Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (36)

34. Рейн

С Ларисън и Хортън обсъждахме предимствата и недостатъците на вариантите да тръгнем първо след Греъм или срещу Арингтън. Ларисън се придържаше към обичайния си подход към света и настояваше да отрежем главата — имаше предвид Арингтън. Хортън предпочиташе атаката по фланга — имаше предвид Греъм.

— Имаме повече информация за Греъм — казах аз.

— Част от която може би е изкривена от Тревън — каза Ларисън. — Освен това още дори не сме започнали да се фокусираме върху Арингтън. Може да се окаже лесна мишена.

— Бивш „тюлен“ — каза Хортън, — бивш контраразузнавач от ЦРУ, понастоящем ФБР, въвлечен в някакви изключително подозрителни текущи операции и осведомен за потенциалното наличие на значителна опозиция. Това лесно ли ти звучи?

— Вземам си бележка — отвърна Ларисън. — Но все още не можем да вземем точно решение, защото ни липсва информация.

Някой потропа на един от прозорците. Докс. Хортън плъзна вратата на буса.

— Всичко наред ли е?

— Да — каза Ливия и влезе вътре.

Докс остана навън.

— Джон, можем ли да поговорим за малко?

Ларисън го погледна подозрително.

— Амиго, не планирам нищо лошо — каза Докс. — Ако имах такива планове, щях ли да питам за разговор насаме пред всички?

Ларисън не отговори. Но и не беше особено щастлив. От друга страна, кога ли пък Ларисън беше изглеждал щастлив?

Излязох от буса и последвах Докс до ъгъла на магазина.

— Всичко наред ли е с Ливия? — попитах.

— Добре е. Насилието над децата за нея е нещо много по-лично, отколкото за повечето хора.

Задоволих се само да кимна, защото не исках да се натрапвам с повече въпроси. Освен това смисълът на думите му беше съвсем ясен и следваше онова, което вече бях видял.

— Направи ми силно впечатление — казах.

— Човече, не си я виждал в действие. Знаеш ли, че освен това е много добра по джудо? В колежа е била олимпийска резерва. Ловя се на бас, че е добра поне колкото тебе, ако не и повече.

— Не бих се хванал на такъв облог.

— Значи, работата е следната. Говорехте дали да тръгнем първо след Греъм или след Арингтън, нали?

Зачудих се какво ли ще последва. Имах смътна представа, която изобщо не ми харесваше.

— Точно за това говорехме, да — потвърдих.

— Очевидно е, че и двете решения имат и предимства, и недостатъци. Поради множество причини предпочитам това, което най-добре може да се опише като подхода „първо да убием Греъм“. Като минимум, Канезаки е на ти с парижките навици на Греъм.

Явно щях да се окажа прав за онова, което целеше. Не казах нищо.

— Така че ме разбираш какво целя с казаното — добави Докс.

Поклатих глава.

— Виж сега, съвсем е очевидно. Ако искахме просто да убием Греъм, така, както Канезаки описа хотелската му стая, няма да е проблем да му пръсна главата. Но ако искаме да го разпитаме, ако искаме разузнавателна информация, тогава става дума за Дилайла.

— Не! — отсякох.

— Дилайла наистина може да ни помогне — продължи Докс. — Сигурен съм, че го знаеш. Ако пък поради някаква криворазбрана наранена гордост, не искаш да го направиш, трябва поне да признаеш, че за теб е по-важно да пазиш егото си, отколкото да защитиш децата, които Ливия ни показа на видеото. Да не говорим за защитата на самата Ливия. Не бих казал, че ще погледна с леко око на такова решение, донякъде защото не е нещо, което бих ти причинил, ако нещата се бяха развили другояче.

— По дяволите, наистина ли смяташ да използваш такава тактика? — Но знаех, че е прав.

— Е, хайде де, знаеш, че по-добра кандидатура не можем да намерим. Бивш агент на Мосад, специалист по поставяне на клопки, а пък и на Греъм блондинките са му слабо място. Смятай, че само след първото от любимите му мръсни мартинита ще е хлътнал по нея.

— Не — повторих аз.

— Защо не, по дяволите? Тя нали е в Париж.

Защо ли не бях изненадан? Последния път, когато бяхме заедно, тя живееше в Париж. Но по някаква причина си мислех, че се е преместила.

— Поддържаш ли връзка с нея? — попитах Докс.

— От време на време. — Той сви рамене.

Господи! Първо Ларисън, сега пък Дилайла.

— И защо?

— Защото сме приятели, глупако! Приятелите поддържат връзка. Няма да те лъжа, много си проницателен, но понякога просто приемаш, че всички останали са като тебе. Светът обаче не е устроен така. Повечето хора не биха предпочели месеци наред да не разговарят с друго човешко същество. Такова поведение е необичайно. Не казвам, че в него има нещо лошо, напротив, няма. Просто казвам, че не трябва да те изненадва, когато научаваш, че хората в живота ти, които са загрижени за теб, могат да бъдат загрижени и един за друг, и могат от време на време да разговарят.

Понякога просто мразех да разговарям с Докс. Не защото плещи глупости. А защото беше адски проницателен. Което беше непоносимо.

Обърнах се настрана, защото не исках да разговарям. Но Докс просто продължи да чака, тих и търпелив като снайперист, какъвто всъщност беше.

Накрая въздъхнах.

— Как е тя?

— Добре е. Липсваш й.

— Тя ли ти го каза?

— Не, разбира се, че не. Прекалено е горда. Хммм, това защо ли ми прозвуча познато?

— Тогава откъде знаеш?

— Откъде знам колко ти липсва, макар че отказваш да го признаеш? Просто от начина, по който говориш в момента. Ами, с нея е същото. Двамата тъгувате силно един по друг, но в същото време толкова много се преструвате, че не ви пука, та би било комично, ако не беше толкова тъжно. Наистина ли не го знаеше? За бога, от мен ли чакаш да ръководя личния ти живот?

Замълчахме за момент. Осъзнах, че се опитва да накара тишината да ми повлияе отново, и навярно беше прав. Опитах се да се измъкна от нея и попитах:

— Каква е връзката ти с Ливия?

— Чувствата ми към нея са чисти, но връзката ни е много сложна. И, ако искаш, по-късно можеш да ме майтапиш колкото си щеш, но трябва да го отложиш за по-късно, защото в момента няма да ти позволя да смениш темата.

— Нямам намерение да ти се подигравам. — Поклатих глава. — Съжалявам, че го направих преди, когато я нарече „моето момиче“. Нямах представа, че връзката ви е сериозна.

— Да, сериозна е. И понякога е болезнена. Точно като при теб и Дилайла.

Отново замълчахме.

— Добре, обади й се — казах накрая.

— Не, приятел, ти й се обади.

— Нали каза, че поддържаш връзка с нея?

— Да, но сега трябва поправиш тази грешка.

— Даже не знам какво да й кажа.

Докс ме потупа по рамото.

— Хайде, хайде, достатъчно си умен! Ще го измислиш.

Върнахме се при буса. Още щом влязохме, Докс заяви:

— Така, положението е следното. Имаме наш човек в Париж. Агентка на Мосад, казва се Дилайла, изключително опитна и умела, красива и руса, точно каквито ги харесва Греъм. Това може да обърне играта в наша полза. Единственото усложнение е, че тя и Джон са бивши любовници, които все още вехнат един по друг. Но знам, че всички сме професионалисти и ще намерим начин да се справим с този проблем.

Погледнах го едновременно ядосан и ужасен. Но Докс само сви рамене.

— Виж, нали сам предложи всичко да се обсъжда на глас. Сега всички знаят защо първо исках да поговоря насаме с теб и ще им е ясно защо ще ти е притеснено за срещата ти с Дилайла.

— Благодаря — отвърнах. — Беше много любезно от твоя страна.

Докс се ухили.

— Е, нали затова са приятелите!

— Ако твоята… дама е толкова добра, колкото я описа Докс — намеси се Хортън, — може би ще успее да ни осигури начин да разпитаме Греъм, а не просто да го убием.

Докс кимна.

— Точно това му казах.

— Вижте — казах, — нека да не избързваме. Казах на Докс, че ще й се обадя. Но не знам как ще реагира. Може просто да ми каже да се разкарам.

— Няма да ти каже нищо такова — каза Докс. — Не и след като й обясниш за какво става дума. Но дори и да го направи, което не смятам, че ще стане, Париж все още ми се струва най-добрата опция. Особено ако някой успее да ми осигури пушка с нощен прицел, в случай че всичко останало се провали.

— Имам хора в Париж — каза Хортън. — Хора, с които съм имал тясно сътрудничество. Хора от френските тайни служби… дори няколко бивши легионери. Би трябвало да успеят да ни уредят всичко, което ни е нужно, в разумни граници, включително техника за свръзка. Така че, що се касае до оборудването, мисля, че сме готови за действие.

— Канезаки спомена, че Греъм си е купил билета преди месец — вметна Ларисън. — Което означава, че ако Париж е клопка, Греъм току-що е измислил плана. Така че, ако смятаме да го правим, трябва да действаме. Колкото повече чакаме, толкова повече време ще има Греъм, за да разположи силите си.

Докс ме погледна изпитателно. Въздъхнах и кимнах неохотно.

— Ура! — възкликна Докс. — Отиваме в Париж.