителството на САЩ. Трябва да призная, че за съжаление това е отчасти защото моите собствени манипулации направиха работата му несъстоятелна. Сега работи в ОГЕ и не е особено доволен от частния сектор. Греъм разпитвал за теб, защото чул разни истории, които по-скоро му приличали на легенди. Бен направил грешката да спомене, че се познава с теб, и в същия момент Греъм започнал да размахва под носа му всякакви примамливи предложения за напредък в кариерата, ако Бен го свърже с теб. Бен от много време го е яд, че не работи вече с нас, за което с право вини мен.

Дотук не бях забелязал някакви несъответствия. Поне засега.

— И тогава Бен ти се е обадил и ти е казал, че си му длъжник.

— Именно — каза Хортън. — Нямал номера на нито един от двама ви, иначе без съмнение нямаше да се възползва от мене като посредник. Говорих с Греъм, след това се свързах с Даниъл. Останалото и двамата го знаете.

— Вярваш ли на Тревън? — подметна Ларисън.

— Ако не можехме да му вярваме — отвърна Хортън, — той щеше да е сред хората, които ти уби преди малко в гората до къщата ми. Или пък той щеше да те убие.

— Тук си прав — съгласи се Ларисън.

Нямаше как да не се съглася. Тревън беше изключителен. Но Ларисън беше просто свръхестествен.

— Както и да е — продължи Хортън, — самият факт, че Греъм не го е сметнал за подходящ специално за тази мисия, би трябвало да ви каже всичко, което имате нужда да знаете.

— Това обяснява някои неща — възрази Ларисън. — Но не и всичко. Ти не само си го обучил, Хорт. За него беше нещо като баща. Не си обективен по отношение на Тревън. И никога не си бил. А ако не можеш да го разбереш, това е много лош знак.

Отново нямаше как да не се съглася с Ларисън, но не виждах каква полза има да се репчи на Хортън повече, отколкото вече го бе направил, особено като се имаше предвид начинът, по който го гледаше Хортън.

— Да се опиташ да го убиеш е едно — намесих се аз в опит да предотвратя неприятния развой на ситуацията. — Но как ли ще реагира Тревън, когато научи, че Греъм се е пробвал да го направи?

— Ако се чудиш дали имаме вътрешен човек — каза Хортън, все още впил поглед в Ларисън, — в момента залозите за и против са равни.

— Греъм ми каза, че целите са трима души в правоохранителните служби — казах в опит да направя с разговора еквивалента на онова, което би било да се вклиниш между двама души, които всеки момент ще се сбият. — Един от федералните служби, един от местните и един консултант. Това говори ли ви нещо?

Хортън откъсна очи от Ларисън и ме погледна.

— Не. Каза ли нещо друго?

— Трябвало да изглежда по естествени причини — обясних облекчено, доволен, че сме се върнали към основната тема. — Което звучи логично, като се има предвид, че искаше да ме наеме. Срокът беше много кратък — може би три дни. Заяви, че работата щяла да е лесна, защото имали много разузнавателна информация и можели да съдействат и с други средства. Също така спомена, че целта от местните служби е жена — ченге от Сиатъл.

Хортън поклати глава.

— Това не ми говори нищо.

— Пробвай тази информация — казах. — Цената беше един милион щатски долара.

— Милион? — Той повдигна учудено вежди. — Това е много сериозно възнаграждение даже и за три цели. Щях да се учудя, че не си приел, ако не знаех, че си на особено мнение по отношение на жените.

— И по отношение на диамантите, които взехме от теб. — Ларисън му се ухили с усмивката си на акула.

За щастие Хортън игнорира насмешката.

— Значи имаме три цели, един милион долара и с особено важно всичко да изглежда сякаш станало по естествени причини, като се вземат предвид главоболията, през които Греъм е минал, за да те открие. И така, защо му трябва да изглежда по естествени причини?

— Очевидно защото се е страхувал от ответната реакция — поясни Ларисън. — Всичките цели са важни. И са свързани по някакъв начин, така че ако и тримата бъдат убити, наяве ще излезе нещо, което хората зад тази история са искали да прикрият.

— Съгласен съм по всички точки — казах и погледнах Хортън. — А фактът, че Греъм е отделил значителни ресурси да те наблюдава, вероятно за да е сигурен, че няма да те посетя, също подсказва, че целият план е бил съставен, за да се прикрие нещо голямо. Да не говорим за факта, че изпрати тежковъоръжен хеликоптер в затънтения Коулман Фолс, за да е сигурен, че разговорът ни няма да стигне по-нататък от една-единствена чаша скоч.

— Трябва ли да позная? — обади се Ларисън. — Моето предположение е следното: смесена операция на федералните сили с полицията в Сиатъл, която е застрашила някакъв аспект от империята на Греъм.

— Възможно е да е точно така — каза Хортън. — Или пък полицейска операция, която е заплашила някаква държавна програма. Пентагонът или ЦРУ не биха искали да бъдат пряко замесени в убийствата на множество полицейски служители. Разбира се, планът е бил всичко да изглежда сякаш е станало по естествени причини, но защо да рискуват да оставят следи, когато могат да наемат благонадежден контрактор, който да изиграе ролята на бушон?

Кимнах и казах:

— Ако пък рискът е прекалено голям, тогава контракторът също не иска да се заеме. И намира подконтрактор.

— Именно — каза Хортън. — Каквото и да е било заплащането или каквато там друга изгода е била за ОГЕ, Греъм е предложил един милион долара сякаш са джобни пари.

Ларисън направи периодичния си оглед на околността.

— Страхотно. Значи зад историята очевидно има нещо голямо. Но засега все още не знаем никакви подробности. А без тях може би трябва да се върнем до колата и да си сложим бронежилетките. Според мен ще имаме нужда от тях.

— Колко мислите, че знае Тревън? — обадих се аз.

Хортън потърка брадичката си.

— Когато говорих с него, заяви, че не знае нищо друго освен това, че Греъм те търси заради твоя опит с „естествените причини“.

— Вероятно е казвал истината — изсумтя Ларисън.

Ако наистина историята е толкова сериозна, Греъм едва ли би го споделил с хората, които е наел.

— Съгласен — казах. — Все пак Тревън може би има някакви късчета информация. Чиято важност ще може да оцени само ако обединим мозъците си.

Ларисън изпука врата си.

— Което ни връща към въпроса дали можем да му вярваме. Аз бих казал, че отговорът е не.

— Мога да се обадя на моя човек в ЦРУ — подхвърлих. Имах предвид Канезаки. — Неговата информация обикновено е вярна. Макар и да идва със съответната цена.

— Защо просто първо не се свържа с Бен? — предложи Хортън. — Той е най-пряко замесен. Дори ако се окаже, че не можем да му имаме доверие, какво би могъл да каже на Греъм, което той вече не знае? След всичките трупове, които оставихме край къщата ми, Греъм вече знае, че сме оцелели. И знае, че ни е ясно, че той стои зад нападението. Може и да не научим много от Бен, но няма да рискуваме нищо, ако го попитаме.

Замислих се за миг.

— Ако Греъм контролира други потенциални слаби места по начина, по който те е следил, може да изложиш Тревън на такава опасност, каквато двамата с Ларисън създадохме за теб.

Хортън поклати глава.

— Греъм вече знае за тази връзка. Сам се възползва от нея, за да накара Бен да се свърже с мен. Навярно в момента очаква да се свържа с него. Ако за Бен има някаква опасност, то тя вече е налице, така или иначе.

Всички замълчахме. Ларисън вдигна чантата си, извади сателитния телефон, включи го и каза:

— Имам съобщение. От твоя приятел Докс. Иска да му се обадя.

Поклатих недоверчиво глава.

— Защо пък Докс ще ти изпраща съобщения?

— Нали ти казах. Иска да му се обадя.

— Искам да кажа, не знаех, че поддържате връзка.

— Не много често. Но, да, понякога ми се обажда, за да си подърдорим. Обича да дрънка. В началото ми досаждаше. Но… както казах, постепенно свикваш.

— Добре де, обади му се — казах. — Може да ни потрябва помощта му, ако сме изправени срещу цялата ОГЕ.

Ларисън въведе номера, изчака миг с вдигнат до ухото си телефон и после каза:

— Здрасти! Току-що получих съобщението ти. — Замълча за миг. После погледна към мен. — Дали имам начин да се свържа с него? Всъщност да. Седи точно до мен.

„Какво става, по дяволите?“

Нова пауза.

— Ти се майтапиш, не аз. Ето, давам ти го.

И ми подаде телефона.

— Да? — казах. Определено се чувствах неловко.

— Сър, установихме, че сте част от популацията, която има неотложна нужда от нашето чудодейно средство за уголемяване на пениса. Само днес ви предлагаме двойни дози при ниската първоначална цена от само девет и деветдесет и девет на месец. И, сър, като се има предвид, че имате нещастието да бъдете тази част от популацията, нашето средство ще ни бъде изгодно дори и при двойно по-висока цена.

Тексаският акцент не можеше да се сбърка. Както и обръщението. Въздъхнах тежко.

— Само не ми казвай, че си не само президент на компанията, но и неин клиент, нали?

— Това беше много добро, колега! Явно пенсионирането ти се е отразило добре. Не знам дали ти е пораснало нещо друго, но явно най-сетне ти се е развило чувството за хумор. Къде се губиш, по дяволите? Снощи ти изпратих съобщение на секретния сайт.

— Пътувах. Защо се… как разбра с кого съм?

— Нямах представа. Просто нямах идея как по друг начин да се свържа с теб, защото дори не си държиш включен шибания сателитен телефон и не ми отговаряше на сайта ти. От това, което чувам, явно имаш късмет. Защо не ми се обади, че си решил да събираш наново бандата?

— Смятах да го направя. Нещата се развиха малко по-бързо, отколкото ми допада. Всичко наред ли е?

— При мен всичко е наред. Но имам приятел, който се нуждае от помощ веднага. Точно затова се опитвах да се свържа с теб. Направих кратък престой на едно голямо летище близо до леговището ти. Щеше да е хубаво да се видим. Е, може би все още ще имаме тази възможност.

Все още се опитвах да сглобя цялата картина. Докс знаеше, че съм близо до Токио, така че летището, за което говореше, сигурно беше Нарита. Но накъде се беше запътил? И откъде изневиделица се бе появила необходимостта да се свърже с мен?

— Самият аз съм в малко затруднено положение — казах. — Поради което смятах да ти се обадя. Кой е приятелят ти?

— Една много приятна дама, с която се запознах и свършихме заедно малко работа, докато работех наскоро по един договор в най-общо казано твоя регион на Югоизточна Азия.

Докс беше същинска съкровищница на евфемизми, но не го бях забелязал да използва „колега“ в други случаи, освен когато ставаше дума за нещо професионално и сериозно. „Приятна дама“, от друга страна, можеше да значи всичко — от жена, на която се възхищава задочно, до жената, с която живее. И макар във всяко друго отношение Докс да беше изключително твърдоглав, знаех, че не може да устои на нито една девица в беда.

— „Свършихме заедно малко работа“? — попитах аз. — Извинявай, ама току-що преживях хеликоптерна атака и съм малко стресиран.

— Хеликоптерна атака? Кого си ядосал този път?

— Дълга история. Ще ти разкажа всичко по-късно. Коя е приятелката ти? И в какво се е забъркала?

— Тя е детектив от полицията и изглежда е попаднала на нещо толкова гнусно, че властите искат да я очистят на всяка цена, за да прикрият историята. Искам да кажа, те даже…

— Чакай, чакай, не е ли детектив от полицията в Сиатъл?

— Да. Откъде знаеш?

— Човекът, който стои зад хеликоптерната атака, която току-що споменах. Преди по-малко от седмица се опита да ме наеме, за да убия едно ченге от Сиатъл. А също един федерален агент и един консултант. Казах му „не“, но…

— Е, да ме шибат в знаеш къде! Това е точно моето момиче. Агентът и консултантът са били част от съвместна операция, по която е работила. А пък самолетът, който са взривили или каквото там е станало агентът и консултантът са били на борда му.

— Чакай малко! Нима искаш да кажеш, че…

— Точно това ти казвам. Явно ти си бил техният план А — убиваш тримата и го правиш да изглежда така, сякаш е станало по естествени причини. Но си им отказал, така че са прибегнали към план Б. Да убият двамата в самолетна катастрофа и да го припишат на ИДИЛ или някой друг. Да скрият убийствата им в кръвопролитието. И да очистят моето момиче по старомодния начин, с куршуми, защото в резултат на дългогодишната си отдаденост на полицейската работа тя си е създала тонове врагове, на които могат да припишат убийството. Никой няма да свърже двете случки — че и тримата са били убити, защото са разкрили мрежа за разпространение на детска порнография насред самите шибани Сикрет Сървис.

— Затова ли е цялата тази история?

— Така мисля. ФБР дръпнали шалтера на операцията сутринта на същия ден, когато двамата стрелци се появили и се опитали да убият момичето ми. Но тя е добре, успяла вместо това сама да ги очисти. А сега ми кажи кои стоят зад цялата тази история, щото са се опитали да убият моето момиче и са свалили цял самолет пълен с невинни хора само за да си покрият задниците, и няма да се спра, докато не си получат онова, което заслужават тия шибаняци.

— Оливър Греъм.

— Мамка му! Защо ли не съм изненадан? Няма мръсна игра без участието на ОГЕ. Но каква му е далаверата? Или е просто бушон за Сикрет Сървис?

— Звучи ми като разумно обяснение. Но ни трябват повече данни кой наистина стои зад цялата тази история.

— И как можем да се доберем до тях?

— Именно. В момента работим с двама познати по въпроса. Единият е Тревън…

— Бен Тревън? Как пък се е замесил в това?

— Не знам дали е замесен. Но е спомогнал на Греъм да се свърже с мен. И в момента работи за ОГЕ.

— Е, това звучи обещаващо. Щом приключим с теб по телефона, ще се обадя на нашия общ познат в Центъра за религиозни удоволствия. Щях вече да съм му се обадил, но пък щях да изпусна полета си, пък и исках първо да говоря с теб.

— И аз щях да го направя. Все още работи в Лангли, нали?

— Да, сега е по-скоро чиновник, отколкото действащ агент. Но информацията му е по-добра от всякога. Беше от голяма помощ за мен и момичето ми в онази каша наскоро в Югоизточна Азия.

Нещо ми направи впечатление.

— Продължаваш да я наричаш „моето момиче“. Вие двамата да не би…

— Не, не е такава работата. Не че не е влюбена в мен, знаеш как действам на жените, но не е.

По някаква причина думите му прозвучаха донякъде като оправдание. Което, разбира се, задейства спящото ми желание да го избъзикам. Имах нужда да му го върна за много по-сериозните порции, които ми беше сервирал през годините.

— Разбрах — отвърнах. — Просто ми привлече вниманието изразът „моето момиче“.

— Виж, ако предпочиташ, ще я наричам „моята приятелка“? Нямам проблем да я наричам така, щом искаш.

— Както си решиш. Искам да кажа, нали и аз съм ти приятел?

— По принцип да, макар че моменти като този ме карат да се замисля.

— Но никога не говориш за мен като за „моето момче“, нали?

— Ясно ми е защо ми казваш всичко това, колега, и също така ми е ясно как ще свърши. Явно искаш за стотен път да ми напомниш как щях да се хвана с онзи травестит Тиара, ако не беше навременната ти намеса. И нямам проблеми с това. Готов съм да го преглътна, ако това ще те направи щастлив. Но точно сега искам да се хванем заедно на работа, защото колкото и да е печена моята приятелка, с ОГЕ в уравнението ми е ясно даже повече отпреди, че й е нужна помощта ни. Comprendez^[1]?

Казано от Докс, „Comprendez?“ не беше въпрос. Беше последно предупреждение. И веднага ставаше ясно: каквото и да имаше между него и това сиатълско ченге, беше сериозно. А понеже за мен беше нещо ново Докс да е сериозен по отношение на жена, ми беше нужно малко повече време да го схвана.

— Прав си. Съжалявам.

— О, мамка му, забрави за това, което казах. Просто съм напрегнат. Все едно сам не съм те поставял в такива ситуации и сигурно пак ще го направя. Както и да е. Ти ще се свържеш с Тревън, аз ще се обадя на нашия общ познат и с малко късмет двамата ще имаме достатъчно информация, за да разберем как, по дяволите, да сложим край на тази история. Ларисън участва ли?

— Аха — погледнах Ларисън. — Участва.

— Това е добре. Защото май ще прекараме известно време по тъмните улички и нямам нищо против ангела на смъртта да бди там над нас.

— Значи сте поддържали връзка?

— Е, знаеш как е. От време на време. По-добър е в разговорите, отколкото предполагат някои хора.

Да, не му отне много време пак да почне да се заяжда с мен. Но му простих.

— Хортън също е тук.

— Вярваш ли му? Защото Ларисън не му вярва.

— Мисля, че може би ситуацията се е променила. — Погледнах Хортън. — Но ако говорим точно за сега? Да, вярвам му.

— Е, той е много способно копеле, трябва да му го призная, макар че според мен понякога играе прекалено нечестно. Поне навремето. Ще приема, че се е променил, щом казваш. Освен това знае къде са заровени много мъртъвци. А като се има предвид срещу какво се изправяме, ще ни е нужна всичката информация, до която можем да се докопаме. Всъщност къде сте точно?

— Близо до Вашингтон. Като се има предвид, че нашият приятел от ЦРУ е наблизо, че управлението на ОГЕ е разположено във Вирджиния и че ни атакуваха недалеч оттук, надявам се скоро да се присъединиш към нас.

— За съжаление не мога. Нямам намерение да изоставя приятелката си сама, докато е под прицела на шефа на най-голямата наемна армия на света.

— Няма ли как тя също да дойде? Според мен така или иначе за нея ще е по-добре да се измъкне от града и да е в движение.

— Да, вече й споменах някои от твоите основни препоръки за преследвани хора. Пък и самата тя действа доста оперативно. Но… това е интересна идея. Знаеш ли какво, ще се свържа с нашия офисен приятел, за да видя какво знае. Ще премислим отново плана за действие веднага щом дойда. Би ли ми дал Ларисън?

Подадох телефона на Ларисън.

— Да — каза той след малко. — Не се притеснявай, ще го оставя включен. Ще се чуем скоро. И си пази гърба!

После затвори телефона.

— Каза, че се възхищава на параноята ти, но иска да може да се свърже с нас и настоя да оставя телефона включен.

Явно нямаше да мога да спечеля тази битка. Преразказах на двамата накратко наученото от Докс.

— Добре — каза Хортън, след като приключих. — Вече знаем каква е била причината, поради която са рискували да предприемат хеликоптерната ракетна атака срещу дома ми въпреки цялото внимание, което ще привлече.

— И защо първоначалните убийства, които искаха от мен, е трябвало да изглеждат естествени — казах аз. — А също защо са стрували един милион долара.

Ларисън се разсмя.

Обърнах глава към него.

— Какво?

— Нищо. Искам да кажа, не е смешно. Просто е добре, че не си приел договора. Не казвам, че е нямало да се справиш по начина, по който те са искали. Напротив, сигурен съм, че си щял да успееш. Но това сиатълско ченге, която Докс нарича „моето момиче“… ами, просто не искам да съм този, който ще й продупчи билета за оня свят. От това, което ни разказа, ми се струва, че който би го направил, ще трябва да убие и Докс.

Не отговорих. Дори не бях помислил за това, но след като Ларисън го спомена, леко ми призля от перспективата.

„Всичко е наред. Нищо не се е случило. И нямаше да се случи. Не убиваш жени. Нито деца. И няма да го направиш. Никога!

Или поне… никога пак“.

— Да се обадим на Тревън — казах, след като се отърсих от мислите си.

— Имам по-добра идея — каза Хортън. — Знам къде живее. Защо просто не му идем на гости?