Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Рейн (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Killer Collective, 2019 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Радослав Христов, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- nedtod (2022 г.)
Издание:
Автор: Бари Айслър
Заглавие: Рейн-сан: Клубът на убийците
Преводач: Радослав Христов
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 10.06.2019
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-931-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11333
История
- — Добавяне
23. Докс
Докс провери секретния сайт. Нямаше полезна информация от Канезаки, но поне се бе задействал с оборудването. Трябваше да доставят пакета в едно място, наречено „Ол Сити Кофи“. Провери онлайн къде се намира и за късмет не беше далеч от мансардата на Лаби. Не за първи Докс трябваше с уважение да признае, че Канезаки е добър в работата си. Летището щеше да е прекалено опасно място за доставка заради всичките камери за наблюдение и т.н. А според това накъде щеше да се насочи Докс центърът на града можеше да се окаже ненужно далеч. Мястото, разположено в периферията на града и характеризирано от постоянно менящата се клиентела от почитатели на кафето беше съвсем подходящо. Снимките и описанията, които откри онлайн, го потвърдиха. Множество клиенти, разпръснати по масите, вглъбени в лаптопите си и заинтересувани единствено от своите собствени дела. Подходяща комбинация от стари и млади, от мъже и жени, от хипстъри и работническа класа. Не беше място, където лесно можеш да се отличиш от масата или да бъдеш забелязан и запомнен.
Изпрати съобщение на Канезаки от сателитния телефон, за да го уведоми да го очакват в — провери часовника си — десет и половина. След минута получи отговора: „Жена със забрадка и «Сиатъл Таймс». Попитай я дали това е единственото място, или е верига. Отговорът е «Това място е уникално.»“.
Беше готов за действие. Излезе и разбра, че е бил прав да си вземе суичъра — утрото беше студено, влажно и сиво. Не му се искаше да го признае, но явно се беше поизнежил от прекараното в тропиците време. И въпреки че част от обучението му включваше тренировки при екстремално ниски температури, с които се беше справил отлично, обикновено би предпочел потенето пред треперенето. Нахлузи вълнената шапка, която беше купил на летището — плетена шапка с пискюл в синьо, зелено и сиво, цветовете на местния отбор по американски футбол „Сиатъл Сийхокс“. Обикновено не би носил нещо толкова отличимо по време на операция, но подозираше, че по тези места е напълно нормално да носиш нещо с емблемата на „Сийхокс“.
Нареди се на опашката за таксита. Кола, поръчана от „Лифт“ или „Юбер“, беше равносилна на гривна за следене на глезена му. След двайсет минути стоеше пред един „Старбъкс“ на двеста метра от „Ол Сити“. Преди години би дал на шофьора точния адрес, защото кой би си направил труда да го запомни? Но трябваше да признае, че от работата си с Джон през всичките тези години беше прихванал много от навиците му или, може би по-правилно, от параноята му. Влезе в кафето, отиде до тоалетната, после тръгна към „Ол Сити“, като не пропусна да огледа добре района. Цялата зона беше със смесено предназначение — малки жилищни блокове, скромни еднофамилни къщи и няколко магазина и ресторанта. Някои от сградите бяха добре поддържани, други бяха доста занемарени, но повечето изглеждаха поне на сто години. Беше му приятно да види района, в който живееше Лаби. Не го изненада фактът, че бе предпочела да живее в покрайнините, а не в центъра — дистанцираше се от града по същия начин, както правеше и с хората.
И накрая, ето го — световноизвестното „Ол Сити Кофи“, заело по-голямата част от партера на стара двуетажна тухлена сграда. От едната страна имаше магазин за стари грамофонни плочи, а от другата — нещо като стъклодувно ателие.
Той влезе, вратата се затвори зад него и на секундата миризмата на кафе го накара да разбере колко много му се иска една чаша. Беше си взел място в първа класа и беше спал по време на полета, но часовата разлика си казваше думата.
Отиде до щанда. Двайсет и няколко годишният бариста, покрит с татуировки, подстриган високо и с рошава брада, го посрещна с думите:
— Какво ще желаете?
— Кафе, черно и дълго.
— Колко дълго?
— Много. И много черно.
— Веднага — разсмя се мъжът.
Докато му приготвяха кафето, Докс се обърна и огледа заведението. Имаше десетина посетители, повечето седяха сами. Отне му малко време да забележи жената, която носеше пратката, защото изобщо не беше такава, каквато очакваше. Представяше си бяла жена или може би азиатка, на трийсет и няколко, в добра форма, може би служила в армията или в разузнаването. Вместо това видя една доста закръглена черна жена със забрадка, вперила очи през кацналите на върха на носа й очила в брой на „Сиатъл Таймс“. Изглеждаше достатъчно стара, за да има няколко внука, а изражението й беше толкова благовидно и кротко, че Докс се зачуди дали наистина не е вече баба.
Плати за кафето и седна на една от съседните маси, така че да е с гръб към жената. Отпи глътка „О, страхотно, благодаря ти, боже!“ — и се огледа, сякаш чак сега забелязва какво има наоколо.
— Прощавайте — тихо каза Докс, като се наклони към нея. — Извинявам се, че прекъсвам четенето ви, но знаете ли дали това място е единствено, или е верига?
Жената се обърна към него и го погледна над очилата си за четене.
— Това място е уникално, миличък — отвърна му със слънчева усмивка. — Кафето си го бива, нали?
„Връзката е установена“.
— Да, госпожо, много е хубаво.
Жената се обърна съвсем към него и в същото време пусна една платнена пазарска торба от скута си на пода до стола му. Нямаше даже да го забележи, ако не го очакваше. Беше направено много ловко.
— Радвам се, че ти харесва — продължи тя. После кимна към картонената чаша в ръката си. — Лично аз предпочитам лате. Кафето не ми действа добре на стомаха, но млякото го прави поносимо. Хората често забравят да се наслаждават на дребните неща, не мислиш ли?
— Да, госпожо, от опит знам, че това е често срещан недостатък, който, за съжаление, е широко разпространен.
— Е, виждам, че не си като другите. И това ме радва. — Жената се обърна, сгъна вестника и го мушна в платнена торба, идентична с тази на пода до стола му. Очилата за четене последваха вестника. Стана, взе латето си и вдигна чашата към него, сякаш щеше да произнася наздравица.
— Беше ме приятно да си поговорим, младежо. Бих искала да постоя още, но внуците ми ме чакат.
— С ваше позволение бих казал, че са късметлии да имат такава баба.
Жената се усмихна.
— Надявам се и те да мислят така. Но беше много мило. И да се пазиш!
— С вашата помощ със сигурност ще ми е по-лесно, госпожо. За което съм ви признателен.
Жената излезе от кафето и зави по тротоара покрай витрината, като пристъпваше с бавните крачки на човек с артрит.
„Мамка му — помисли си Докс, — дано и аз да съм в такава форма на нейните години“.
Разбира се, да доставиш пратка е едно, а да уцелиш с пистолет цел с размерите на стотинка от петстотин метра при слаба светлина и лоши климатични условия — съвсем друго. Едното умение е малко по-трудно и доста по-нетрайно от другото.
Е, и преди му се бе случвало да се сблъсква с човешката тленност. Вероятно отново щеше да му се наложи. Но не и днес. Днес беше ред на някой друг. На някой, който следеше Лаби.
Беше разпитал Лаби подробно за дома й. В края на телефонния разговор от летището се опита да си представи нещата от гледната точка на противника. Очертаха се три основни възможности. Едната беше да се поставят един или двама души близо до входа на сградата. Но Лаби му беше казала, че сградата е с индустриално предназначение, с изключение на мансардата, която собственикът се бе съгласил да й даде под нисък наем само защото над фирмите ще живее полицай. В сградата имаше фирма, която разглобяваше стари автомобили за части, център за преработка на метали и машинен цех. Покрай всичките фирми около сградата по цял ден кипеше оживена дейност. Освен това имаше засилено видеонаблюдение против кражби, особено около входа. Всичко това било добре означено с табели. Така че входът не беше подходящо място, където можеше да се скрие стрелец. Втората възможност беше да вкарат човек в самото й жилище, което бе на третия етаж в мястото, което иначе щеше да служи като склад. Но Лаби го бе уверила, че това е невъзможно, защото била взела множество предпазни мерки. Което означаваше, че най-вероятната възможност остава номер три, тоест снайперист.
В таксито на път към „Ол Сити“ Докс бе разглеждал онлайн карти на местността. Ако самият той трябваше да изиграе ролята на въпросния снайперист, то видяното щеше да му допадне много. Входът към сградата на Лаби се намираше близо до източния бряг на река Дуамиш. Отсрещният бряг беше промишлена зона — шлепове, складове за контейнери и гробища за стари автомобили. Някъде сред всичките тези огради, бурени и метал трябваше да има висока добре прикрита позиция, която да гледа към входа на сградата на Лаби. Като се вземеше предвид, че бяха нападнали къщата на Хортън с боен хеликоптер, беше почти сигурно, че ОГЕ са наели снайперист, който щеше да се скрие някъде там.
Взе торбата и отиде в тоалетната, за да провери дали пратката съдържа очакваното. Да, наистина вътре имаше зареден „Комбат Тактикал Супъргрейд“, три резервни пълнителя и кобур за колан. Беше готов за действие. Сложи кобура и мушна пистолета в него, после смъкна над него суичъра и се погледна в огледалото. Хареса му, че не бие на очи. Резервните пълнители разпредели по джобовете на панталона си. Излезе от кафето и изхвърли торбата в кофа за боклук на няколко пресечки от „Ол Сити“. Продължи пеша, защото от проучването си по интернет беше видял, че е на около три километра от целта.
Пресече реката при южния мост на Първо авеню, който сам по себе си можеше да предложи отличен изглед към сградата на Лаби, но всъщност беше неподходящ поради липсата на подходящи прикрития и автомобилния трафик. Някой с достатъчно умения и търпение — някой като Докс — може би щеше да успее да се скрие в стоманената решетъчна конструкция, която поддържаше моста. Но тъй като според знаците проклетата конструкция беше подвижен мост, щеше да има значителен риск въпросният дяволски хитър снайперист изведнъж да се окаже високо във въздуха, завъртян на деветдесет градуса на трийсет метра над минаващата отдолу река. Така че мостът отпадаше. По-сигурно беше да се заложи на позиция право отсреща на реката, някъде по западния бряг, в онази част на града, която наричаха Саут Парк. По-близък изстрел, по-малко препятствия. И по-малко движещи се части, буквално и преносно.
Вече крачеше по моста, а дъхът му се кълбеше в хладния влажен въздух. Вървеше по напукания занемарен тротоар покрай ограден с телена мрежа участък, затрупан със стоманени варели. Минаваха доста коли, но практически нямаше пешеходци, с изключение на няколко бездомници. Растителността под моста беше изпъстрена с брезентови навеси и палатки — лагер на несретниците. При други обстоятелства би им помогнал с по някой долар, но сега беше време за работа, а не за филантропизъм.
Мина покрай строяща се сграда, край която имаше няколко работници, после стигна до един светофар и видя улицата, която търсеше — Саут Холдън. Зави наляво и после отново наляво, по Второ авеню. Мина покрай останките от бивака на самотен бездомник — раздърпан матрак, окъсан брезентов навес, следи от огнище. Който и да го бе ползвал, не се виждаше наоколо.
Пътната настилка се смени с чакъл. На двайсетина метра от дясната страна на улицата видя множество контейнери, наредени на купчини по два, три и четири. Ако сред тях имаше някой отворен, щеше да е идеално укритие. Това търсеше. Това беше мястото.
Усети лек прилив на адреналин. Това, което беше започнало с изключване на възможности, се бе превърнало в нещо много по-конкретно. Вече не преценяваше възможностите от своя гледна точка, а по-скоро от тази на човека, когото преследваше. Изведнъж се почувства уверен, че мъжът наскоро е минал точно по същия път и че е преценил обстановката точно като него. И сега се намираше на не повече от петдесет метра от него, легнал по очи, с поглед, вперен през висококачествения оптически прицел във входа на сградата на Лаби, с пулс не повече от шейсет удара в минута. Мъжът прецизно и безстрастно, и почти напълно сигурно без да знае защо, щеше да забие куршум в мозъка й, след което спокойно да си тръгне, без никога да бъде открит.
Този път приливът на адреналин не беше слаб. Беше пълна доза. Докс спря за миг и погледна сиво-зелените води. Ето я, виждаше се през недораслите дървета — сградата на Лаби. Оттук не можеше да види входа, а само покрива и третия етаж. Но от върха на тези контейнери можеше да се види всичко.
Задиша бавно и равномерно. След миг спокойствието му се върна. Продължи надолу, като поглеждаше в движение към контейнерите. Не забеляза нищо, но това не го изненада — контейнерите бяха затворени от страната на пътя. Ако имаше някой отворен, щеше да е откъм страната на реката, с изглед към сградата на Лаби. В някой от контейнерите или върху тях — там щеше да бъде.
Продължи напред, като се опитваше да реши как най-добре да подходи към контейнерите. А след това забеляза още една възможност. Право напред, на един ограден с телена мрежа парцел, бяха натрупани огромни метални тръби, дълги по пет метра, може би към метър в диаметър и наредени по четири в ширина и четири във височина. Бяха покрити с ръжда, а пръстта около тях се бе отмила в нещо като сух ров — следа, оставена от дъждовете. Каквото и да беше предназначението на тези тръби, явно не бяха влезли в употреба и очевидно някой бе решил, че вместо да ги местят ще е по-евтино просто да ги оставят да си ръждясват. Единият им край беше обърнат към близките дървета и буренаци, а другият гледаше към реката…
„Къде би застанал — в контейнерите или в тръбите?“
Щом наближи, реши, че тръбите като минимум дават по-добра видимост и освен това осигуряват по-надеждно прикритие. Бяха заобиколени от повредена техника: нещо като счупен елеватор, останки от трактор и купчини най-различни части. Някой бе закрепил на оградата табела „Влизането забранено“, но дори самият знак беше ръждясал и висеше накриво само на един винт. И макар че вратата беше заключена с верига, а оградата беше обрамчена отгоре с бодлива тел, тук-там се виждаха дупки, достатъчно големи, за да може през тях да се промуши човек. Най-общо казано изглеждаше точно така, както би изглеждало място, за което никой не дава пукната пара. Промушваш се през една от тези дупки със спален чувал и малко провизии, и готово. С дулото на пушката на достатъчно разстояние от края на тръбата и практически невидим за минувачите, които биха погледнали натам, човек можеше да чака в една от тези тръби дни наред.
Можеше да продължи по пътя, който извиваше наляво и минаваше от другата страна на парцела. Но това означаваше да се окаже право пред тръбите, което, първо, щеше да предупреди стрелеца за потенциалния проблем и, второ, щеше да го изложи право на линията на огъня му. Нито една от двете възможности не беше особено привлекателна.
Така че тръгна обратно, докато не стигна до паркинга на някакъв сервиз, наречен „Автомобилни поправки «Боб»“. Заобиколи сградата и се озова на друг паркинг, разположен отзад, който предполагаемо водеше към трети такъв, после към следващия. Може би щеше да му се наложи да прескочи няколко огради, но ако всичко вървеше добре, след няколко минути трябваше да е приближил тръбите отзад.
Но частта „ако всичко вървеше добре“ не продължи дълго. Тъкмо стигна до оградата в северната част на паркинга, когато чу някой да го вика от сервиза.
— Какво търсите тук?
Което с помощта на значителния опит на Докс в подобни ситуации беше любезният начин да попиташ: „Къде си тръгнал, мамицата ти?“.
Обърна се и видя плешив мъж с гаечен ключ в ръка и облечен в тъмен гащеризон с пришита емблема, която носеше въпросното име „Боб“, да се насочва към него откъм сервиза.
— Извинявам се, ако съм ви стреснал — започна да обяснява Докс. — Баща ми пак е избягал от старческия дом. Последните три пъти го открихме да спи на открито тук наблизо. Не сте ли го виждали случайно? Едър мъж, по-висок от мен, вече възрастен. Има прошарена брада и знае, че се казва Бил, но е забравил почти всичко останало.
— Не — отвърна Боб. — Не съм виждал такъв човек. Обадихте ли се на ченгетата?
— Да, всеки път им звъня. И всеки път нищо не правят. Предполагам, че имат по-важна работа от търсенето на избягал от старческия дом пациент. Така че започнах сам да го издирвам. Нося му чисти дрехи в раницата и чист памперс, за всеки случай. От мен да го знаете, не е лесно да гледаш как остаряват родителите ти.
Боб се огледа.
— Защо идва насам? Да не би да е работил тук някъде?
За секунда Докс се зачуди дали този човек е онова, за което се представя. Но гащеризонът му, мръсотията по ръцете му, а и цялостното усещане, което създаваше, го убедиха, че тази мисъл е ненужно параноична. Дали все пак не се мъчеше да го забави и да го накара да издаде нещо конкретно? Едва ли. Но нямаше смисъл да поема риск.
— Не, но доколкото знам, двамата с майка ми започнали връзката си като се срещали тук, скришом от родителите си. Понякога баща ми забравя, че нея отдавна вече я няма, и предполагам, че в ума си се връща назад, към по-добрите времена. Донякъде съм доволен, че мисли така, защото бракът им беше много щастлив. Но, от друга страна, не мога просто да го оставя да ходи без надзор. Както и да е, извинявам се отново, ако съм ви стреснал. Просто ще погледна наоколо из другите паркинги дали не е някъде там.
Обърна се и прескочи оградата, преди човекът да успее да отговори. Сигурен беше, че е говорил убедително, но от друга страна, мъжът беше се показал достатъчно недоверчив, за да го заговори, което означаваше, че може да се окаже от онзи тип хора, които смятат за свой граждански дълг да информират полицията, че става нещо нередно.
Прекоси следващите два паркинга и прескочи следващите две огради без повече проблеми, след което започна да се прокрадва, като гледаше траекторията му да е перпендикулярно на тръбите и далеч от отворите им. Искаше му се да се придвижи по-бързо, но трябваше да внимава за опънати предупредителни жици. Опитваше се също да избегне излишните проблеми, които можеха да последват от шума от настъпен паднал клон или сухи листа. Стигна до средата на тръбите и предпазливо тръгна покрай тях, като се отдалечаваше от водата към отворите откъм дърветата.
„В коя е? Разбира се, по-нависоко е по-добре. Ей там, отдясно, защото ъгълът е малко по-добър. Но не най-накрая отдясно, защото такъв избор би бил по-малко случаен и ще създаде чувство за несигурност“.
А след това подуши нещо. Кръв! Погледна надолу и видя една падина сред плевелите до отворите на тръбите откъм дърветата. Земята беше мокра и оцветена в тъмно.
Веднага разбра какво се е случило с тайнствения обитател на пустия бездомнически бивак. Нещастникът сигурно бе видял, че някой се промъква насам, навярно късно през нощта. И беше дошъл да види какво става. Или пък беше решил, че е някой друг бездомник, и беше дошъл да сподели с него каквото има, или пък просто за да бъде в човешка компания. И за награда му бяха прерязали гърлото.
По някаква причина, без дори да мисли за желанието си да защити Лаби, почувства как случилото се на някакъв беден нещастен бездомник направо го подлудява. С помощта на инстинкта и опита си го избута настрана. По-късно щеше да може да се наслади колкото си иска на тези усещания. Знаеше, че ще има тази възможност. Но му предстоеше важна работа и правилният подход беше да се съсредоточи върху спецификата на изпълнението й.
Внимателно свали раницата. Извади пистолета. Пое дълбоко дъх и бавно издиша. Време беше за действие!
Сниши се и надникна в най-близката тръба. Чисто.
Другата над нея беше прекалено високо, за да види вътре от земята. Трябваше да се покатери.
Придвижи се предпазливо наляво, докато не застана пред тръбата, която току-що беше проверил. Приклекна и надзърна в следващата отляво. Знаеше какво ще открие дори преди да види очертанията — тялото на бездомника, с отметната назад глава и прерязано гърло. Снайперистът навярно го бе издърпал вътре за краката откъм другия край на тръбата.
Докс не спря търсенето. Надигна глава и надникна в отвора на тръбата над тази с убития. Чисто.
Сложи внимателно крак върху тръбата с убития, опита дали е стъпил устойчиво и бавно се надигна нагоре, хванал уилсъна в ръка на нивото на главата си. Очите му бяха малко над долния ръб на тръбата от третия ред и — бинго! Снайперистът беше там, целият в черно, но въпреки това силуетът му се очертаваше идеално на фона на отсрещния отвор. Класическа поза за стрелба лежешком: краката леко разтворени, пушката подпряна на двунога и насочена напред. Мъжът очевидно беше спокоен и съсредоточен да гледа през прицела. Докс го загледа за момент, защото се чувстваше леко изненадан, но не можеше да определи от какво. Очакваше стрелецът да е в някоя тръба на по-горно ниво, отколкото беше, но не беше телепат и нямаше как да прочете мислите му, така че трябваше да допусне различни възможности.
„Но защо все пак не е най-горната? Ъгълът ще е по-добър, а също…“
Чу го. Всъщност „чу“ не беше най-правилният начин да го опише. Беше по-недоловимо от звук, но подсъзнанието му прилагаше подхода, изграден през дългия му опит, че нещо неуловимо се прокрадва към него отгоре и отляво. Не можеше да каже какво е, защото дори не беше звук, а просто… нещо неуместно. Нещо незабележимо. И неестествено. И недоброжелателно.
А след това разбра всичко, не с думи, а с мигновения език на оцеляването. „Стрелецът едно ниво под най-горното, наблюдателят на най-високото ниво и вляво от снайпериста, със задачата да се грижи за всички възможни проблеми от по-високата си позиция, като същевременно принуждава неканения гост, който най-вероятно си служи с дясната си ръка, да стреля от другата страна на тялото си. Екип от двама, като задачата на единия е мишената, докато другият пази гърба му. От време на време се разменят, за да се борят с умората. Ако се приближиш към тръбите откъм отворите им, вместо отстрани, си мъртъв“.
Всичко застана на мястото си, без въпроси, без изненада, нищо друго освен нуждата да действа мигновено.
Придържайки се с лявата си ръка, която стискаше тръбата от второто ниво, приклекна върху по-долната тръба, премести уилсъна нагоре и пред тялото си и изстреля три куршума в лицето, което видя да се подава от тръбата на най-горния ред и отляво на него. Човекът падна назад, но Докс знаеше, че не го е уцелил. Ъгълът на стрелба беше невъзможен и целта му беше просто да спечели една допълнителна секунда. Ако беше скочил на земята, щеше да се открие напълно на стрелеца, който имаше прикритие и предимството на по-високата позиция. Така че вместо това трябваше да води стрелба на подавление, за да държи противника извън играта, докато Докс беше в неудобна позиция. Продължи да стреля, докато се катереше като обезумяла маймуна по тръбите с такава скорост, че мина покрай снайпериста, който не успя да извади навреме пистолета си и да натисне спусъка. Стигна до най-горната тръба и се издърпа върху нея тъкмо когато наблюдателят най-сетне успя да изстреля два куршума срещу него. Въпреки острия ъгъл куршумите изсвистяха толкова наблизо, че Докс практически ги усети как целуват прасците му, докато издърпваше нагоре краката си.
„Този стрелец си го бива!“
Скочи на крака, изхвърли почти празния пълнител и зареди нов, после започна да се оглежда, търсейки цел. Не виждаше никого.
„Мамка му, може би трябваше да се мушна в тръбата на снайпериста вместо тук горе. Ама вече е късно“.
Снайперистът най-вероятно също имаше пистолет — в подобна ситуация Докс би имал, което означаваше, че след около секунда и половина ще е изправен пред двама опитни професионалисти, свикнали да работят в екип, които могат да го нападнат от единия или другия край на тръбите, поотделно или заедно.
Шансовете не бяха добри. Но не всичко беше изгубено.
Вдигна крак и го стовари близо до края на тръбата отляво на тази, в която беше наблюдателят, която беше всъщност последната от най-горния ред. Тръбата се разлюля, но не се претърколи.
По дяволите, някой най-вероятно беше подпрял с нещо тръбите, за да ги стабилизира. Докс направи три стъпки назад, затича се, подскочи високо във въздуха и стовари двата си крака едновременно в края на тръбата. Това я накара да се освободи от каквото я държеше на място и да се претърколи надолу. Докс се стовари по задник, но скочи на крака преди дори да се е чуло как тръбата се удря с басов тътен в земята — тъкмо навреме, за да види, че наблюдателят се опитва отново да го хване на мушка. Докс стреля бързо три пъти и наблюдателят се мушна обратно в тръбата. Докс отстъпи колкото е възможно назад, затича се и тъкмо когато скачаше във въздуха видя отново наблюдателя, който се опитваше да го хване в прицел.
Петите му се стовариха върху тръбата в края откъм наблюдателя и куршумът му отиде встрани. Тръбата се претърколи до края, но не падна. Стрелецът изчезна за секунда, защото очевидно имаше проблеми да запази позицията, след като изведнъж се беше оказал с главата надолу в търкаляща се тръба. Докс отново отстъпи назад. Напомпаният му с адреналин мозък виждаше всичко в забавен каданс. Знаеше, че е прекалено бавен и че стрелецът ще промени тактиката си, та този път да го уцели. Скочи и човекът се показа отново, но този път Докс беше половин секунда по-бърз. Краката му се стовариха върху тръбата и преди дори стрелецът да е успял да дръпне спусъка, тя се претърколи заедно с подаващия се до кръста от нея наблюдател, който само успя да изкрещи: „Мамка му!“, по пътя надолу.
Падащата тръба се удари в другата, която вече беше на земята, със звън, който би пропукал и Камбаната на свободата[1]. Главата и тялото на стрелеца се лашнаха силно от удара, но преди да е успял да се съвземе, Докс вдигна пред себе си уилсъна и заби отвисоко два куршума в лицето му.
„Добре, сега какво правим?“
Да повтори същата операция от другата страна? Трябваше първо да събори още две тръби, преди дори да е достигнал до тази, в която се криеше снайперистът, което щеше да отнеме много време. Освен това снайперистът досега вече сигурно беше разбрал тактиката му и щеше да му отговори с…
„С какво?“
Е, едва ли щеше да остане да чака, докато собствената му тръба не се претърколи над ръба, това беше сто процента сигурно. В ума на Докс проблесна една картина: стрелецът се измъква от тръбата откъм реката с пистолет в ръка и с цялото време, което му е нужно, за да се качи нагоре и да се прицели внимателно, докато Докс безцелно скача от тръба на тръба.
Бързо отиде към края на тръбите откъм реката и погледна над ръба. Нищо.
„По дяволите, какво ще направи? Дали ще остане на позиция, или ще нападне?“
„И двамата са добри. Какво би направил самият ти?“
Нямаше време за мислене. Ако противникът беше добър, какъвто наистина беше, щеше да се разкара от началната си позиция. По един или друг начин.
Добре. Докс се хвърли по корем по дължината на тръбата откъм далечната страна — там, откъдето беше съборил двете тръби. Подаде глава и мълниеносно я отдръпна. Този миг му беше достатъчен да види, че никой не се катери по отворите на тръбите откъм дърветата. Хвана се за ръба на горната тръба и се завъртя надолу, така че краката му стъпиха върху тръбата от най-долното ниво. С помощта на чудато странично движение, което сигурно приличаше на поведението на дрогиран гълъб, мръдна главата си надясно, видя, че тръбата от тази страна е празна и никой не се опитва да се изкатери по нея. Всичко все още се развиваше в забавен кадър, но едва ли бяха минали повече от няколко секунди, когато стигна до отвора на тръбата, където беше видял да се крие снайперистът. Провери я мигновено. Беше празна!
Обзе го страх. „Къде, по дяволите, е отишъл?“
Представи си го миг преди да се случи. Да, мислеше си, че двамата противници са добри. И те мислеха същото за него, особено снайперистът, който вече знаеше какво се бе случило с партньора му. Така че снайперистът не беше предприел умния ход, който беше да се изкатери нагоре. Вместо това бе направил рискования ход, който беше да скочи долу. Ако Докс беше останал най-отгоре, снайперистът щеше да се окаже в лоша позиция. Но сега Докс осъзна, че човекът го беше надхитрил и в момента го обхожда, докато той висеше отстрани на купчината ръждясали тръби като някое глупаво дете, което се катери по най-странната катерушка на света.
Нямаше време за мислене. Ако го беше направил, щеше да разбере колко голям е рискът и да се разколебае. Вместо това просто се пусна и падна по гръб в бурените, с крака в посоката, от която по някакъв необясним начин бе усетил, че ще дойде противникът. Ако усетът му го бе подвел, това беше краят.
Но не го беше подвел. Снайперистът се показа отстрани, хванал пистолета с две ръце, във висока стойка за стрелба, прицелен в мястото, където очакваше Докс да виси от тръбите. Само че Докс не висеше на тръбите. Беше легнал по гръб, с вдигнати колене и с най-красивия „Уилсън Комбат Тактикал Супъргрейд“, който Бог някога бе създавал, подпрян за стабилност на кръстосаните му глезени. Човекът осъзна грешката си и за част от секундата Докс видя на лицето му страх и ужас. Опита се да залегне. Но беше прекалено късно. Докс заби три куршума в гърдите му. Снайперистът залитна назад, изстреля два куршума, които минаха високо над Докс, после се спъна в нещо и падна по гръб. Пистолетът му отхвръкна настрана.
Докс скочи на крака и тръгна към него. Държеше уилсъна вдигнат до брадичката си и насочен право към лицето на човека. Вървеше бавно, като внимаваше да не се спъне в корена, който беше съборил противника му. Застана съвсем близо, дулото на уилсъна гледаше право в лицето на човека. Огледа се набързо и се убеди, че са сами.
— Доктор! — изпъшка падналият. — Извикай… доктор!
— Веднага! — отвърна Докс, като все така го държеше на мушка. — Веднага щом ми кажеш всичко, което ме интересува.
Човекът сякаш се оживи малко от възможността да извикат лекар. Очите му бавно се завъртяха и накрая се спряха върху Докс.
— Кой си ти?
— А, бъркаш. Тук има само един човек, който задава въпроси, и това съм аз. От коя част си? Почвай да говориш и докторите ще са тук по-бързо, отколкото можеше да кажеш: „Помогнете ми! Умирам от пневмоторакс, а също така от загуба на кръв“.
Човекът кимна, явно решен да покаже готовността си да съдейства.
— ОГЕ.
— Така ли? Защо те пратиха тук?
Човекът издаде хриптящ звук, после отвърна:
— За да убия жената.
— Добре бе, тъпак, това и сам го разбрах. Питам те защо точно нея. Защо ОГЕ искат да я убият?
— Откъде да знам? Аз съм само наемник.
За съжаление думите му прозвучаха искрено. Този човек не беше нищо повече от наемен убиец. Защо някой би му казал нещо, което нямаше нужда да знае?
Както и да е. И без това нямаше много време. Беше имало доста изстрели. Дори ако Боб не се беше свързал с полицията, вече със сигурност някой им се беше обадил.
Мълчанието му накара човека да започне да нервничи и той додаде:
— Е, хайде де. Сигурен съм, че знаеш как стоят нещата. Която и да е тя, всичко е просто бизнес.
Докс го погледна.
— Така ли? Е, задник, тук свършва късметът ти, защото за мен не е само бизнес.
И заби един куршум в челото на снайпериста.
Той потръпна конвулсивно и застина. При други обстоятелства Докс щеше да се наслади на момента. Но трябваше да се омита. Мамка му, как можеше да стигне до къщата на Лаби? От картите знаеше, че може да стигне по суша до моста, без да му се налага да се връща по същия път. Но мостът представляваше прекалено дълъг и открит преход за човек, чието описание Боб навярно вече беше дал, човек с ръце покрити със следи от барут и чиито отпечатъци щяха да съвпаднат с онези, които полицията скоро щеше да открие по празния пълнител, докато събира гилзите, разхвърляни навсякъде около зловещата сцена на престъплението.
Чу първата сирена — после към нея се добави втора — и си помисли: „Е, няма да лъжа, че нещата не изглеждат розови за нашия герой“.