Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (41)

39. Рейн

Срещнахме се по план пред Голямата галерия на еволюцията. Докс, Хортън и Ларисън вече чакаха в горния край на стълбищата, когато се приближихме откъм градината. Щом Докс видя Дилайла, лицето му светна от радост.

— Хей! — започна той, което за Докс практически означаваше, че езикът му е вързан на възел. Прегърна я ласкаво, но определено по-кратко и по-уважително от обичайната му костотрошачка.

— Докс — усмихна му се тя, — нали знаеш, че в Париж обикновено е целувка. — И изимитира целувка по двете му бузи.

— Няма проблем, и това можем да направим — каза той и побърза също да я целуне.

Дилайла се разсмя. Знаех, че няма нищо против прегръдките му, даже напротив. Коментарът й беше по-скоро от типа на „когато си в Рим“. Е, пожелах да има късмет в това начинание с Докс.

Беше хубаво да съм отново с тях двамата. Повече от хубаво. Какво, по дяволите, ми беше влязло в главата, за да обърна гръб на хората, които винаги бяха стояли зад мен? Трябваше да се опитам да вникна по-дълбоко в станалото. И да се постарая никога повече да не си повтарям грешките.

Хортън стисна ръката на Дилайла и каза любезно:

— Приятно ми е да се запознаем, мадам!

Ларисън се задоволи само с предпазливо кимване. Веднага щом приключихме със запознанствата Ларисън каза:

— Имам предложение! — Всички го погледнахме. — Хората на Хорт осигуриха пет пистолета „Берета“ АРХ и кобури за колан към тях. Заедно с резервни пълнители. Хорт взе един, а ние с Докс носим по два, така че щом тръгнем, веднага ще почнем да дрънчим. Близо до библиотеката има една тоалетна. С единична кабинка. Защо не се възползваме от нея и не оборудваме Ливия? Прехвърлянето ще стане бързо, без да го правим на публично място.

Кимнах на Хортън.

— Добре е, че твоите хора са се справили със задачата.

— Справиха се донякъде — изсумтя Докс. — Все пак щеше да е добре да имаме подръка истинска пушка.

— Е — подметна Хортън, — ако не искаш пистолета…

— Разбрано, моя е грешката — побърза да каже Докс. — Не исках да се покажа неблагодарен. Просто исках да съм сигурен, че имаме на разположение всички възможни опции.

Ларисън пръв се възползва от тоалетната, като остави една от беретите за Ливия, после Докс повтори същото упражнение за мен. Всички държаха под око двата подхода към библиотеката, но никой не ни последва.

След като приключихме с оборудването, тръгнах ме да се разхождаме по дългите обсипани с пясък и чакъл алеи на градините със симетрични редове дървета от двете ни страни; клоните се събираха като балдахин над главите ни. Пейките покрай алеите бяха заети от туристи и парижани: пенсионери, които дремеха или четяха, майки с деца, младежи, които навярно бяха избягали от час и пушеха, смееха се и се държаха за ръце.

Докс се възползва от възможността и ме прегърна през раменете.

— Гордея се с теб, приятел!

Погледнах го, но не казах нищо.

— Искам да кажа, разбрах го в момента, в който ви видях двамата, че сте се целунали и сте се сдобрили.

Пак не казах нищо.

— Затова да благодарим на Бог, защото съм готов да се обзаложа, че не си спал с жена, откакто си я видял за последен път. Не много жени са толкова милосърдни, колкото Дилайла, и това е факт. Късметлия си ти.

Явно мълчанието ми не работеше, така че опитах с простичкото:

— Благодаря.

Докс се разсмя.

— Добре, няма да те тормозя. Но, сериозно, наистина се радвам за двама ви. Вие сте създадени един за друг. Единственият, който не можеше да го види, беше ти самият.

— Нали каза, че си приключил с тормоза.

— Какво? Това не е никакъв тормоз. Просто така го усещаш, защото е истината.

Минахме покрай гъста горичка. Вървяхме така, че да имаме пълно покритие на всички възможни подходи към нашата позиция. Но градините бяха мирни, а край нас имаше само разхождащи се и замечтани хора, които се наслаждаваха на слънчевия следобед.

— Бен се обади — каза Хортън. — С Греъм пристигат утре сутринта. Каза, че трябва да се срещнем.

Кимнах.

— Какво мислиш по въпроса?

Хортън погледна Ларисън и каза:

— Знаете какво мисля по въпроса.

— Мисля, че Тревън е лъжец — отвърна Ларисън. — Откъде да знаем дали няма да се появи с цяла армия хора на ОГЕ?

Погледнах Хортън.

— Защо просто не се възползва от телефона?

— Ти би ли го направил?

Хвърлих бърз поглед наоколо и не видях никакви проблеми.

— Най-общо казано, не, но бих предпочел телефон пред среща очи в очи, която е недопустимо опасна.

— Казвам това, което знам — обясни Хортън. — Имах същите притеснения и ги споделих с Бен. Той каза, че иска да се видим очи в очи и че ако имам проблем с това, решението си е наше и че сме длъжни да чуем какво има да ни каже.

— Не бих казал, че това ми харесва — изсумтя Докс.

— И на мен — обади се Ливия.

— Разбирам как се чувствате — каза Хортън. — Така че ето какво ще ви кажа: понеже изглежда, че съм единственият, който не е убеден, че Бен се опитва да играе двойна игра, ще отида лично на срещата. Така рискът ще е само мой.

Ларисън го погледна и можеше да се види, че не е доволен от тази идея. Не защото бе особено загрижен за безопасността на Хортън. А защото не вярваше на Хортън само малко по-малко отколкото на Тревън.

— Има още една възможност — вмъкна Дилайла. Всички я погледнахме, така че тя продължи: — Ние сме шестима. Можем да наблюдаваме целия маршрут. Ако има проблем, ще прекратим операцията преди дори полковник Хортън да е заел позиция.

— Моля, наричай ме Хорт — обади се Хортън. — Или Скот, ако предпочиташ. От доста време не съм полковник.

Дилайла кимна.

— Значи Хорт. Джон, нали помниш „Льо Пиано Ваш“ близо до Пантеона?

Беше един джазбар, който й бях показал. Едно от местата, които бях открил по времето, когато изучавах града. Кимнах. Имах известна идея накъде бие.

— Улицата е тясна и има само два подхода — продължи тя. — Ако се срещнат там, останалите можем да наблюдаваме околността. Откъм страната на библиотеката „Сент Барб“ и откъм страната на улица „Монтан Сент Женвиев“. Точно на ъгъла има един малък ресторант, „Лекюри“. Мога да седна на една от масите на тротоара, така че да виждам и двата подхода. Страната откъм библиотеката е малко по-трудна, но четиримата ще можете да я покриете цялата.

Погледнах Ларисън. След миг той каза:

— Харесва ми. С една промяна.

— Каква? — попита Дилайла.

— Няма проблем да се откажем — обясни Ларисън. — Но ако Тревън си доведе компания, не виждам причина да ги оставим просто да си отидат. Не искам на никого да казвам как да се пази, но аз позволявам само веднъж някой да се опита да ме нападне. Не им позволявам да се измъкнат. Не им давам втора възможност.

За мен това не беше проблем. Погледнах Хортън.

— Става — каза той.

Кимнах.

— Кажи му… че ще се срещнеш с него от южната страна на Пантеона точно в седем вечерта. От тази страна има няколко хотела и всичките гледат към площада пред Пантеона. Няма да е трудно да намерим свободна стая. Ако не успеем, ще измислим нещо друго. Ще си някъде наблизо, а някой друг ще наблюдава улицата от стаята. Ако Тревън се покаже и наблюдателят не забележи проблеми, ще излезеш от укритието. След това двамата ще отидете до „Пиано Ваш“, а останалите вече ще сме заели позиции, за да видим дали някой не ви следи. И няма нужда да се притесняваме дали някой друг ще заеме позиция в бара, преди да сте отишли там.

— Планът ми харесва — каза Хортън.

— Седем е доста рано — добавих аз. — Барът няма да е много пълен. Както и нито един от околните ресторанти, така че за Дилайла няма да е проблем да си намери външна маса в „Лекюри“. Ще минете точно покрай нея. Ако по някаква причина не е успяла да си намери маса, наоколо има още няколко други заведения, които ще свършат работа, макар и не толкова добре. Трябва обаче да минем по маршрута. Веднъж сега и още веднъж по-късно, за да си отбележим всички промени, които настъпват през деня и които може би трябва да вземем предвид. Освен това знам, че не всички сме запознати с Париж, така че трябва да прегледаме плановете за отстъпление, местата за отход и резервните варианти.

Докс сбута Ливия.

— Аз какво ти казах?

Знаех, че се заяжда с мен заради навика ми да микроменажирам. Не ми пукаше.

— По-добре да го кажем сега — добавих, — отколкото по-късно да съжаляваме.

Ливия ме погледна и кимна към Докс.

— И той е същият.

— Не съм! — възрази Докс. — Просто давам подходящите инструкции за обмисляне и потенциално използване от моите партньори.

— В такъв случай — казах — нека да отидем и да огледаме въпросното място за обмисляне и потенциални използване от моите партньори.

— Още нещо — вметна Ливия. — Забелязах, че в града има доста камери за видеонаблюдение.

Кимнах утвърдително, доволен, че бе повдигнала въпроса. Смятах сам да го спомена, но сигурно просто щях да подхраня разговора за микромениджмънта.

— Така е — потвърдих. — Не е толкова зле, колкото в Лондон, но ги има. Имаш ли някаква идея?

Ливия измъкна от джоба на панталона си бейзболна шапка и очила.

— Купих ги, докато се разхождах. Няма да навреди всички да имаме нещо подобно. Освен това може би щом наближим мястото, един от нас може да отиде напред, за да провери какво видеонаблюдение ни очаква.

Преди време имах детектор за видеокамери благодарение на моя покоен приятел Харуйоши Фукасава — Хари. Но развитието на технологиите в крайна сметка го беше направило безполезен, а Хари за съжаление вече не беше жив, да го осъвремени.

— Добра идея — казах. — Не си спомням да има камери близо до бара, но…

— Възможно е ситуацията да се е променила, откакто си бил там за последен път — прекъсна ме Ливия. — Ако е така, само е станало по-зле.

Очаквах едно ченге да има по-положителни схващания за камерите за видеонаблюдение. Но не счетох за нужно да го споделям.

— Съгласен. Ще спрем в някой от туристическите магазини за шапки и очила за всички, които все още нямат. Защо не се заемеш с началния оглед? Явно имаш набито око къде могат да бъдат разположени камерите.

„Пиано Ваш“ беше на петнайсет минути пеша. Дилайла тръгна напред с Хортън и Ларисън. Не бях изненадан, че се бе възползвала от възможността да ги опознае и да се убеди, че всички се познават и се чувстват непринудено в компанията на останалите. Докс навярно усети възможността за ответен удар, така че се въздържа от нови коментари за мен и Дилайла.

Дилайла вече носеше шал и очила, а останалите си купихме шапки и очила в различни магазинчета по пътя. В края на улица „Декарт“, откъдето „Пиано Ваш“ беше само на няколко минути, казах:

— Оттук наляво, после втората надясно. Това е улица „Лаплас“. Барът ще е от дясната ти страна. Това, което се намира точно пред бара, очевидно е от най-голямо значение, но не пропускай също да огледаш добре улиците от двете страни на „Лаплас“.

Погледнах Докс, който шеговито вдигна ръце в знак, че се предава.

— Нищо не съм казал.

Останалите се настанихме на две маси в едно заведение, наречено „Льо Пети Кафе“. Всички си поръчаха кафе, но аз бях приключил с кофеина за деня, така че си взех прясно изцеден портокалов сок.

Ливия се върна след двайсет минути и след като седна, каза тихо:

— Всичко е наред. На „Лаплас“ няма нищо, а също нагоре и надолу по улиците, които я пресичат. Възможно е, разбира се, да съм изпуснала нещо, но ако е така, то трябва да е било добре скрито.

— Добре, да тръгваме — казах. — Двама по двама. Ще се съберем пак тук след трийсет минути, за да обменим информация.

След половин час бяхме пак в кафето. Всички бяха относително доволни от местността и от способността ни да наблюдаваме подстъпите към бара. Имаше едно липсващо нещо, но за мое удоволствие Ларисън пръв го отбеляза.

— Ами ако Тревън носи някакво следящо устройство? Би могло да е всичко: телефон, проследяващо устройство с джипиес, нещо, свързано с безжичен интернет. В който случай никой няма да го следва. Просто ще се появят десет минути след него.

— Едва ли — възрази Хортън. — Какъв би бил смисълът? В най-добрия случай ще ме очистят. Останалите все така ще сте на свобода. И ще знаете, че Бен е предател. Ще се разкрият почти без полза за тях. Оценявам загрижеността ти, но тъй като рискът е мой, защо просто не ме оставите да го поема?

— А какво ще кажете за това? — обади се Ливия. — Къщата от другата страна на улицата има тераса на втория етаж. На четири метра над пътя. На ъгъла има пергола, улична лампа и един бетон еркер… За пет секунди мога да се кача. Ще имам добро прикритие и ще съм на по-високата позиция, точно над входа.

— Ти пък какво си, някаква маймуна ли? — учуди се Ларисън.

Ливия го изгледа така, че Ларисън побърза да добави:

— Казах го като комплимент.

— Оглеждах за места, които можем да заемем — обясни тя. — Не само за камери.

Погледнах Хортън.

— Твоите хора дали могат да ни осигурят някакви бронежилетки?

— Може би.

— Слушалки, нагръдни микрофони?

Хортън кимна.

— Не мисля, че ще представлява проблем.

Погледнах Ларисън и той сви рамене и каза:

— От теб зависи, Хорт. Ти си този, който вярва на Тревън.