Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (33)

31. Рейн

След час петимата заедно с Литъл седяхме във взетия под наем бус зад един супермаркет в покрайнините на Спотсилвания. В парка Ларисън се беше обадил на Докс по сателитния телефон и му беше казал какво се бе случило. Литъл трябваше веднага да изхвърли мобилния си телефон. И трябваше веднага да се върнат в паркинга и да се разкарат веднага.

Трябва да се признае, че Литъл запази хладнокръвие, когато му се противопоставихме. Настоя, че не е знаел, че има опашка. Повярвах му. Сами бяхме видели поведението му, докато вървеше по пътеката, а после — това на преследвачите му. Но при условие че ОГЕ бяха знаели, че Литъл идва да се срещне с нас, навярно бяха изпратили много повече от онези двамата, които даже не бяха извадили оръжията си, когато ги прихванахме с Ларисън.

— Къде са сега? — поиска да разбере Литъл.

— Вече не представляват заплаха — отвърна Ларисън.

Казано от човек като Ларисън, това общо взето можеше да значи само едно.

— Мили боже, убили сте ги? — възкликна Литъл.

— Вече не представляват заплаха — казах аз. — Което е добре, защото през последните няколко дни Ливия беше нападната от четирима души, останалите от нас от двама плюс един тежковъоръжен вертолет и току-що още двама вървяха след теб. Мислиш ли, че са те следвали само за да се уверят, че ще бъдеш в безопасност в гората? Досега да си забелязал у тях някакво уважение към силите на реда?

Литъл не отговори.

— Така че просто кажи „благодаря“ — добави Ларисън — и бъди признателен, защото ти повярвахме, когато ни каза, че не си знаел, че те следват.

— Достатъчно — намеси се Ливия. — Литъл, трябва да обмислим заедно защо са те следвали. Дали не е защото разговаряхме по телефона и така са направили връзката с мен?

Литъл замълча за миг, стиснал зъби. Виждах, че се опитва да запази самообладание. Какъвто и да беше опитът му, явно не включваше вземането на решения, каквито на мен и Ларисън ни се бе наложило да вземем в парка, и привеждането им в действие. Това беше човек, който се считаше за уверен плувен в откритите бурни тъмни води и едва сега научаваше какви създания се крият в дълбините.

Най-накрая си пое дъх и каза:

— Това е възможност. Но съм доста сигурен, че е нещо друго. Мисля, че проблемът идва от Бюрото. Но не знам защо.

Ливия с ръка го подкани да продължи да говори.

— Ето как подходих към проблема — обясни Литъл. — След първия ни разговор се запитах: „Как е възможно в Сикрет Сървис да се появят шестима педофили? В Сикрет Сървис?“. И не просто някакви обикновени педофили, ами от най-лошия тип, от специалистите по хърткор. Искам да кажа, че това е голяма бройка за една относително малка организация.

Никой не каза нищо, така че той продължи:

— И тогава си помислих: нека приемем, че са много. Малко вероятно, но да предположим, че не е невъзможно, защото статистическото разпределение не е равномерно. Ако хвърлиш една монета хиляда пъти, няма да получиш ези, тура, ези, тура и така нататък до края. Ще има малко вероятни участъци, например пет пъти подред ези, дори може би десет. Така че, добре, нека приемем, че в Сикрет Сървис има шест активни педофила. — Отново замълча и като видя, че няма въпроси, продължи: — Добре, ако е така, тогава навярно е имало предварителни признаци за съществуващия проблем. В някакъв момент трябва да са хванали някого, че гледа детска порнография на служебния си компютър, или пък го е разпознала жертва, или е станала известна информация за минало престъпление. Нещо. Нещичко. А не просто едно празно платно с шестима хомосексуални педофили от едната страна и зловещата им активност от другата. Не! Това граничи с невъзможното. И така, когато федерален служител извърши сериозно престъпление, стандартната оперативна процедура е случаят да се докладва на Департамента по правосъдието. Така че си отбелязах да мина оттам и да проверя. Поприказвах с един познат в техния архив, като се постарах да задам достатъчно въпроси, които да прикрият истинския ми интерес. И когато споменах: „А, между другото… през последните пет години постъпвали ли са доклади за обвинения в разпространение на детска порнография в Сикрет Сървис?“. Знаете ли какво ми каза?

Всички мълчаха.

— „Много интересно — каза той, — ти си вторият, който задава същия въпрос. Да не би нещо да е станало?“ Попитах го кой е бил първият, в който момент познатият ми стана нервен, може би защото реши, че вече ми е казал прекалено много. Каза, че не е упълномощен да дава повече информация и че, така или иначе, въпросните документи вече са засекретени. Което означава, че за да получа достъп до тях, ще трябва да мина през ада на процедурата за информация между агенциите и дори може да ми поискат съдебно решение. А след всичкото това може даже да узная, че документите са били случайно изгубени или унищожени.

— Разбра ли се кой е разпитал преди теб? — попита Ливия. — И какво е научил?

Литъл я погледна.

— Чувала ли си за Джей Джей Арингтън?

— Да — отвърна Ливия. — Шефът на ОКР. Моят началник поддържаше връзка с него, защото агент Смит беше шеф на ТПСД и му беше пряко подчинена.

— ОКР? ТПСД? — зачуди се Докс.

— Отделът за криминални разследвания към ФБР — каза Ливия. — И програмата за борба с Тежки престъпления срещу деца, която е част от ОКР. — Обърна се към Литъл. — Та какво казваше за Арингтън?

— Вече смятах Арингтън за заинтересувано лице, защото е прекият началник на агент Смит и в крайна сметка е бил начело на обединените сили за разследването на „Детска игра“. И когато архиварят от Правосъдието ми каза, че някой друг е разпитвал дали има агенти на Сикрет Сървис, които са били разследвани и може би привличани към отговорност за детска порнография, се досетих, че е някой от Департамента по правосъдието, защото, който и да е бил той, е имал достъп и след това е засекретил досиетата. Не е нужно да е бил точно Арингтън, но той определено е подходяща кандидатура. И след като ме осведоми за ОГЕ се зачудих дали не е възможно Арингтън и Оливър Греъм да са свързани по някакъв начин.

Направи пауза, за да добави драматизъм, и при все че ми се искаше да чуя остатъка от разказа му, също така и не можех да го виня за прекъсването. Беше умен и старателен и явно бе забелязал неща, които ни бяха убягнали.

Ларисън беше по-нетърпелив.

— Казвай де! Какво успя да изкопаеш?

— Че двамата се познават отдавна — каза Литъл. — Служили са заедно в една част, екип 8 на „тюлените“. Заедно са преминали обучението си в Коронадо и са участвали в операция „Поддръжка на демокрацията“ в Хаити и операция „Благородна наковалня“ в Косово.

Докс се разсмя.

— Бога ми, защо някой не ме наеме да измислям имена за американските военни операции? Ще се справя много по-добре от тях. Операция „Моят е по-голям“. Операция „Изобщо не си го помисляй“. Операция…

— Каква е ползата за Арингтън? — обадих се преди Докс да е набрал достатъчно скорост. — Искам да кажа, ясно ми е, че „Детска игра“ е скандал за Сикрет Сървис и че Департаментът за вътрешна сигурност и по-специално самите Сикрет Сървис ще искат да го прикрият. Но какво общо има това с Бюрото? И с Арингтън?

— Не знам отговора на този въпрос — отговори Литъл. — Арингтън е част от Департамента по правосъдието, така че е имал достъп до тези досиета и следователно знае кой от Сикрет Сървис е бил препратен към Правосъдието по подозрения в участие в разпространението на детска порнография. Но, както казах, тези документи вече са засекретени. И бих се обзаложил, че вече не съществуват.

— Нека те попитам нещо — обади се Ларисън, като се наведе към Литъл. — Изложил си си задника на опасност заради тази история. Могат да те обвинят, а може и да ти се случи нещо по-лошо. Каква ти е ползата от това?

Повечето хора биха се смачкали под усещането за опасност, което излъчваше Ларисън. Но Литъл само присви очи и на свой ред се наведе към него и му изръмжа:

— Не ти влиза в шибаната работа!

— Млъкни! — каза Ливия на Ларисън със заповеден тон, който навярно беше усвоила, докато бе работила като патрулиращо ченге. — Знам какви са подбудите му и му вярвам. Ако имаш проблем с това, значи имаш проблем с мен.

Последва дълго напрегнато мълчание. Очаквах Докс да каже нещо смешно, за да го разсее, но той също мълчеше. Остана загледан в Ларисън и в изражението му не се четеше нищо добро. Момичето му беше в затруднение и той беше готов да върви след нея, където и да го отведеше това.

Ларисън се отпусна, кимна и каза просто:

— Окей.

Изненадващо, но не изглеждаше подразнен от факта, че му се е наложило да отстъпи. Изглеждаше… спокоен. Доволен. Зачудих се дали всъщност, съзнателно или подсъзнателно, не беше търсил нещо по-несъществено от информация, а по-скоро се опитваше да прецени Литъл… а може би и Ливия. Познавах подобни хора, повечето луди глави от едно време. Бяха в състояние да уважават само хората, които не ги е страх от тях. Осъзнах, че Ларисън е точно такъв. Изненадах се, че досега не го бях забелязал. Предполагам, че обяснението беше очевидно, защото аз бях един от тях.

— Както и да е — каза Ливия. — Моят лейтенант ми каза, че сиатълската полиция се е опитала да получи достъп до АСДД, Автоматизираната система с дактилоскопични данни, която се поддържа от Бюрото, за да провери дали в нея няма да открие отпечатъците на двамата, които ме нападнаха до училището за бойни изкуства. Обикновено осигуряването на достъп е рутинна процедура. Този път се изправихме пред много пречки. Изглеждаше така, сякаш някой от Бюрото, може би Арингтън, е очаквал някой да разбере онова, което той вече знае, и предварително е изтрил всички следи.

— Не се съмнявам, че зад всичко това стои Бюрото — казах аз. — Най-вероятно в лицето на Арингтън. Но въпросът отново е защо? От моя собствен опит с онова, което ни се пробутва като сътрудничество между агенциите, много по-вероятно е Бюрото да се спука от смях, като гледа скандала в другата агенция, отколкото да се опита да го прикрие.

— Така е — потвърди Хортън. Замълча, после добави: — Освен ако скандалът не излиза извън рамките на една агенция.