Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (16)

14. Ливия

Ливия и Фелпс отидоха в стаята с кафемашината и закуските и включиха Си Ен Ен. Показваха архивни кадри на Боинг 737 — модела, който се беше разбил. Изглежда, никой не бе успял да заснеме падането на мобилен телефон. Нищо чудно, като се имаше предвид, че беше паднал по средата на езерото в четири и половина сутринта.

Все пак бяха открили семейство, което било излязло в езерото на риболов, и в момента един от репортерите на новинарската мрежа го интервюираше.

— Видях огромно огнено кълбо — каза мъжът. — Нататък, над езерото. И казах: „Скъпа, какво е това, по дяволите?“. А след това чухме силен гръм и видяхме това нещо да пада от небето. Още даже не си бях изпил кафето и не знаех какво да мисля. НЛО ли е? Или комета?

— А сега вие ни казахте, че е било самолет — допълни жената. — О, боже, горките хора!

Спасителната операция беше в действие. Над мястото на падането кръжаха хеликоптери, а във водата имаше водолази. Засега не бяха открили оцелели. Федералното управление на гражданската авиация работеше по издирването на черната кутия, но на мястото на падането езерото беше дълбоко повече от триста метра, така че почти нямаше надежда да разрешат бързо случая.

Умът на Ливия й казваше: „Е, стига де, това е просто съвпадение!“. Но инстинктът й говореше: „Положението е изключително зле!“.

След няколко минути репортерите започнаха да се повтарят. Фелпс, без да откъсва очи от екрана, попита:

— Какво мислиш за тая каша?

Не беше ясно дали пита Ливия, или говори на себе си.

— Разследването е твое. Ти ми кажи — отвърна Ливия.

— Това… — Фелпс кимна. — Това е едно ужасно съвпадение, това мога да кажа.

Мобилният телефон на Фелпс избръмча.

— Стрейнджланд — каза той, сложи телефона на масата и натисна бутона на говорителя. — Здравей, Дона. Гледаме Си Ен Ен.

— Ливия, чуваш ли ме?

— Да, лейтенант.

— Ако детектив Фелпс е приключил с теб за тази вечер и вече няма намерение да те арестува, ще дойда да те взема лично, за да съм сигурна, че си в безопасност.

— Не мисля, че…

— Изобщо не искам да те слушам, Ливия. Млъкни. Предпочитам хората да ни се смеят, че се поддаваме на конспиративни теории, отколкото да поемам рискове относно безопасността ти. Фил, на едно мнение ли сме по този въпрос?

— Аз… все още го осмислям.

— Мислиш ли, че е съвпадение?

— Не знам какво да мисля, по дяволите.

— Е, оставям на теб да го измислиш. Ако решиш случая и докажеш, че станалото снощи с Ливия няма нищо общо с тази самолетна катастрофа, няма да има по-щастлив човек от мен. Но дотогава, ако вече си приключил с Ливия, както вече казах — идвам да я взема. Не искам да излиза сама от сградата.

Фелпс погледна Ливия и каза:

— Приключих с нея. И, да, ще те изчакаме заедно.

— Чудесно. Ще съм ти благодарна.

 

 

След двайсет минути Ливия седеше в субаруто на Стрейнджланд. Паркингът на полицейската сграда пустееше.

Стрейнджланд кимна на Фелпс, който беше дошъл с Ливия, и каза:

— Още веднъж ти благодаря, Фил. Обади ми се, ако научиш нещо.

— Разбрано — каза Фил, затвори вратата и Стрейнджланд потегли.

Ливия не си сложи предпазния колан. Беше по-загрижена да е в състояние да се справи с ново нападение, отколкото от последствията на евентуална катастрофа.

— Живея в Джорджтаун.

— Знам къде живееш. Тази нощ няма да се прибираш у вас. Или, по-скоро, тази сутрин. Ще останеш у нас.

— Лейтенант, наистина не трябва да го правите…

— Не ми казвай какво трябва да правя и какво не — сопна се Стрейнджланд, даде рязко газ и гумите на субаруто превъртяха, докато излизаха от паркинга. — Нито аз, нито ти вярваме в съвпадения. Цялата тази история смърди и докато не научим нещо повече, няма да поемаме никакви рискове. Така. А сега ми разкажи онова, което не си казала на Фелпс.

— Какво искате да кажете?

Стрейнджланд я погледна, после се обърна пак към пътя.

— Винаги съм уважавала тайнствеността ти, Ливия. Знаеш го. Знам някои неща за миналото ти, останалото мога да го предположа и имам идея как всичко това е формирало настоящето ти. Светът би бил по-добро място с повече хора като теб, а не с един по-малко. А сега ми разкажи какво знаеш за тази история, което си го премълчала пред Фелпс. Няма да мога да ти помогна, ако не го направиш. И да не си посмяла да ме поставиш в такава позиция, по дяволите!

Ливия не знаеше какво да отговори. Вече бе разказала на Фелпс всичко за операция „Детска игра“. Всичко, с изключение на това, че се бе свързала с Литъл. Литъл знаеше твърде много за нея и за станалото в Банкок. Не искаше да напомня за връзката си с него.

От друга страна, Стрейнджланд вече се познаваше с Литъл. Беше се свързал с нея по официалните полицейски канали, защото искаше Ливия да работи заедно с него в обединените сили за борба с трафика на деца, което я беше отвело в Тайланд. Ливия се беше възползвала от възможността и от достъпа до федералната разузнавателна информация, която съпътстваше разследването, за да се върне в Банкок и да проследи и убие остатъците от бандата, която беше похитила и изнасилила нея и Насон. Не искаше Стрейнджланд да знае, че все още е във връзка с Литъл. Не искаше да затваря тази верига. Но ако премълчеше и Стрейнджланд го откриеше по някакъв друг начин… нямаше да изглежда никак добре.

Мамка му! Винаги беше много предпазлива. Стараеше се да държи нещата разделени. Полицейската работа и другото нещо. Драконът. Но това… доколкото можеше да предположи, двамата, които беше убила предната вечер, бяха свързани с трафикантите, които беше очистила в Банкок. Или със сенатора. Властите бяха решили да потулят същинската причина за смъртта с измислена история за сърдечен удар. Звучеше по-добре от евентуалните разкрития как този стожер на вашингтонските институции бе прекарал цялата си забележителна кариера в изнасилването на деца под носа на всички около него, а дори може би с тяхното съучастие.

Но прикриването на историята пред обществеността не значеше, че някой тайно не иска разплата. Всъщност потулването може би беше специално замислено с идеята за разплата.

Очевидно не можеше да разкаже нещо подобно на Стрейнджланд. Но все нещо трябваше да й каже.

— Свързах се с Литъл — каза Ливия, докато си казваше наум, че не разкрива нещо, което лейтенантът да не може да открие сама. Подразбираше се, че от нея се очаква да се свърже с каквито федерални познати има. И защо не? Освен това самата Стрейнджланд я бе окуражила да го направи.

— Защо не ми го каза по-рано?

Ливия беше подготвена за този въпрос.

— Защото знам, че не му вярвате.

— А ти?

— Не съвсем. Но той е единствената връзка, която имам с високопоставен служител в правоохранителните органи. Както и да е. Литъл ми каза, че ще разпита познатите си и ще се опита да научи нещо. Така че всъщност нямаше какво да ви кажа.

— Ливия, защо не искаш да си разкриеш картите пред мен?

И за този въпрос беше подготвена. Или поне за някаква негова версия.

— Сама казахте, че знаете за миналото ми.

— Смятам, че знам достатъчно, да.

— Може би това, което ще ви кажа, не го знаете. Продадоха ме моите собствени родители. Мен и малката ми сестричка. Бях на тринайсет. Тя беше на единайсет. Останалото можете да си го представите.

Яд я беше, че трябва да каже дори това. Яд я беше на самата себе си, че това все още я кара да се чувства… засрамена. И опетнена, заради всичко, което произтичаше от това. А най-много я беше яд, че използваше Насон за… за своего рода прикритие. Но трябваше да даде на Стрейнджланд отговори, които да й се сторят емоционално задоволителни. Иначе щеше да продължи да я притиска.

Стрейнджланд бавно кимна. Погледът й остана прикован в пътя и Ливия почувства, че с факта, че не бе обърнала очи към нея, лейтенантът изразява съчувствието си. Че уважава личния й живот и потвърждава интимността на току-що разкритото от Ливия.

Минаха няколко секунди. Стрейнджланд се изкашля.

— Съчувствам ти повече, отколкото мога да изразя с думи.

Ливия не отговори. Само веднъж преди бе говорила за станалото. С Докс, когото наричаше с истинското му име, Карл. Когато от това зависеше техният живот. За да се справи с този разговор, бе изключила напълно емоциите си, беше дръпнала шалтера на всички чувства, които я свързваха с миналото, с онези спомени, с всичко. Беше изтощително. А после всичко онова, което достатъчно дълго бе успяла да не каже на Карл, но трябваше да сподели, избухна с нова сила, парещо и изгарящо. Повече не искаше да го споделя. Нямаше да може да го преживее още веднъж.

— Съжалявам, че настоявах — каза Стрейнджланд. — Както споменах, винаги съм знаела, че темата е болезнена.

Ливия поклати глава, без да мисли, без да чувства, напълно изключила от всичко.

Проговори чак когато успя да потисне всичко така, както искаше.

— Казах ви го само защото не ми е лесно да разчитам на хората. Ако искате да разберете откъде започна моята кариера на вълк единак, започнете оттам.

— Мисля, че те разбирам.

— Не съм сигурна. Не съм сигурна дали самата аз го разбирам. Но… такъв е моят подход към личните ми проблеми.

— Но за настоящия случай със сигурност ще трябва да разчиташ на някого. Ако всичко станало е само съвпадение, тогава добре. Но ще са ни нужни ресурси, за да разберем дали е така. Ще ни трябва човек, който да може да стигне до високите етажи във федералните служби.

— Лейтенант, ако не е било съвпадение, значи си имаме работа с хора, които са готови да свалят самолет. С кого си мислите, че имате работа? С някой общински съветник?

— Казваш, че е бил федерален служител. — Стрейнджланд се намръщи.

— Ако приемем, че не е съвпадение, тогава точно това е работната ми теория. Но не знам кой. Или защо.

— Може да са били от Департамента за вътрешна сигурност. Или пък от Бюрото. Господи, имам чувството, че полудявам, само като говоря за това. Сигурна съм само в едно — че искам да превърна това в публичен скандал.

— Какво имате предвид?

— Окей, щом сме започнали с теориите, по-добре да си сложим шапките от фолио. Някой току-що свали самолет и се опита да те убие, за да скрие фактите, които може би знаеш, за участието на агенти на Сикрет Сървис в мрежа за разпространение на детска порнография. Шефът на полицията е въвлечен в разследването, кметът, може би дори губернаторът. Много хора задават куп въпроси на безброй места. Което кара конспираторите да разберат, че са изпуснали шанса си. Че котката се е измъкнала от чувала. Всъщност положението е даже още по-лошо. Защото ако с тебе се случи нещо, това ще е допълнително доказателство за правилността на теорията ни и ситуацията им само ще стане по-напечена. По дяволите, бих свикала пресконференция, но подозирам, че ще изглеждаме достатъчно луди още щом започнем да предаваме тази информация нагоре към командването.

Ливия мълчеше. Казаното от Стрейнджланд звучеше логично. А дори да не беше, тя едва ли щеше да успее да разубеди лейтенанта. Но въпреки това ходът на събитията не й харесваше. Не искаше да насочва към себе си цялото това внимание. Боеше се накъде може да отведе разследването. Искаше й се да има някакъв начин да се справи със ситуацията със своите собствени методи, преди някоя нишка да отведе до Банкок или нещо друго.

И в този момент й хрумна идея. Може би беше възможно.