Кен Фолет
Обратно броене (28)

1943

Учените могат само да предполагат крайните температури, на които ще бъде подложен спътникът, излизащ от тъмната сянка на Земята и гмуркащ се в ослепителната слънчева светлина. За да смекчат въздействието им, половината цилиндър е покрит с обшивка от алуминиев оксид на ивици, широки точно 0,31 сантиметра, чиято роля е да отразяват изгарящите слънчеви лъчи, а другата половина ивици се състоят от изолация от фибростъкло, за да предпазят вътрешността от космическия студ.

 

 

В деня, когато Италия се предаде, Били се сблъска с Люк във фоайето на съоръжение Q.

Отначало не можа да го познае. Срещу нея бе застанал слаб мъж на около трийсет години в костюм, който му бе възголям, и погледът й се плъзна по него, без да се задържи. Тогава той проговори:

— Били? Не ме ли позна?

Тя моментално разпозна гласа и сърцето й се преобърна. Но когато погледът й отново се върна върху мършавия мъж, изрекъл думите, Били ахна ужасена. Главата му приличаше на мъртвешки череп. Блестящата едно време коса сега висеше на мътни кичури. Тънката му шия стърчеше от яката на ризата, а сакото висеше от раменете му като от закачалка. Очите, вперени в нея, бяха очи на старец.

— Люк! — изохка тя. — Изглеждаш ужасно!

— Съжалявам — побърза да каже той.

— Не се притеснявай. Аз също съм поотслабнала, знам. Там, където бях, не преяждахме.

Искаше й се да го прегърне, но се сдържа, не знаейки как ще реагира той на това.

— Какво правиш тук? — попита я той.

Били пое дълбоко въздух.

— Тренировъчен курс. Ориентиране по карта, радиопредаване, огнестрелно оръжие, бойни изкуства.

Люк се ухили.

— Не ми изглеждаш облечена като за жиу-жицу.

Били продължаваше да се облича стилно въпреки войната. Специално този ден бе облечена в бледожълт костюм с късо сако, дръзка, къса до коляното пола и широкопола, прилична на обърната чиния шапка. Разбира се, не можеше да си позволи да се облича по последна мода със заплатата от военните — този костюм си го бе скроила и ушила сама. Баща й беше научил всичките си деца на шев и кройка.

— Ще сметна това за комплимент — усмихна се тя, превъзмогнала шока. — Къде се губиш?

— Имаш ли малко време да поговорим?

— Разбира се.

Трябваше да влиза в час по криптография, но той спокойно можеше да върви по дяволите.

— Хайде да излезем навън.

Беше топъл септемврийски следобед. Люк съблече сакото си и го преметна през рамо.

— Как така е станало, че си в OSS?

— Антъни Каръл го уреди — отвърна тя. Офисът за стратегическа служба се считаше за едно от най-престижните работни места и всеки копнееше да попадне там. — Той сега е личен помощник на Бил Донован. — Генерал Бил Донован, или Дивия Бил, беше шеф на OSS. — Някъде около година бях шофьор на един генерал и го разкарвах из Вашингтон, затова наистина се зарадвах, когато постъпих тук. Антъни използва служебното си положение, за да доведе всичките си стари приятели от Харвард. Елспет е в Лондон, Пег е в Кайро, а доколкото знам, вие двамата с Бърн сте били някъде в тила на врага.

— Във Франция — каза Люк.

— Как е там?

Той запали цигара. Това бе нещо ново — в Харвард Люк не пушеше. Сега обаче опъваше от цигарата така, сякаш тютюнът бе смисълът на живота му.

— Първият човек, когото съм убил в живота си, беше французин — каза той рязко.

Беше болезнено ясно, че ужасно му се иска да поговори за това.

— Разкажи ми как стана — помоли го тя тихо.

— Беше ченге. От жандармерията. Казваше се Клод, също като мен. Всъщност не беше лош човек… може би малко антисемит, но не повече, отколкото всеки среден французин или дори американец. Направи грубата грешка да влезе в къщата, където се бе събрала моята група. Нямаше никакво съмнение какво правим — на масата имаше опъната карта, до стените бяха подпрени автомати, а в единия ъгъл Бърн обясняваше на френците как да връзват адска машина — Люк се изсмя безрадостно. — И тъпакът се опита да ни арестува всичките. Не че заради това го убих. И да не беше го направил, пак трябваше да умре. Беше ни видял.

— И ти какво направи? — прошепна Били.

— Замъкнах го навън и му пуснах един куршум в тила.

— О, боже!

— Но не умря веднага. Мъчи се цяла минута.

Тя го хвана за ръката и леко я стисна. Люк отвърна на стискането и двамата продължиха нататък, хванати ръка за ръка.

После й разказа за една жена от Съпротивата, която немците заловили и измъчвали, и Били плака безмълвно, оставяйки сълзите да се стичат по бузите й.

Следобедният ден захладня, а мрачните му истории продължаваха една след друга — вдигнати във въздуха коли, убийства на германски офицери, избити другари от Съпротивата, еврейски семейства, откарани в неизвестна посока, стиснали в прегръдките си невръстни деца.

Вървяха така два часа, докато по едно време той се препъна и щеше да падне, ако тя не го беше подкрепила.

— Боже господи! — изстена той. — Толкова съм уморен. Не мога да спя добре.

Били спря едно такси и го закара до хотела му. Беше отседнал в „Карлтън“. Военните не се отпускаха до такава степен, но тя си спомни, че семейството му е заможно.

Беше си резервирал ъгловия апартамент. В хола имаше роял, нещо, което тя виждаше за пръв път, а в банята — дериват на телефона в хола.

Били се обади на румсървиса и поръча пилешка супа, бъркани яйца, горещи кифлички и половин литър студено мляко. Той седна на дивана и започна да й разказва друга история, този път смешна, как веднъж извършили саботаж във фабрика, произвеждаща кухненски тигани.

— Втурвам се аз в онзи огромен цех и виждам около петдесет жени, хванали чуковете и млатят ли, млатят по ония тигани. Крещя им: „Бързо опразвайте цеха! Ще гръмне всеки момент“. Но те продължават да си работят. Не ми повярваха.

Преди да довърши разказа си, поръчката пристигна.

Били подписа сметката, даде бакшиш на сервитьора и сложи масата. Когато се обърна, да го повика, той вече бе заспал.

Тя го събуди само колкото да го заведе до спалнята и да го сложи в леглото.

— Не си отивай — промърмори той в просъница и отново заспа дълбоко.

Били събу обувките му и разхлаби връзката му. Откъм отворения прозорец полъхваше топъл ветрец — нямаше нужда да го завива. Тя седна на крайчето на леглото и се загледа в него, спомняйки си дългото нощно пътуване от Кеймбридж до Нюпорт преди почти две години. Погали го по бузата с кутрето си, точно както бе направила онази нощ, но той не помръдна.

Свали си шапката, събу си обувките, помисли малко, после съблече и сакото, и полата си. След това, останала само по бельо и чорапи, тя се изтегна на леглото. Прегърна костеливите му рамене, привлече главата му към пазвата си и го притисна към себе си.

— Вече всичко е наред — прошепна. — Спи колкото си искаш. Като се събудиш, аз пак ще съм до теб.

Навън се стъмни. Стана студено. Тя стана, затвори прозореца и хвърли една завивка върху леглото. Скоро, някъде към полунощ, стиснала го здраво в прегръдките си, заспа и тя.

На другия ден, на разсъмване, след като беше спал дванайсет часа, той изведнъж се събуди и отиде до банята. Върна се след две минути и отново се пъхна в леглото. Беше съблякъл костюма и ризата си и сега беше само по бельо. Протегна ръце към нея, прегърна я и я притисна към себе си.

— Забравих да ти кажа нещо — каза той. — Нещо много важно.

— Какво?

— Докато бях във Франция, непрекъснато си мислех за теб. Всеки божи ден.

— Наистина ли? — прошепна тя. — Наистина?

Той не отговори. Отново бе заспал.

Тя остана да лежи в прегръдките му, представяйки си го как рискува живота си във Франция и как си мисли за нея, и сърцето й за малко не се пръсна от щастие.

В осем часа сутринта тя стана, отиде до хола и се обади в съоръжение Q, че е болна. За пръв път отсъстваше по болест от една година служба в армията. Изкъпа се, изми си косата, после се облече. След това поръча кафе и пуканки от румсървиса.

Сервитьорът я нарече госпожа Лукас. Добре поне, че беше мъж, защото ако бе жена, щеше да забележи, че не носи брачна халка.

Помисли си, че миризмата на кафето ще събуди Люк. Прочете „Вашингтон Пост“ от начало до край, дори и спортните страници. Беше започнала да пише писмо до майка си в Далас на една от хотелските бланки, когато той излезе, залитайки, от спалнята по бельо, с разрошена коса и набола брада. Тя му се усмихна, радвайки се, че най-накрая се е събудил.

Той я гледаше объркано.

— Колко време съм спал?

Били погледна часовника си. Беше почти обед.

— Около осемнайсет часа.

Не можеше да разбере какво мисли. Беше ли му приятно, че я вижда? Или само си мисли как да я отпрати?

— Божичко! — изпъшка той удовлетворено, търкайки очи. — Не съм спал така цяла година… А ти през цялото време ли беше тук? Изглеждаш свежа като кукуряк.

— Дремнах малко.

— Стояла си цяла нощ?

— Ти ме помоли.

Той смръщи вежди.

— Май си спомням… — поклати глава. — Ама че сънища сънувам! — стана и отиде до телефона. — Румсървис? Донесете ми една не много опечена пържола, три пържени яйца, портокалов сок, хляб и кафе.

Били се намръщи. Никога не бе прекарвала нощ с мъж и не знаеше какво да очаква на сутринта, но това я разочарова. Беше толкова неромантично, че се почувства, кажи-речи, обидена. Спомняше си как се събуждаха братята й — същата работа. Измъкваха се от стаите си сънливи, с наболи бради и неутолим апетит. Обаче, спомни си тя, обикновено приемаха нормален вид, след като хапнеха.

— Момент така — каза той в слушалката и се обърна към Били. — Ти ще искаш ли нещо?

— Да, малко чай с лед.

Той повтори поръчката й и затвори. После седна до нея на дивана.

— Вчера говорих много.

— Няма да ти противореча.

— Колко време?

— Около пет часа без прекъсване.

— Извинявай.

— Не се извинявай. Каквото и да правиш, моля те, не се извинявай — в очите й бликнаха сълзи. — Няма да го забравя, докато съм жива.

Той я хвана за ръцете.

— Толкова се радвам, че отново се срещнахме.

Сърцето й подскочи.

— Аз също.

Беше много повече, отколкото се бе надявала.

— Иска ми се да те целуна, но вече двайсет и четири часа не съм сменял дрехите си.

Някъде вътре в нея сякаш се скъса пружина и изведнъж усети, че леко се подмокря. Смая се от реакцията на тялото си — такова нещо не й се бе случвало.

Но се сдържа. Не бе решила дали иска това да продължи. Беше имала цяла нощ на разположение да мисли, но дори не й бе идвало наум. Сега се страхуваше, че докосне ли го, по-нататък ще изгуби контрол върху себе си. И после какво?

Войната бе довяла нещо като леко разпускане на морала във Вашингтон, но това не важеше за нея. Тя стисна ръце в скута си и каза:

— Изобщо нямам намерение да те целувам, докато не се облечеш.

Той я погледна със скептичен поглед.

— Страх те е да не се компрометираш ли? Били трепна от иронията в гласа му.

— Това сега пък какво означава?

— Ами… прекарахме нощта заедно — сви рамене той.

Стана й неприятно.

— Останах тук, защото ме помоли! — рязко му възрази тя.

— Добре де, добре, само не се ядосвай.

Обаче желанието й към него изведнъж се бе трансформирало в също толкова силен гняв.

— Ти залиташе от умора и аз просто те сложих да спиш — разярено каза тя. — След това ме помоли да не си тръгвам и аз останах.

— Много съм ти благодарен.

— Тогава не говори така, сякаш съм… курва!

— Но аз нямах предвид това.

— Да, но точно така излезе. Намекна, че вече съм се компрометирала достатъчно, така че каквото и да направя, разлика няма да има.

Той въздъхна дълбоко.

— Е, не съм искал да прозвучи така. Божичко, ти си готова да вдигнеш на главата си целия хотел само заради някаква си обикновена забележка.

— Адски обикновена.

Работата бе там, че тя наистина се бе компрометирала.

На вратата се почука.

Двамата се спогледаха и Люк каза:

— Румсървисът сигурно.

Тя обаче не искаше да я заварват с необлечен мъж.

— Иди в спалнята.

— Добре.

— Но преди това ми дай халката си.

Люк вдигна ръка и я погледна. На малкия му пръст имаше златна халка.

— Защо?

— За да може сервитьорът да си помисли, че съм омъжена.

— Но аз никога не я свалям.

Това я разгневи още повече.

— Изчезвай тогава! — изсъска му.

Той влезе в спалнята. Били отвори вратата и сервитьорката влезе, бутайки пред себе си количката.

— Ето ни и нас, госпожице — весело я поздрави тя.

Били се изчерви. В това „госпожице“ сякаш бе събрана цялата ирония, на която младото момиче бе способно. Подписа сметката, но не й даде бакшиш.

— А ето ме и мен — тросна й се тя и й обърна гръб.

Сервитьорката излезе. Били чу шума от душа. Почувства се изнурена. Беше прекарала цяла нощ в прегръдката на романтичните си представи, а сега изведнъж, за няколко минути всичко отиде по дяволите. Люк бе толкова любезен и нежен, а сега се бе превърнал в мечка. Как, по дяволите, стават тия работи?

Но каквото и да беше, той я бе накарал да се почувства евтина. След минута-две щеше да излезе от банята, готов да седне на масата и да закусва с нея, сякаш са женени от години. Но не бяха — и на Били започваше да й става все по-неудобно и по-неудобно.

Ами тогава, каза си тя, след като не ми харесва, защо още стоя тук? Добър въпрос.

Сложи си шапката. Беше по-добре да се измъкне, докато у нея все още бе останало малко достойнство.

Помисли си дали да не му остави бележка. Чу, че душът в банята спира. Всеки момент щеше да излезе, дъхащ на сапун, обвит в халат, с мокра коса и боси крака, изглеждащ така, че направо да го изядеш. Нямаше време за бележки.

Тя излезе от апартамента, тихичко затваряйки вратата зад себе си.

През следващите четири седмици се виждаха почти всеки ден.

Отначало той ходеше в съоръжение Q на доклади. На обяд я издирваше, за да обядват заедно и двамата сядаха в кафетерията или си вземаха сандвичи и отиваха в парка. Маниерите му се върнаха до обичайната за него отпусната сърдечност, което я караше да се чувства уважавана и желана. Болката от поведението му в „Карлтън“ постепенно се уталожи. Може би, мислеше си тя, той също не е прекарвал нощта с любим човек и не е бил съвсем сигурен как да се държи. Сега се отнасяше към нея по най-обикновен начин, сякаш му бе сестра. А сестра му сигурно бе единствената жена на този свят, която го бе виждала по бельо.

В края на седмицата той й определяше среща и в една съботна вечер двамата ходиха да гледат „Джейн Еър“. На другия ден, неделя, се возиха с лодка по Потомак. Във Вашингтон витаеше някаква атмосфера на безразсъдство. Градът бе пълен с млади мъже на път за фронта или пък върнали се у дома в отпуск мъже, за които срещата със смъртта се бе превърнала във всекидневие. Те искаха да ядат, да пият, да танцуват и да правят любов, защото втори шанс може би нямаше да имат. Баровете бяха претъпкани и свободните момичета нямаше начин да прекарват нощите си сами. Съюзниците печелеха войната, но всеки ден се появяваха островчета на скръбта — новини за убит роднина, съсед или приятел пристигаха ежедневно.

Люк понапълня малко и започна да спи по-добре. Измъченият поглед изчезна. Купи си дрехи по мярка — ризи с къси ръкави, бели панталони и тъмносин костюм, който си слагаше, когато излизаха вечер. Малка част от момчешката му външност и поведение като че ли се завърна.

Двамата си говореха безспир. Тя му разказваше как изучаването на човешката психология постепенно ще премахне душевните заболявания, а той споделяше с нея мислите си как човек би могъл да полети към Луната. Говореха си за войната, мъчейки се да отгатнат кога ще свърши — Били смяташе, че германците едва ли ще издържат още дълго време, след като Италия вече бе паднала, обаче според Люк щяха да изминат още няколко години, докато Тихоокеанският басейн се прочисти от японци. Понякога излизаха с Антъни и Бърн и бистреха политиката по баровете, така както го бяха правили като студенти в някакъв друг, далечен свят. През един от уикендите Люк отлетя за Ню Йорк да се види с техните и на Били толкова й липсваше, че едва не се поболя. Не се уморяваше да бъде с него, нито веднъж не й стана скучно, нито веднъж не й се прииска да бъде на друго място. Мисълта му бе ясна, бе остроумен и находчив.

Караха се здравата, кажи-речи, два пъти седмично. И всяка караница следваше модела на първата, в хотела. Той казваше нещо лекомислено според нея, вземаше решение как да прекарат вечерта, без да я пита, или пък решаваше, че разбира повече от нещо — от радио, автомобили или тенис. Тя протестираше разпалено, а той я обвиняваше, че преиграва. От това обаче тя се палеше още повече и отчаяно се мъчеше да му посочи къде греши — той реагираше на това като неприязнено настроен свидетел, подложен на кръстосан разпит. Повела разгорещен бой, Били неусетно започваше да прилага непозволени средства — преувеличаваше, правеше тъпи заключения или направо лъжеше. Той веднага я обвиняваше в неискреност и казваше, че няма смисъл да се разговаря с нея, защото е готова да каже какво ли не, само и само да излезе победителка в спора. След което си излизаше, убеден повече от всякога, че е прав. И само след минути тя започваше да се сърди на себе си. Търсеше го и го молеше да забрави, искайки отново да бъдат приятели. Отначало той се правеше на човека с каменното лице, но тя винаги измисляше нещо, с което да го разсмее, и той омекваше.

Обаче през цялото време тя нито веднъж не влезе с него в хотела, а когато го целуваше, само бегло бръсваше с устни по неговите, и то винаги на публично място. Но дори и така, винаги когато го докосваше, усещаше влагата в себе си и разбираше, че не може да отиде по-нататък, без да стигне докрай.

Слънчевият септември премина в хладен октомври и Люк получи ново назначение.

Казаха му го в един петъчен следобед. Беше застанал във фоайето на съоръжение Q и чакаше Били. И когато тя излезе, веднага позна по очите му, че нещо се е случило.

— Какво има? — попита го без заобикалки.

— Връщам се във Франция.

Сякаш я удариха.

— Кога?

— Тръгвам в понеделник рано сутринта. Бърн — също.

— За бога, ти изпълни вече дълга си!

— Нямам нищо против да ме върнат — каза той. — Просто не ми се иска да те оставям.

В очите й избликнаха сълзи. Тя преглътна с усилие.

— Два дни.

— Трябва да си стягам багажа.

— Ще ти помогна.

Двамата отидоха в хотела.

Още щом влязоха и затвориха вратата, тя го сграби за пуловера, дръпна го към себе си и вдигна лице към него да я целуне. Този път нямаше какво да се прави на целомъдрена. Плъзна връхчето на езика си по устните му, после отвори уста, за да поеме езика му.

Палтото й като че ли само се изхлузи от раменете и. Отдолу бе облечена с рокля на сини и бели вертикални райета, с бяла якичка.

— Погали ме по гърдите — прошепна тя.

Той като че ли се стресна.

— Моля те! — настоя тя нетърпеливо.

Дланите му бавно обхванаха малките й гърди. Тя затвори очи и се остави усещането да обсеби всичките й сетива.

После двамата изведнъж се отдръпнаха един от друг и тя впери жаден поглед в лицето му, запомняйки всяка черта. Искаше й се никога да не забрави колко са сини очите му, да не забрави извитите къдрици, падащи върху челото му, извивката на челюстта му, меката възглавничка на устните му.

— Искам да ми дадеш твоя снимка — каза тя. — Имаш ли?

— Не си нося снимки — усмихна се той. И добави с нюйоркски акцент: — Ти за кого ме вземаш? За Франк Синатра?

— Не може да нямаш снимка някъде със себе си.

— Може би имам някоя семейна снимка. Чакай да видя — той отиде в спалнята.

Тя го последва.

Охлузената му чанта стоеше, захвърлена в гардероба, където бе престояла може би всичките четири седмици. Той бръкна в нея и извади сребърна рамка, която се отваряше като книга, вътре имаше две снимки — по една от всяка страна. Люк измъкна едната и й я подаде.

Бе правена преди три-четири години и на нея Люк изглеждате по-пълен и по-млад, облечен с поло. Заедно с него бе снимана и възрастна двойка, сигурно родителите му, каза си Били, плюс двама близнаци на около петнайсет години и едно малко момиченце. Всички бяха в бански костюми.

— Не мога да я взема — каза тя, макар че я искаше с цялото си сърце. — Това е снимка на семейството ти.

— Искам да я вземеш. Тук съм и аз. Като част от семейството ми.

Точно това харесваше тя в нея.

— Беше ли с теб във Франция?

Снимката бе толкова важна за него, че почти не й се искаше да го лишава от нея, но, от друга страна, това я правеше, кажи-речи, безценна за нея.

— Покажи ми другата — каза тя.

— Какво?

— Тук има две снимки.

Не му се искаше да й я показва, но го стори. Другата снимка бе изрязана от албума с випускничките от Радклиф. На нея беше Били.

— И тя ли беше с теб във Франция? — попита го с треперещ глас. Не можеше да диша, сякаш някой я бе стиснал за гърлото.

— Да.

Тя избухна в сълзи. Беше непоносимо. Той си е изрязал снимката й от албума и я е носил със себе си заедно със снимка на семейството си през цялото време, докато животът му е бил непрекъснато в опасност. Изобщо не си бе помисляла, че е означавала толкова много за него.

— Защо плачеш? — попита я той.

— Защото ме обичаш — отвърна тя.

— Вярно е — потвърди той без колебание. — Страх ме беше да ти го кажа. Обичам те от Пърл Харбър насам.

Любовта й рязко се превърна в гняв:

— Как можа да го кажеш, копеле такова? Та ти ме изостави!

— Ако тогава бяхме тръгнали заедно, това щеше да съсипе Антъни.

— Антъни да върви по дяволите! — тя сви юмрук и го стовари в гърдите му, но той сякаш не го усети. — Как можеш да слагаш щастието на Антъни пред моето, мръсен кучи син?

— Щеше да е нечестно.

— Но не разбираш ли, че така изгубихме цели две години да бъдем заедно! — сълзите вече се стичаха свободно по бузите й. — А сега ни остават само два дни! Два скапани, шибани дни!

— Тогава спри да плачеш и ме целуни — каза той.

Тя го прегърна през врата и притегли главата му надолу. Сълзите й се стичаха по лицето й, мокреха устните им. Люк започна да разкопчава роклята й. Загубила търпение, тя го подкани:

— Моля те, просто я скъсай.

Той дръпна силно, копчетата се разлетяха и роклята се разгърна до талията. Още едно подръпване я отвори напълно. С енергично движение тя освободи раменете си от нея и застана пред него само по гащички и чорапи.

Люк изведнъж стана сериозен.

— Сигурна ли си, че искаш?

Тя се уплаши, че той изведнъж ще прояви някакви морални задръжки.

— Трябва, трябва да го направя! — извика. — Моля те, не спирай.

Люк я бутна лекичко в леглото. Били легна по гръб, а той легна върху нея, отпускайки тежестта на тялото си върху лактите. После я погледна право в очите.

— Правя го за първи път.

— Няма нищо — прошепна тя в отговор. — Аз също.

Първия път стана много бързо, но след около час им се прииска пак и този път го направиха по-бавно. Прилепила устни до ухото му, тя му каза, че иска да прави всичко, да му достави всяко удоволствие, за което си е мечтал, да извърши всеки акт на сексуална интимност. Правиха любов през целия уикенд, разтреперани от желание и тъга, знаейки, че може вече никога да не се видят.

Люк тръгна в понеделник сутринта и Били плака два дни.

Осем седмици по-късно разбра, че е бременна.