Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (39)

37. Рейн

Ларисън ми се обади веднага след като бяха минали през митническия контрол на „Шарл дьо Гол“. Всичко беше наред.

— Това е добре — казах. — Ние също нямахме проблеми. А хотелът, за който споменах, ще свърши работа. Докс и Ливия ще останат там.

Стаята не беше лоша и бях забелязал, че на Линия й хареса. Животът е кратък. Нека му се радват, щом могат. Останалите можехме да минем с нещо по-спартанско.

А може би втората стая щеше да е само за Хортън и Ларисън. Може би щях да остана при Дилайла. Опитах се да не храня надежди, но можех да си го представя отчетливо. Простия дървен креват. Белите чаршафи. Прозорците с големи каси, закрити с пердета, които се къдрят навътре, а вятърът носи звуците на уличното движение. Усещането как се движа в нея, краката й са кръстосани на гърба ми, а дъхът й пари лицето ми. Докосвам я така, както знам, че обича да бъде докосвана. Звуците, които издава. Думите, които би казала. Начина, по който би целунала потта по раменете ми, след като свършим. Как поглежда в очите ми и няма нужда да казва нищо, а пък аз се чудя как е възможно да ме познава толкова добре и да ме приема толкова много. Как, след всичките грешки, които съм направил, и ужасите, които съм причинил и изживял, изобщо е възможно да заслужа нещо подобно.

Идването ми в Париж едновременно ме изпълваше с радост, че съм отново в града, който бях заобичал, но също така ме караше да съжалявам за това колко глупав се бях оказал, колко много време бях изгубил и как най-вероятно бях изгубил безвъзвратно дадения ми шанс. За мен Токио бе изпълнен с толкова много призраци. Досега не бях осъзнавал колко силно се нуждая от Париж, за да се чувствам жив.

— Хотел, това звучи добре — каза Ларисън. — А Хорт вече си уреди среща с местните си познати. Тъкмо отиваме натам. Но все още не сме чули нищо от Тревън.

— Няма значение. Беше добро решение да дойдем тук предварително. Както сам каза, така Греъм ще има по-малко време да разположи хората си. Освен това трябва да внимаваме с огнестрелните оръжия. Видях на няколко места контролни пунктове, където полицията проверяваше чантите. Предполагам, че е заради ноемврийските атаки през 2015. Не съм ги виждал да обискират хората, но чантите определено ги отварят за проверка.

— Няма проблем, ще го предам на останалите.

— Хубаво. Искаш ли да се срещнем на основното място в петнайсет нула-нула?

Мястото за среща, което бяхме уговорили предварително, се намираше при Голямата галерия на еволюцията, край оранжерията, която гледа към Ботаническата градина. Имахме, разбира се, резервни места за среща, както и допълнителните уговорени подходи към тях. Със или без криптиране, не исках да казвам по телефона повече, отколкото беше необходимо. Освен това телефоните може да бъдат изгубени, може да няма сигнал или пък да се случат безброй други неща, решението за които винаги е предварителната подготовка и резервните варианти.

— Става — отвърна Ларисън. — Чу ли се с Дилайла?

— Сега отивам да се видя с нея.

— Заедно с Ливия ли?

— Не, тя поиска да се разходи сама. Да се аклиматизира. Никога преди не е била тук.

— Значи само ти.

— Да.

— Добре. Само да ти кажа, че всички разчитаме на теб.

— Страхотно.

— Шегувам се. Всъщност не.

— Струва ми се, че прекарваш доста време заедно с Докс.

— Между другото, той ти пожела успех.

— Добре, трябва да тръгвам.

— Каза да не се правиш на идиот. Да й кажеш, че ти липсва. Виж, не ми се сърди, просто ти предавам думите му.

Прекъснах връзката. Трябваше да предположа, че не Ларисън ще отрезви Докс, а всъщност просто ще прихване от него.

Масите по тротоарите пред „Ла Палет“ бяха почти изцяло заети, но в задната стая, която толкова много ми беше харесала, имаше един-единствен клиент — елегантно облечена жена вече на години с малка чаша кафе и книга, отворена пред нея. От облеклото и непринудените маниери заключих, че навярно е собственичка на някоя от близките галерии, дошла да се наслади на сутрешното си еспресо, преди да отвори магазина си. Влязох и заех масата в ъгъла. Със задоволство почувствах, че мястото сякаш ме беше чакало. Били Холидей пееше тихо от невидимите говорители. Звукът беше приглушен. И беше приятно сумрачно дори в такава слънчева сутрин. Стените бяха облицовани с тъмно дърво, таванът беше боядисан в охра, а масите и столовете бяха удобни и в успокояващи отсенки на кафявото. Когато времето беше хубаво, масите на тротоара привличаха много повече минаващите туристи и парижани, но на мен в „Ла Палет“ винаги ми беше харесвало повече вътре.

Скоростта на обслужването в Париж може да е объркваща за японците, дразнеща за американците и неразгадаема за всеки, който е свикнал, да кажем, с почти свръхестествената бързина на Хонконг. Но този път за мое задоволство келнерите не ми досадиха прекалено бързо. Беше първият ми самотен момент, откакто се бях завърнал, и при все че ми беше приятно да наблюдавам реакцията на Ливия на града, а също така въпросите й и това, което бяха разкрили за нея, бях доволен най-сетне да получа малко уединение.

Което беше обяснимо. По-голямата част от времето, когато бях живял тук, бях прекарал сам. Което, предполагам, правеше още по-непонятни претенциите ми към Дилайла. Като се замислех, балансът между двама ни всъщност беше добър: тя трябваше да пътува по работа, аз имах нужда да оставам сам. Тогава какво ме беше прихванало да я притискам пак и пак, докато накрая нещо не се пречупи? Дали умишлено не се бях опитал да разруша най-хубавото нещо, което ми се беше случвало, откакто се помнех? Наистина ли бях склонен към самоунищожение?

Може би трябваше да попитам Докс какво мисли по въпроса. Преди не бях склонен да говоря с него, защото се боях от точността на прозренията му. Но прецизната му проницателност можеше да ми помогне. От лекарството не се очаква да е приятно на вкус. За тази работа си има бонбони. Лекарството е, за да се почувстваш по-добре.

Чувствах се странно. Толкова време бях прекарал сам. А след около час щях отново да съм заедно с нея, пък макар и за кратко и може би не много успешно. Така че за момента просто се наслаждавах на чувството, че отново седя в мрачното убежище на тази стая, една останка от миналото ми. Чувствах се като котката на Шрьодингер. Дилайла или щеше да дойде, или нямаше да дойде. Можеше да ме приеме или да ме изхвърли. Щеше или да ми прости, или да ми каже да се разкарам. И в това тясно изкупително пространство се промъкна едно чувство, нещо като съжаление към по-младия Джон и към всичките му ужасни решения, а също и желание да имам как да му кажа това, което знаех сега, така че да му помогна да постъпи правилно за негово и мое добро, и една печал, че подобно нещо е невъзможно: слепотата на младия мъж беше непоправима, грешките му неотменими, а последствията необратими. А след това се усмихнах, мислейки си за моно но аваре, тъгата от това, че съм човек, защото беше иронично да пропътувам чак до Париж, за да почувствам нещо, което беше толкова типично японско.

Мина половин час. Жената от галерията си тръгна. Дойдоха още няколко посетители, които по един или друг начин ми заприличаха на местни. Поръчах си omelette aux champignons и orange pressée^[1], и закусих. После още едно еспресо. Нея все още я нямаше, а вече бе минал цял час.

Може би трябваше да й дам номера на сателитния телефон. Може би се беше случило нещо и тя нямаше как да се свърже с мен. Може би трябваше пак да й се обадя. Зачудих се защо се беше спряла на това място вместо на едно от любимите й заведения в Льо Маре. На мен левият бряг винаги ми бе харесвал повече, отколкото на нея. Дали изборът й не беше опит за примирие? Или се опитваше да ми каже: „Ще те държа далеч от моето място, от моя живот“? Дали напълно не изпусках нещо?

Най-накрая, около деветдесет минути след разговора ни, тя се появи. Застана на прага за миг, най-вероятно за да позволи на очите си да се приспособят след яркото слънце навън. Беше с дънки и велурени ботуши, комбинация, за която винаги бях мислил, че много й отива. И кожено елече. Косата й беше разпусната, а красотата й не просто поразителна, а същински пламтящ упрек.

Видя ме и се приближи. Изправих се с разтуптяно сърце.

— Радвам се да те видя, Джон.

Каквото и да бях очаквал, не беше точно това.

— Аз също — отвърнах. Искаше ми се да добавя „истински се радвам“, но реших, че ще прозвучи погрешно.

Останахме прави в неловко мълчание. После я поканих с жест към масата.

— Защо не седнеш?

Бях избрал ъгловата маса, така че да можем да седим на деветдесет градуса един от друг, а в същото време и двамата да имаме видимост към входа.

Седнахме. Отблизо и без външната светлина да подчертава силуета й, можех да забележа няколко нови бръчки. Не ми пукаше. Изглеждаше по-красива от всякога, а от това ме заболя.

Исках да й кажа толкова много неща. „Липсваше ми. Съжалявам. Аз съм идиот!“

„Обичам те!“

Нищо не излезе от устата ми.

— И? — подкани ме тя след прекалено дългото мълчание. — Каква е помощта, която ти е нужна?

„Кажи й, загубен идиот такъв! Кажи й!“

Но не го направих. Вместо това през следващите четирийсет минути й разказах всичко, което се беше случило, като завърших с полета ни до Париж тази сутрин.

— Това е много лошо — каза тя. — Знам за ОГЕ. Мосад използва услугите им.

— Явно всички ги ползват.

— Именно. Греъм всъщност няма истински врагове. Само клиенти. Някои от тях доста влиятелни.

— Е, нали ме познаваш. Имам дарба да ядосвам само най-добрите.

Надявах се поне да се усмихне, но не познах.

— И какво мислиш, че мога да направя за теб?

На някакво подсъзнателно ниво знаех, че все още не трябва да говорим за плана ни. В случая бизнесът не беше най-добрият подход. Но бизнесът беше по-познатият ми терен, беше въпросът, който ме плашеше по-малко, така че не се вслушах в гласа, който ми казваше, че не постъпвам правилно.

— Още не съм съвсем сигурен. Няма да мога да предложа нещо смислено, преди да сме получили по-подробна информация от Тревън. Но най-грубо казано идеята е, че ако успееш да подмамиш Греъм някъде, където да ги няма телохранителите му, ще имаме възможността да го разпитаме. Според данните, които имаме, можем просто да го убием, въпреки охраната му. И все още е възможно да ни се наложи да го направим. Но всъщност ни е нужна информация. Защо Арингтън с всички сили се опитва да прикрие мрежата за детска порнография? Какво смята да прави с тази информация? Кои всъщност са въвлечени? Ако не знаем отговорите на тези въпроси, с убийството на Греъм може би няма да сложим край на заплахата. А също така няма да унищожим и мрежата.

Дилайла погледна настрана и забарабани с пръсти по масата. После попита:

— Откога си се загрижил за детската порнография?

Прозвуча колкото като въпрос, толкова и като провокация, но все пак се замислих.

— Откакто го видях пред себе си. И осъзнах, че съм в състояние или да направя нещо по въпроса, или просто да се престоря, че не ме засяга.

— Разбирам.

— Ще се включиш ли?

— Искам само да съм сигурна дали си напълно наясно защо точно го правиш.

— Ако видиш видеото, което ни показа Ливия, ще разбереш.

— Бих искала да се запозная с нея. Май е интересен човек.

— И аз мисля така.

— Вярваш ли й?

— Не я познавам от достатъчно дълго, за да мога да кажа. Но Докс й вярва.

— Той е по-доверчив от тебе.

— Искаш да кажеш, че Докс е слабото звено във веригата?

— Казвам, че ми звучи сякаш тази жена е въвлякла четирима, а сега може и пети човек във войната, която е повела. В нейната война.

— Казах ти, че Греъм ме нападна преди даже да бях чувал за Ливия.

— Но кой има по-голяма нужда от другия, ти или тя?

— Бих казал, че нуждата е взаимна. Нейната информация ни доведе до разкритията за Арингтън. Дотогава знаех, че Греъм най-вероятно е само изпълнител, но нямахме представа за кого.

— Информацията й може ли да се провери?

— Изпускам ли нещо? — Погледнах я в очите.

— Точно това се опитвам да разбера.

— Защо си толкова… цинична по такава тема?

— Ако си мислиш, че въпросът ми е породен от цинизма ми, значи трябва да съм още по-притеснена.

— Докс я познава. Каза, че му е спасила живота. Аз пък имах възможността да я наблюдавам отблизо и под напрежение. Не забелязах някакво разминаване в това, което ми каза, нито пък почувствах нещо нередно. Така че, да попитам отново, какво изпускам?

Дилайла замълча за момент. После отвърна:

— Направих кариера благодарение на умението си да карам мъжете да ми вярват. Да са напълно убедени в нещата, в които искам да вярват. А сега ми разказваш за влиянието, което тази жена има върху Докс, и за войната, в която те е въвлякла. Как бих могла да не се усъмня, че и четиримата не сте толкова доверчиви, колкото мъжете, които бяха уверени в мен?

— Бях сигурен за теб. — Погледнах я пак в очите.

— Не, не беше. — Тя поклати глава. — Тръгна си. А ти беше единственият мъж, който трябваше да е сигурен в мен. О, боже, каква ирония! Направо ми се гади.

— Бях сигурен в теб.

— Тогава защо си тръгна?

— Защото не искаше да се откажеш от работата си. От този живот.

— Този живот — повтори тя, като повиши глас. — Същият този живот, към който се мъчиш да ме върнеш в момента, защото така ти изнася?

Няколко души в стаята погледнаха към нас, после се върнаха пак към разговорите си.

— Съжалявам.

Дилайла поклати глава. Изглеждаше изумена.

— Имаше години да ми се обадиш и да ми го кажеш, Джон. Даже тази сутрин можеше да ми го кажеш. Но не го направи. Всичко, което чух от тебе тази сутрин, единствената причина, поради която си тук, е, че си се забъркал в някаква каша и съм ти нужна, за да те измъкна. Искаш да получиш само ползите, без да поемеш никакви задължения. И знаеш ли кое е най-лошото? Толкова си сляп, че дори не можеш да го видиш!

— Не, не е така…

— Не спори с мен, когато ти се карам! Мислиш ли, че ми дреме какво си повтаряш, че чувстваш дълбоко в сърцето си? Има ли то някакво значение за мен? За мен са важни действията ти, Джон. А действията ти са, че ми даде ултиматум, после ме изостави, без дори да погледнеш назад, а сега си тук само защото ти е нужно нещо от мен. Ако си казваш, че, о, не, липсваше ми, копнеех по теб, ето затова съм наистина тук, тогава не просто лъжеш мен, а лъжеш себе си, защото не можеш да приемеш какъв себичен, манипулативен задник си всъщност и за да се скриеш от жалката, грозна истина си измисляш разни красиви истории.

Хвърлих един поглед наоколо. Хората, които ни гледаха, се върнаха към разговорите си.

— Това болеше.

— И защо си мислиш, че ми пука за чувствата ти?

— Но знаеш ли кое го прави поносимо? — Дилайла не отговори. — Това, че грешиш!

Сервитьорът дойде, за да провери каква е цялата тази шумотевица. Помислих си, че и това е начин да ти обърнат внимание на масата.

— Дайте ми една чаша шираз — каза му Дилайла. — Не, нека бъде водка. „Белведере“, изстудена, без нищо.

— Нека бъдат две — обадих се аз.

Келнерът ни погледна за миг, сякаш се съмняваше в разумността на поръчката ни, после кимна и се отдалечи.

Дилайла поклати глава.

— Само час и вече ми е нужно питие.

— Не само на теб, на мен също.

— Така е, ти си виновен. Виждаш ли как успя да направиш своите проблеми мои?

Не успях да разбера дали се шегува. Реших, че по-скоро не.

Тя погледна нервно към витрината между нас и предния салон, зад който се намираше барът.

— Ами ако ти кажа, че вече е твърде късно за нас?

Извърнах очи, защото усетих, че нещо ме стяга в гърдите.

— Тогава в живота ми завинаги ще има тъга. И никога няма да престанеш да ми липсваш. И да ми липсва това, което имахме. И никога няма да спра да съжалявам какъв идиот трябва да съм бил, за да го съсипя.

— Няма да ме накараш да се чувствам виновна. Ти го направи. Вината си е твоя, така че си живей с нея.

Сервитьорът донесе питиетата. Дилайла вдигна чашата си и без да си губи времето с разни наздравици, я преполови. Затвори очи и потрепери — реакция, която за съжаление, като се имаше предвид отчаянието на момента, ми напомни за начина, по който изглеждаше понякога, когато получаваше оргазъм.

Аз също изпих половината си водка. Три кафета и водка, заедно с часовата разлика и много малко сън. Особено при сегашните условия не беше научен експеримент, който исках да провеждам. И все пак не ми пукаше.

Оставих чашата, изпуснах продължително дъх и усетих как топлината на водката се разлива в стомаха ми.

— Не се опитвам да те накарам да се почувстваш виновна.

Дилайла поклати глава.

— Вече не съм свързана с предишния си живот, идиот такъв. Почти не съм. Онова, което каза, че искаш… просто трябваше да изчакаш. Но не го направи. Как е възможно един човек с толкова много търпение в работата си да е толкова нетърпелив в личния си живот?

— Не знам — искрено отвърнах аз.

— Но все пак трябва да има отговор. Извинение ли си търсеше, защото беше отегчен?

— Не.

— Тогава какво? Опитваше се да саботираш сам себе си? Да саботираш нас двамата?

— Не знам. Искам само да ти кажа, че… цялото търпение, което съм си изградил в работата и в живот ми… и цялата точност, и логичност, и самоконтрол… просто ги няма, когато става дума за теб. Бих искал да ги има, но ги няма.

Замълчахме за кратко. Дилайла си допи водката, затвори очи и отново потрепери, после додаде:

— Ами ако ти кажа, че се виждам с някого?

По някаква глупава причина, страх или отрицание, или нарцисизъм, не бях очаквал подобен въпрос. Усетих как гърдите ми отново се стягат.

— Щях да те попитам дали си сериозна.

— И ако ти кажа, че съм?

Преди време щях да поискам да го убия, който и да беше. Буквално. Да отстраня заплахата.

Но изведнъж просто се почувствах тъжен. Разбира се, че се виждаше с някого. Наистина ли бях очаквал тази жизнена, космополитна, разкошна жена да стои и да ме чака, докато приключа с цупенето?

Допих си водката.

— Тогава ще кажа, че го заслужавам. И… че ще се опитам да се радвам за теб.

Отново замълчахме.

— Все пак? — попитах аз.

— Все пак какво?

— Виждаш ли се с някой?

— Да.

„Мамка му!“

— И… сериозна ли е връзката?

Дилайла изчака доста, преди накрая да отговори:

— Не толкова сериозна, колкото беше между теб и мен.

Контурите на стаята бяха добили приятна патина. Разговорите покрай нас ни обгръщаха като нежно жужене. Установих, че съм замаян. Може би беше водката, може би бяха последните й думи, а може би вече не ми дремеше за увъртанията или за защитата на достойнството ми, или за каквото и да било. Погледнах я и й казах:

— Хайде да отидем в апартамента ти.

Дилайла поклати глава.

— Боже мой, колко си нагъл!

— Не ми пука. Искам да се любим. Още тази сутрин. На леглото ти. А светлината да минава през тънките пердета. Така, както го правехме.

— Няма да стане.

— Защо?

— Преди всичко съм ти прекалено ядосана.

— Изкарай си го на мене.

Тя ме погледна и усетих, че го иска. Топлината в корема ми се засили. Усетих приятно раздвижване малко по-надолу от него.

— Не мисля, че можеш да понесеш толкова много гняв.

— Нали сама го каза? Вината е моя. Така че ще поема риска.

Тя поклати глава, с присвити очи и с разширени от възбуда ноздри. После сложи ръка на тила ми, придърпа ме и ме целуна страстно, дори бих казал диво. Отвърнах със същата сила на целувката й, сложил ръце на лицето й, за да я задържа до себе си и твърдо решен никога вече да не я изпускам.

Дилайла се откъсна от целувката и ме погледна.

— Мразя те!

— Обичам те! — отвърнах аз.

Наоколо се разнесе тихо ръкопляскане. Вдигнах поглед и видях, че всички клиенти се усмихват и ръкопляскат.

Желаех я толкова силно, че не ми пукаше.

— Хайде! — подканих я аз. Хвърлих на масата няколко евро, сграбчих я за ръка и я поведох след себе си.

На тротоара Дилайла ме спря.

— Чакай! Къде си отседнал?

— Зад ъгъла, в „Хотелът“.

— Заведи ме там. Апартаментът ми е твърде далеч.

„Какво пък, по дяволите — помислих си. — Ще намерим някое друго място за Ливия и Докс“.