Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (24)

22. Бен

— Бен, влез, влез! — Оливър Греъм заобиколи голямото бюро. Беше с колосана риза и каубойски ботуши. — Къртис, би ли донесъл още кафе? Още няма даже девет и вече приключих с първата доза.

— Да, сър — отвърна Къртис, за когото Бен знаеше, че е бивш морски пехотинец, с отработена отсеченост или по-скоро заради удобството на навика.

Бен влезе в офиса. Беше обзаведен в някакво подобие на салон — плюшен мокет, кожени кресла с дебела тапицерия, махагон навсякъде и изглед през един от гигантските панорамни прозорци към зелените хребети на планината Катауба на север. Имаше множество скъпи антики, повечето от периода на Гражданската война, в това число офицерска кавалерийска сабя в превъзходно състояние, дело на Томас Грисуолд, а също и пушка „Хенри“ от 1860 година с лостово зареждане. Единственото, което подсказваше, че се намират в корпоративен офис, а не в клуб, беше стената, обсипана с поставени в рамки снимки на Греъм, застанал рамо до рамо с признателни принцове и владетели, покрай която всички посетители трябваше да минат, преди да стигнат до креслата.

Всъщност не само офисът на Греъм имаше вид на частен клуб. Такава беше цялата сграда. Беше бивша конеферма и Греъм не беше направил нищо, за да промени излъчването й, след като я бе купил и я бе превърнал в административна централа на ОГЕ. В конюшните дори все още имаше коне. Греъм яздеше няколко сутрини в седмицата като част от еклектичната си програма за фитнес един от тях — черен арабски жребец на име Чарън. Израснал бе яздейки коне в Тексас и си бе запазил навиците, включително и ботушите. Като се изключеха тези малки отклонения, всичко в него лъхаше силно на благородническата кръв на Източния бряг. Това изобщо не беше по вкуса на Бен, доколкото той изобщо имаше такъв, но според него, ако си новодошъл и искаш да спечелиш благоразположението на местните, тогава, както се казва, в Рим правиш това, което правят римляните, че дори и повече.

— Хайде, настанявай се! — каза Греъм и потупа Бен по рамото. — Mi casa tu casa^[1]. Какво те мъчи? Обаждането ти тази сутрин беше много загадъчно.

— Не исках да говоря много по телефона.

— И аз така предположих. Едва ли ще намерим по-добро място от този офис за поверителен разговор. Два пъти на ден три различни екипа го проверяват за подслушвателни устройства. Каквото се случи в ОГЕ си остава в ОГЕ. Освен положителните резултати, които оставяме след себе си, разбира се. Хайде да поседнем.

Докато стигнат до местата за сядане, Къртис ги беше задминал. Сложи каната с кафе на масата, завъртя се елегантно и тръгна към вратата. Вече имаше сервирани чаши, чинийки, мляко и захар.

Греъм се настани в креслото, което гледаше към стаята, така че Бен седна на дивана, който предлагаше зашеметяващата гледка. Слънцето вече се беше издигнало над върховете и в мъглата от скорошните дъждове се очертаваше планината Блу Ридж.

— Наливай си — подкани го Греъм. — Аз ще изчакам. Малко ми е рано за второ кафе.

Бен си наля и отпи глътка. Да, Греъм беше само малко по-стар от него, но вече беше натрупал състояние. Наистина в миналото беше служил към „тюлените“, което си заслужаваше уважението, но единствените му бойни действия в Хаити и на Балканите не бяха нещо особено. Освен това бе напуснал само след три години, когато баща му беше починал. Греъм беше поел компанията за инструменти на баща си и с помощта на връзките си в армията, а и благодарение на подходящото стечение на обстоятелствата, я бе превърнал в онова, което по-късно щеше да стане ОГЕ. Въпреки това Греъм беше шефът, а Бен имаше нужда от тази служба, така че макар да не му пукаше особено за кафето, не забрави да кимне признателно.

— Снощи имах необичайно посещение — започна Бен. — Реших, че трябва да знаете за него.

През следващите двайсет минути разказа на Греъм всичко, което се беше случило. Знаеше, че поне част от онова, което Хорт и останалите му бяха казали, е истина. Рано сутринта беше минал с колата покрай къщата на Хорт и мястото беше отцепено от щатската полиция. Попита какво е станало и един от полицаите му каза, че е имало пожар. Местните медии съобщаваха същото — голям пожар в дома на местната легенда полковник Скот Хортън — Хорт. Огънят бил толкова яростен, че доброволците от пожарната команда не били допуснати близо до него, а полковника го нямало никъде и се опасявали, че е мъртъв. Но Бен вярваше на носа си, който наистина беше доловил миризмата на горящо дърво, а, както казват, нищо не може да се сравни с миризмата на напалм рано сутрин, нито пък имаше нещо сравнимо с последиците от ракетна атака. Отгоре на всичко Бен спря в закусвалнята на Коулман Фолс, където разговорите бяха единствено за хеликоптери и експлозии и как полковникът навярно се е заплел в някаква история с руснаците.

След като Бен приключи, Греъм се отпусна назад и кръстоса каубойските си ботуши върху една табуретка.

— Радвам се, че дойде при мен, Бен. Постъпи правилно. Искаш ли още кафе?

Изглеждаше напълно спокоен. Бен нямаше идея какви ли са мислите му. Но след подобна история и след такива обвинения самото спокойствие изглеждаше престорено. Бен се надяваше да не е казал твърде много. Но си напомни, че и премълчаването на част от историята има своите рискове.

— Не, благодаря — отвърна той. — Стига ми толкова. Във всеки случай, цялата тази история не ми влиза в работата, освен ако не искате да се включа. Помислих, че сте…

— Нека те попитам, Бен, вярваш ли на това, което са ти казали? Искам да кажа, какво, сега и с взривяване на самолети ли се занимаваме? И с прикриване на мрежи за детска порнография?

Въпросът изглеждаше опасен.

— Честно казано, сър, тия неща не са в моята категория. И, както казах, не ми влизат в работата.

— Това наистина е честен отговор. — Греъм кимна. — Но се надявам, че това „не са ми в категорията“ няма да е задълго. Искрено се надявам. Казвал съм ти го и преди — гледам теб и няколко други като теб, и във вас виждам бъдещето на компанията.

Бен кимна. Искаше му се да повярва, че това е истината. Но какво всъщност целеше Греъм?

Греъм смъкна краката си на пода, наведе се напред и вдигна каната.

— Сигурен ли си, че не искаш кафе?

— Може би само половин чаша.

Греъм се усмихна и му я наля догоре. После изхъмка:

— Е, що пък не! — И наля и на себе си. Отпи глътка и изръмжа доволно. — Това е перуанско кафе. Пекат го в Сан Франциско, фирмата се казва „Ритуал Кафе“. Просто не мога да му се наситя. Всеки месец ми карат по десет килограма и едва ми стига. Чакай, ти не беше ли от Калифорния?

Споменаването на „Ритуал“ прозвуча странно. Бен свързваше това име със Сара — още една пропиляна връзка, за която предпочиташе да не си спомня.

— Да.

— Хубав район. Обучението ми беше в Коронадо. Кой каквото ще да казва, но хипитата пекат хубаво кафе.

Бен изчака, защото усети, че се опитват да го изкарат от мълчанието, а не искаше да се поддава. Беше съобщил фактите. Всичко друго само щеше да причини още проблеми.

— Както и да е — продължи Греъм, — положението е такова. Наистина с Хорт в миналото имахме някои различия. Наистина разговарях с Рейн и не бих казал, че разговорът протече добре. Бих предпочел всичко да остане при това положение. Но ако двамата, а сега и приятелят им Ларисън, сформират някакъв заговор, е, тогава това е друга история. И щом са се опитали да се свържат с теб, един от моите служители, тогава мога да го нарека потвърждение, че имаме истински проблем.

Въз основа на онова, което беше научил от Хорт, Ларисън и Рейн, Бен не смяташе, че Греъм лъже. Но пък досега не бе признал дали наистина вече не се е опитал да убие тримата.

— Защото какво бих могъл да направя, след като знам, че трима обучени убийци са тръгнали след мен — продължи Греъм. — Мога ли просто да оставя така нещата? Искам да кажа, ами те? Ти би ли го направил?

Бен почувства, че последният въпрос не е риторичен, и отвърна:

— Не.

— Разбира се, че не би го направил. Би било глупаво. Би било равносилно на самоубийство. Заради параноичните си заблуждения ме поставят в ситуация, в която предпочитам да не бъда. Но не мога просто да отрека всичко. Знаеш какво казват за пълното отрицание.

Бен кимна. Вече виждаше накъде се развиват нещата, но не искаше да показва какво наистина мисли за ситуацията.

— Пълното отрицание не допринася за оцеляването.

— Именно. И когато оцеляването се превърне в антагонистична игра… е, какви опции ми остават?

Бен отпи от кафето си. Нямаше намерение да предлага помощ. Греъм трябваше да го попита.

След малко Греъм каза:

— Какво мислиш за Париж?

Бен не очакваше точно този въпрос.

— Париж ли?

— Като място за действие.

Бен сви рамене, защото не можеше да разбере защо изведнъж Греъм променя темата.

— Зависи от обстоятелствата. Но службите им за разузнаване и силите за сигурност са добри. Особено след атаките през ноември 2015.

— Не говоря за техните специални служби.

— А за какво?

— За Рейн, разбира се. И за Ларисън. И за Хорт.

— Съжалявам, но нещо не разбрах. Какво общо има Париж?

— Следващата седмица съм там на бизнессреща. Заседания, много вино и много ядене. Французите не са глупави. С помощта на обеди в ресторанти с три звезди „Мишлен“ успяват да сключат повече сделки за продажба на оръжия, отколкото руснаците с техните прословути проститутки. Аз пътувам със страхотен екип, който осигурява охраната ми. Повечето са бивши служители на Дипломатическите сили за сигурност и, доста иронично при сегашните обстоятелства, на Сикрет Сървис. Тяхното внимание ще е съсредоточено върху всички възможни сценарии. Но ми трябва някой, който знае повече от въпросните сценарии. Някой, който да търси нещо конкретно.

— Рейн и компания?

— Именно!

— Мислите ли, че ще ви последват в Париж?

— Сигурен съм. Защото ще им кажеш, че си отговорен за безопасността ми.

Бен не отговори. Разкъсваше се между хитрината, която предлагаше Греъм, и нежеланието си да се замесва в тая лайняна история.

— Схващаш ли накъде бия? — попита Греъм.

— Мисля, че да. Искате да им кажа, че съм си променил мнението. Че искам да им помогна. Да им дам ключова информация и да стана техен вътрешен човек. Така ще знам какво планират. Ще ви го съобщя и ще го предотвратим.

— Това ми е идеята. А сега да я оценим. Силни страни? Слаби места? Възможности? Заплахи?

Бен за миг погледна към планините и отпи от кафето, опитвайки се да игнорира топката, в която се бе събрал стомахът му.

— Всичко опира дотам дали ще повярват. Ако надушат постановка, няма да го покажат. Или ще включат постановката в собствения си план. Ако ли пък не, тогава ще влязат направо в капана и няма да разберат откъде им е дошло.

— Съгласен съм. Значи това, което ми трябва, е някой, който да им го пробута. Каква беше онази реплика на Джордж Бърнс^[2]? „Искреността… ако можеш да я симулираш, ще успееш в живота!“ Можеш ли да го направиш, Бен? Можеш ли да я симулираш достатъчно добре, за да им го пробуташ?

Стомахът на Бен продължаваше неприятните си движения.

— Ще искат да знаят защо. Защо съм променил мнението си.

— И какво ще им кажеш?

Бен веднага видя решението. Не го хареса, но го видя.

— Че съм размислил за онова, което са ми казали. И съм разбрал грешката, която правя.

— Достатъчно ли ще е?

Бен се поколеба, после отговори:

— Не.

— Тогава какво друго ще им кажеш?

Бен не беше сигурен дали трябва да казва още нещо. Не вярваше на собствените си разсъждения.

„Да върви всичко по дяволите!“

— Ще им кажа, че съм разбрал какъв гадняр сте. Че само ми замазвате очите с фрази като „Ти си бъдещето на компанията“.

— Наистина ли мислиш така?

— Не съм сигурен.

— Отново честен отговор. Ще ти отговоря честно. Няма никакво значение. Знаеш ли кое има значение?

— Не.

— Лоялността. Хората, които показват лоялността си към мен, ще бъдат възнаградени. А останалите получават различно отношение.

— Звучи ми резонно.

— Как го казва Сони Барджър^[3]: „Отнасяй се добре с мен и ще се отнасям с теб още по-добре. Отнасяй се зле и ще се отнасям още по-зле“.

На Бен започваше да му писва от изтърканите афоризми на Греъм. Но не каза нищо.

— Бен, застанал си на кръстопът. Знам как се чувстваш. И аз съм бил така. Но кръстопътищата са и възможност. Знаеш ли защо?

— Предполагам, защото можеш да тръгнеш в различна посока, без да си изкаляш обувките.

Греъм се разсмя.

— Нещо такова. Един умен човек веднъж ми каза: „Ако искаш да имаш нещо, което не си имал никога, трябва да направиш нещо, което никога не си правил“.

Бен кимна.

Греъм погледна към чашата му.

— Да ти налея ли още?

— Да, благодаря.

Греъм напълни чашата на Бен, после своята. Помълчаха за миг. Бен осъзна, че Греъм няма да го попита. Целта беше той да направи предложението.

— Ще им се обадя.

Греъм отпи глътка кафе.

— Ще можеш ли да ги убедиш?

— Да.

— И ще успееш ли?

— Да.

— Кажи го!

„Не съм го искал — помисли си Бен. — Не съм го търсил. Вие, задници такива, ме поставихте в това положение. Грешката е ваша, не моя“.

Погледна Греъм.

— Ще ги убедя. Ще ми повярват.

— А след това какво следва?

Бен кимна: знаеше как ще се развият събитията.

— Ще влязат право в капана.