Кен Фолет
Обратно броене (9)

8:00 сутринта

Ракетата носител „Юпитер“ е с четири степени. В по-голямата й част тя е подобрена версия на балистичната ракета „Редстоун“, представляваща ускорителя или първата степен — изключително мощен двигател, който има за задача да изведе ракетата от здравата прегръдка на земното притегляне.

 

Доктор Били Джоузефсън закъсняваше.

Беше събудила майка си, бе й помогнала да облече халата си, да си постави слуховото апаратче и я бе сложила да седне на масата пред чаша кафе. След това бе събудила седемгодишния си син Лари, похвалила го бе, че не е подмокрил завивките и му бе казала, че въпреки това пак трябва да вземе душ.

Майка й, дребна и пълна жена на седемдесет години, известна под името Беки-Ма, бе надула радиото почти докрай. Пери Комо тъкмо пееше „Да хванеш падаща звезда“. Били сложи няколко филии хляб в тостера, после остави пред майка си кутията с маслото и бурканче гроздово желе. За Лари напълни една купа овесени ядки, наряза отгоре банан и заля всичко това с мляко.

След това направи сандвич с фъстъчено масло и желе и го сложи в чантата на сина си заедно с една ябълка, парче шоколад и малка бутилчица портокалов сок. После пъхна вътре учебниците му и бейзболната ръкавица, подарък от баща му.

По радиото някакъв репортер интервюираше зяпачите по плажовете около Кейп Канаверал, надяващи се да наблюдават изстрелването.

Лари влезе в кухнята с развързани обувки и накриво закопчана риза. Тя го оправи, каза му да сяда на масата и се зае да прави бъркани яйца. Обичаше сина си и майка си, но някъде дълбоко вътре в нея й бе криво, че трябва да се грижи за тях.

Репортерът от радиото бе започнал да интервюира някакъв военен говорител.

— А за тези зяпачи там не е ли опасно? Какво ще стане, ако ракетата се отклони и падне на плажа?

— Няма такава опасност, сър — прозвуча отговорът. — Във всяка ракета е монтирано устройство за самоунищожение. Ако се отклони от курса, тя ще бъде взривена още във въздуха.

— А как ще я взривите, след като вече е излетяла?

— Устройството за самоунищожение се задейства посредством радиосигнал, който се изпраща от офицера, отговарящ за сигурността.

— Пак е опасно. Някой радиолюбител може да задейства устройството, без да иска.

— То реагира само на един сложен сигнал, нещо като код. Ракетите са много скъпи и затова рисковете са сведени до минимум.

Лари се обади:

— Днес в училище ще правим ракети. Може ли да взема кофичката от киселото мляко?

— Не, не можеш, кофичката е почти пълна — каза му тя.

— Ама трябва да занеса празни кофички! Госпожица Пейдж ще се ядоса, ако не занеса — Лари бе готов да се разплаче с внезапността на всяко седемгодишно хлапе.

— За какво са ти тия кофички?

— Да правим ракети! Тя ни каза миналата седмица!

Били въздъхна.

— Лари, ако ми беше казал миналата седмица, щях да ти събера колкото искаш кофички. Неведнъж съм ти казвала да не оставяш всичко за последния момент!

— И какво да правя сега?

— Ще измисля нещо. Ще изсипем млякото в някой буркан и… какви кофички ти трябват?

— Да приличат на ракети.

Били се запита дали учителите си дават сметка за работата, която създават на заетите майки, лековато инструктирайки учениците да мъкнат най-различни неща от къщи.

Сложи намазаните с масло препечени филийки в три чинии и сипа в тях бърканите яйца, но не седна да яде. Вместо това обиколи къщата и намери празна бутилка от препарат за почистване на мебели, пластмасово шише от течен сапун, празна кутия от сладолед и кутия от шоколадови бонбони във формата на сърце.

На почти всички опаковки бяха нарисувани семействата, ползващи продуктите — винаги усмихната и красива съпруга, две щастливи деца и на заден план татко, добродушно захапал лулата си. Запита се дали и другите жени се отнасят към този стереотип със същата неприязън, с каквато и тя. Никога не бе живяла в такова семейство. Баща й, беден шивач от Далас, бе починал още когато е била бебе и майка им бе отгледала петте си деца в смазваща бедност. Самата Били се бе развела, когато Лари беше още на две годинки. Имаше много семейства без мъже, в които майката бе вдовица, разведена или от онези, които обикновено наричаха паднали жени. Обаче такива семейства не ги показваха по етикетите на опаковките.

Сложи всичките кутии и бутилки в една пазарска чанта и я даде на Лари да я носи в училище.

— Хей, ама аз сигурно ще имам най-много от всички! — възкликна зарадвано той. — Благодаря, мамо.

Закуската й бе изстинала, затова пък Лари бе щастлив.

Вън се чу клаксон от кола и Били набързо се огледа в огледалото в коридора. Къдравата й тъмна коса бе сресана небрежно, нямаше грим, с изключение на молива, който не бе успяла да изтрие снощи. Беше облечена в огромен розов пуловер… но ефектът бе някак си доста секси.

Задната врата се отвори и в коридора влезе Рой Бродски. Рой беше най-добрият приятел на Лари и двамата се поздравиха шумно и ентусиазирано, сякаш не бяха се виждали не от снощи, а от няколко месеца. Били вече бе забелязала, че Лари дружеше само с момчета. В детската градина бе друго — там момчетата и момичетата си играеха, без да се делят. Тя се запита каква ли е тази промяна, ставаща в психиката на петгодишните хлапета, която ги кара да предпочитат деца от техния пол.

Рой бе последван от баща си Харолд — добре изглеждащ мъж с топли кафяви очи. Харолд Бродски бе вдовец — майката на Рой бе загинала при автомобилна катастрофа. Той бе преподавател по химия в университета „Джордж Вашингтон“. Били и Харолд излизаха заедно. Той я погледна с обожание и каза:

— Божичко, изглеждаш страхотно!

Тя му се усмихна и го целуна по бузата. Както Лари, така и Рой бе помъкнал чанта, пълна с празни кутии. Били се обърна към Харолд:

— Трябваше ли да обереш всички празни кутии от къщата си?

— Да. Събрал съм кофички от кисело мляко, кутии от шоколадови бонбони и какво ли не. Освен това съм сложил и шест картонени ролки от тоалетна хартия.

— По дяволите, не се сетих за тоалетната хартия!

Той се засмя.

— Питах се дали не би искала да вечеряме довечера у дома.

Били се изненада.

— Ти ли ще готвиш?

— Не съвсем. Смятах да помоля госпожа Райли да сготви нещо, което после само да притопля.

— Добре — отвърна тя.

Досега не я бе канил на вечеря у тях. Обикновено ходеха на кино, на концерти с класическа музика или на коктейли и купони в домовете на негови колеги от университета. Запита се какво ли го е накарало да я покани.

— Довечера Рой ще ходи на рожден ден на свой приятел и ще остане да спи там. Ще имаме възможност да си поприказваме, без опасност някой да ни прекъсне.

— Добре — замислено каза Били.

Разбира се, биха могли да си поприказват, без опасност някой да ги прекъсва, и в някой ресторант. За да я кани у дома си, когато синът му няма да се прибира, Харолд явно имаше нещо съвсем друго наум. Тя го погледна. Изражението му бе открито и искрено — очевидно се досещаше какво си е помислила.

— Би било чудесно — добави тя.

— Ще те взема някъде към осем. Хайде, момчета!

Той подкара децата пред себе си и тримата излязоха през задната врата. Лари тръгна, без да каже довиждане, но Били вече знаеше — това е признак, че всичко е наред. Когато бе притеснен от нещо или му беше зле, той се хващаше за полата й и не искаше да ходи никъде.

— Харолд е добро момче — каза майка й. — Гледай да се омъжиш за него, преди да е променил намеренията си.

— Няма да ги промени.

— Искам просто да ти кажа да не бързаш да насилваш нещата.

Били й се усмихна.

— Нищо не ти убягва, а, мамо?

— Може да съм стара, но не и глупава.

Били почисти масата и изхвърли закуската си в кошчето за боклук. Набързо оправи леглото си, после това на Лари и на майка си и натика чаршафите в торбата за пране. Посочи я на майка си и каза:

— Когато дойде човекът от пералнята, трябва само да му я подадеш. Запомни ли, мамо?

Все едно че не я е чула, майка й каза:

— Свършиха хапчетата ми за сърце.

— Исусе Христе! — рядко негодуваше пред майка си, но вече бе на края на нервите си. — Мамо, днес ми е много натоварен ден и нямам никакво време да ходя до проклетата аптека!

— Ами какво да направя, като свършиха?

Най-дразнещото нещо у Беки-Ма беше начинът, по който за един миг се превръщаше от трезво разсъждаващ родител в безпомощно дете.

— Още вчера трябваше да ми кажеш, че ти свършват… Ходих да пазарувам вчера! Не мога да пазарувам всеки ден, ходя на работа! — яростта у Били изведнъж се пречупи. — Съжалявам, мамо.

Беки-Ма се разплакваше много лесно — също като Лари. Преди пет години, когато тримата се нанесоха да живеят заедно, мама й помагаше да се грижи за Лари. Напоследък обаче едва успяваше, щом той си дойдеше от училище, да го наглежда, докато Били се прибере от работа. Надяваше се, че нещата ще се оправят, когато двамата с Харолд се оженят.

Телефонът иззвъня. Били потупа Беки-Ма по рамото и стана да го вдигне. Обаждаше се Бърн Ротетън, бившият й мъж. Били се разбираше много добре с него въпреки развода. Идваше по два-три пъти в седмицата да се вижда с Лари и с удоволствие плащаше издръжката за хлапето. Били веднъж му се бе разсърдила, но то се бе случило много отдавна.

— Хей, Бърн, нещо много рано си станал! — весело възкликна тя в слушалката.

— Аха. Наскоро да ти се е обаждал Люк?

Тя се стресна.

— Люк Лукас? Напоследък? Не… Нещо лошо ли е станало?

— Не знам… Може би.

Бърн и Люк бяха много близки съперници. На младини спореха до припадък и споровете им често се превръщаха в остри и разгорещени словесни двубои, но въпреки това си останаха близки приятели през цялото следване, пък и след това, по време на войната.

— Какво има? — попита пак Били.

— Обади ми се в понеделник и аз малко се изненадах. Не се обажда често.

— Нито пък на мен. — Били напрегна паметта си. — За последен път се видяхме май преди около две години.

Давайки си сметка за това колко много време е изтекло, тя се запита защо бе оставила дружбата им да замре по такъв начин. Просто бях много заета, каза си и изпита съжаление.

— През лятото ми писа — продължи Бърн. — Каза ми, че четял книжките ми на хлапето на сестра си — Бърн бе автор на „Ужасните близнаци“, много успешна серия книжки за деца. — Каза, че много се смял. Беше хубаво писмо.

— А за какво ти се е обадил в понеделник?

— Каза, че щял да ходи до Вашингтон и искал да ме види. Нещо се било случило.

— Каза ли ти точно какво?

— Не съвсем. Просто рече: „Също като ония неща, които правехме през войната“.

Били сви разтревожено вежди. През войната Люк и Бърн работеха в OSS в тила на врага, помагайки на френската Съпротива. Но бяха приключили с тези работи още през 1946-а, нали така?

— Какво смяташ, че е искал да каже?

— Не знам. Каза, че ще ми се обади от Вашингтон. В понеделник вечерта се е настанил в хотел „Карлтън“. Днес е сряда и още не ми се е обаждал. Освен това изобщо не си е лягал. Леглото му е непипнато.

— Как разбра?

Бърн изхъмка нетърпеливо:

— Били, била си в OSS… Ти какво би направила на мое място?

— Ами… сигурно бих дала на някоя камериерка един-два долара.

— Е? Какво ме питаш тогава? Цяла нощ го е нямало и оттогава никой не го е виждал.

— Може да е хукнал по мацки.

— Да бе, а папата е протестант. Не го вярваш, нали?

Бърн беше прав. Люк имаше силен сексуален нагон, но търсеше постоянството, а не разнообразието. Били знаеше това много добре.

— Не, наистина не вярвам.

Обади ми се, ако чуеш нещо за него, окей?

— Разбира се.

— До скоро.

— Чао.

Били затвори.

После седна на масата в кухнята, забравила за проблемите си и мислейки за Люк.