Кен Фолет
Обратно броене (11)

8:30 сутринта

Кацнало на острия нос на ракетата „Редстоун“, се вижда нещо, прилично на огромна къщичка за птички със стръмно заострен покрив и прът, минаващ точно през центъра му. В тази секция, дълга около четири метра, са втората, третата и четвъртата степен на космическия кораб, плюс самия спътник.

 

 

Тайните агенти в Америка никога не са били толкова силни, колкото през януари 1958 година.

Директорът на ЦРУ, Алън Дълес, беше брат на Джон Фостър Дълес, държавния секретар на Айзенхауер, така че Управлението имаше здрава връзка в администрацията. Но това беше само една от причините.

Под управлението на Дълес имаше четирима заместник-директори, от които само един бе важен — заместник-директорът по планирането. Дирекция „Планова“ бе известна още под името ПУ — Поверителни услуги — и именно това беше отделът, извършил превратите в ляво ориентираните правителства на Иран и Гватемала.

Белият дом и администрацията на Айзенхауер останаха приятно изненадани колко евтини и безкръвни се бяха оказали тези преврати, особено в сравнение с цената на една истинска война, каквато например беше тази в Корея. Ето защо момчетата, работещи в тази дирекция, се радваха на изключително уважение сред правителствените кръгове, но не и сред американската общественост, която бе осведомена от вестниците, че и двата преврата са извършени от местните антикомунистически сили.

В дирекция „Планова“ влизаше и Техническата служба, оглавявана от Антъни Каръл. Бяха го взели на работа през 1947 година, когато ЦРУ тъкмо се сформираше. Винаги бе планирал да работи във Вашингтон — магистърската му дисертация беше „Управление на правителствени служби“ — и освен това бе една от звездите на OSS по време на войната. Изпратен на работа в Берлин през петдесетте, той бе организирал прокопаването ма тунел от американската зона до една телефонна шахта в съветската зона и бе включил подслушвателна апаратура към комуникациите на КГБ. Тунелът остана неоткрит цели шест месеца, през които ЦРУ събра маса безценна информация. Това се оказа най-голямата разузнавателна операция по време на студената война и Антъни бе възнаграден с ръководния пост.

Фактът, че по закон на ЦРУ е забранено да провежда операции на територията на Съединените щати, не бе нищо повече от едно незначително неудобство.

На теория Техническата служба бе отдел за обучение на нови кадри. Някъде из полетата на Вирджиния имаше голяма фермерска къща, където новите кадри се обучаваха как да влизат с взлом по къщите, да монтират подслушвателна апаратура, да работят с шифри и симпатично мастило, да изнудват дипломати и да се разправят с информатори. Думата „обучение“ обаче служеше още и като най-общо прикритие за поверителни дейности на територията на САЩ. Почти всичко, което Антъни искаше да направи — от монтиране на подслушвателна апаратура по телефоните на профсъюзни босове до експериментиране с „медикаменти на истината“ върху затворници — можеше да се окачестви като обучение.

Наблюдението, организирано над Люк, не правеше изключение.

В кабинета на Антъни се бяха събрали шестима опитни агенти. Офисът му представляваше огромна гола стая с евтина, военновременна мебелировка — малко бюро, метален шкаф за документи, разтегателна маса и комплект сгъваеми столове.

Нямаше съмнение, че новата сграда в Лангли щеше да бъде претъпкана от кожени дивани и махагонова ламперия, но Антъни предпочиташе спартанското обзавеждане.

Пит Максел заобиколи увеличена снимка на Люк, заедно с описанието му, забодени на подвижното табло, и се заслуша в инструкциите на Антъни.

— Нашият обект днес е държавен служител от средния ешелон, но имащ достъп до строго секретна информация, засягаща националната сигурност — тъкмо казваше той. — Изпаднал е в някакво нервно разстройство. В понеделник долетя от Париж, прекара нощта в хотел „Карлтън“ и във вторник вечерта предприе алкохолна обиколка из града. Снощи е обикалял цяла нощ из заведенията и тази сутрин е отишъл в някакъв приют за бездомни. Както виждате, рискът за сигурността е огромен.

Един от агентите, Червения Рифенбърг, вдигна ръка.

— Въпрос.

— Казвай.

— Защо просто не го приберем да го попитаме какво става?

— Точно това ще направим, но малко по-нататък.

Вратата се отвори и в кабинета на Антъни влезе Карл Хобърт. Пълен, плешив мъж с очила, той беше шеф на отдел „Специализирани услуги“, в който влизаха „Досиета“ и „Дешифриране“, а също и Техническата служба. На теория той беше непосредственият началник на Антъни Каръл.

Антъни изпъшка вътрешно и безмълвно си пожела Хобърт да не се намеси в онова, което вършеше, и то тъкмо днес.

Продължи с инструкциите:

— Обаче преди да изиграем коза си, бихме искали да знаем какво възнамерява да направи обектът, къде ходи и с кого се среща. В случай като този той просто може да се е сдърпал с жена си. Но може и да предава информация на другата страна по идеологически причини или пък да е подложен на изнудване и в момента напрежението да оказва своето влияние върху него. Ако участва в някакъв вид държавна измяна, трябва да съберем колкото е възможно повече информация за него, преди да го приберем.

Хобърт го прекъсна:

— За какво става въпрос?

Антъни замръзна за миг неподвижно, после бавно се обърна към него.

— Един кратък урок. Провеждаме наблюдение върху заподозрян дипломат.

— Предайте го на ФБР! — отряза Хобърт.

Той бе прекарал войната във военноморското разузнаване. За него шпионажът беше да се събере информация за това къде се намира врагът и какво прави там. Никак не обичаше ветераните от OSS и техните мръсни номера. И това разделение се отнасяше за цялото Управление. Хората от OSS бяха най-обикновени пирати. Бяха се научили на занаята във военно време и нямаха почти никакво уважение към такива подробности като бюджет и протокол. И бюрократите изпадаха в ярост от безотговорното им отношение. Антъни пък беше идеален пример за пират — арогантен авантюрист, на когото му се разминаваше заради убийствата поради простата причина, че беше твърде добър в тях.

Антъни го изгледа хладно.

— Защо?

— Защото точно това е работата на ФБР. Да ловят комунистически шпиони в Америка… Както много добре знаеш.

— Трябва обаче да проследим откъде излиза нишката. А от случай като този можем да съберем цял куп информация, ако пипаме както трябва. Феберейците се интересуват само от рекламата — да ги видят как слагат червените на електрическия стол.

— Такъв е законът!

— Но и двамата с теб знаем, че това са пълни лайна.

— Няма никакво значение.

Единственото, което двете съперничещи си групи споделяха, беше омразата към ФБР и неговия директор мегаломан — Дж. Едгар Хувър. Затова Антъни каза:

— Добре, както и да е, кажи ми тогава кога ФБР ни бутна гювеч за последен път?

— Последния път беше никога — отвърна Хобърт троснато. — Но за теб имам друга работа.

Антъни бавно започваше да кипи. Откога тоя тъп задник започна да определя кой с какво ще се занимава? Не това беше работата му.

— За какво става въпрос?

— От Белия дом искат доклад, в който да се опишат възможностите как да се оправим с бунтовните групировки в Куба. Късно довечера ще има съвещание на най-високо равнище. Искам ти и най-опитните ти хора да ме въведете в ситуацията.

— Караш ме да ти описвам кой е Фидел Кастро?

Разбира се, че не. Знам всичко за Кастро. От теб искам практически предложения как да се справим с бунтовниците.

Антъни мразеше заобикалките.

— Защо просто не кажеш какво искаш? Ще ти се да знаеш как могат да бъдат премахнати.

— Може би.

Антъни се изсмя презрително.

— Е, какво можем да направим, освен да основем едно неделно училище.

— Това ще реши Белият дом. Нашата работа е да представим предложения. И ти можеш да ми дадеш някои.

Антъни продължаваше да се прави на безразличен, но вътре в себе си усети тръпката на безпокойството. Днес нямаше време за никакви странични дейности — искаше всичките му най-добри хора да държат Люк под око.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна най-накрая той, надявайки се, че Хобърт ще се задоволи с такъв уклончив отговор.

Но не позна.

— В моята заседателна зала. С най-опитните ти агенти. В десет часа. И никакви извинения.

Извърна се да излезе.

Антъни бързо взе решение.

— Не — каза той.

Без да му обръща внимание, Хобърт продължи:

— Това не беше молба. Просто бъди там.

— Обърни се и ме гледай в устните — каза спокойно Антъни.

Хобърт с неохота се извърна и впери поглед в лицето на Антъни.

Оформяйки старателно думите с устни, Антъни каза:

— Върви на майната си.

Някой от агентите се изхили.

Плешивото теме на Хобърт почервеня.

— Ще си поговорим повече за това — каза той със стиснати зъби. — Много-много повече.

После излезе навън и тресна вратата зад себе си.

— Хайде на работа! — каза Антъни и сякаш нищо не се бе случило, продължи: — В момента с обекта са Саймънс и Бетс, но след няколко минути ще ги сменят. Веднага щом се обадят, искам наблюдението да бъде поето от Червения Рифенбърг и Ак Хоруиц. Продължаваме в същия дух на четири смени по шест часа и резервен екип за подслушване. Засега това е всичко.

Агентите наставаха да си вървят, но Пит Максел остана на мястото си. Беше се обръснал и се бе облякъл в обичайния си костюм с вратовръзка. Сега лошите му зъби и червеният белег бяха по-забележими — като счупен прозорец на нова къща. Беше стеснителен и необщителен човек — вероятно заради външния си вид, но оставаше докрай предан на новите си приятели. На лицето му в момента бе изписано загрижено изражение.

— Не рискуваш ли така с Хобърт?

— Той е задник.

— Той ти е шеф.

— Не мога да го оставя да провали такава важна операция по наблюдение.

— Но ти го излъга. Може веднага да разбере, че Люк не е никакъв дипломат от Париж.

Антъни сви рамене.

— Тогава ще му измисля друг вариант.

Пит го изгледа със съмнение, но кимна и тръгна към вратата.

— Но си прав — каза Антъни. — Слагам си шията на дръвника. И ако нещо се обърка, Хобърт ще ми отреже главата като нищо.

— Точно това си мислех и аз.

— Тогава да внимаваме нищо да не се обърка.

Пит излезе. Антъни впери поглед в телефона, налагайки си спокойствие и търпение. Кабинетните интриги го вбесяваха, но такива като Хобърт имаше навсякъде.

След около пет минути телефонът звънна и той вдигна слушалката.

— Каръл.

— Нещо пак си се сдърпал с Карл Хобърт.

Беше свистящият глас на човек, прекарал по-голямата част от живота си с цигара в уста и чашка пред себе си.

— Добро утро, Джордж — поздрави Антъни.

Джордж Купърман беше заместник-началник „Операции“ и негов приятел от войната. Освен това беше и непосредствен началник на Хобърт.

— Хобърт просто не бива да застава на пътя ми.

— Я идвай веднага тука, нахакано копеле такова! — каза развеселен Джордж.

— Идвам.

Антъни затвори. После отиде до бюрото си, издърпа чекмеджето и извади плик с дебела пачка фотокопия. Навлече палтото си и се запъти към кабинета на Купърман, който се намираше в съоръжение Р — съседната сграда.

Купърман беше висок и слаб мъж на петдесет години, с преждевременно сбръчкано лице. Беше качил краката си на бюрото. До лакътя му димеше грамадна чаша кафе, а в устата му — цигара. Четеше московския вестник „Правда“ — имаше магистърска степен по руска литература от Принстън.

Вдигнал поглед към влизащия Антъни, той захвърли вестника върху бюрото.

— Защо не се опиташ да бъдеш малко по-добър с тоя дебелогъз шибаняк? — изръмжа той, без да сваля цигарата от ъгълчето на устата си. — Знам, че е трудно, но би могъл да го правиш заради мен.

Антъни седна.

— Сам си е виновен. Трябва вече да му е станало ясно, че го обиждам само когато ме заговори пръв.

— Какво е извинението ти този път?

Хвърляйки небрежно плика на бюрото, Антъни кимна към него. Купърман извади фотокопията и ги разгледа.

— Чертежи — промърмори той. — На ракета, доколкото разбирам… Е, и какво?

— Строго секретни са. Взел съм ги от обекта, който в момента е под наблюдение. Той е шпионин, Джордж.

— И реши да не казваш на Хобърт за това?

— Искам да проследя тоя тип, за да напипам цялата му мрежа и след това да използвам операцията му за дезинформация. А Хобърт иска да предаде случая на ФБР, които ще го пипнат, ще го хвърлят в пандиза и цялата му мрежа ще потъне в небитието.

— Мамка му, прав си. Въпреки всичко трябваш ми на това съвещание. Ще го председателствам аз. Обаче можеш да оставиш екипа си да го наблюдава. Ако нещо стане, могат да те намерят в заседателната зала.

— Благодаря, Джордж.

— И слушай… Тая сутрин ти си му го набутал на Хобърт в стая, пълна с агенти, така ли е?

— Ами…

— Следващия път гледай да го направиш по-внимателно, окей? — Купърман отново взе „Правда“ в ръце. Антъни се надигна и започна да събира фотокопията, готвейки се да излезе, Купърман продължи: — И си отваряй очите на четири с това наблюдение. Ако на всичко отгоре прецакаш и него, не знам дали ще мога да направя нещо за теб.

Антъни излезе, но не тръгна веднага към кабинета си. Редицата обречени сгради, в които се помещаваше тази част на ЦРУ, бяха разположени на ивица земя между Конститюшън Авеню и малка алея. Входовете за автомобили се намираха откъм улицата, но Антъни излезе от една задна вратичка. После закрачи покрай дебелите брястове, обрамчващи булеварда, вдъхвайки с наслада чистия, мразовит въздух. Тази сутрин имаше някои напрегнати моменти, но бе успял да се оправи, поднасяйки различен комплект лъжи на всеки участник в играта.

Стигна до края на булеварда и застана по средата между Линкълн Мемориъл и Вашингтон Монюмънт. Вие сте виновни за всичко това, помисли си той, обръщайки се към двамата велики президенти. Вие накарахте хората да повярват, че могат да бъдат свободни. Аз се боря за вашите идеали. А вече не съм сигурен дали изобщо вярвам в някакви идеали… Обаче съм твърде опак човек, за да се откажа. А вие, момчета, не се ли чувствате такива?

Президентите седяха, вперили неподвижен поглед пред себе и в студената нощ, и мълчаха.

Той постоя още малко и после се върна в съоръжение Q.

В кабинета си завари Пит, заедно с екипа, който бе държал Люк под наблюдение до този момент — Саймънс, в тъмносиньо палто, и Бетс, облякъл зелен шлифер. Освен тях, там беше и екипът, който трябваше да ги смени — Рифенбърг и Хоруиц.

— Какво, по дяволите, става тук? — викна Антъни, обхванат от внезапен страх. — Кой е с Люк?

Саймънс, стиснал в треперещите си ръце сиво бомбе, отвърна:

— Никой.

— Какво е станало? — ревна Антъни. — Какво е станало бе, тъпаци такива?

Мина известно време, преди някой да се реши да проговори, после Пит се прокашля.

— Ами… ние… — Той преглътна с усилие. — Ние… го изтървахме.