Кен Фолет
Обратно броене (8)

7:30 сутринта

Ракетата е висока точно 20 метра и 57 сантиметра — по-висока от къща — и тежи 32 000 килограма, като по-голямата част от това тегло се пада на горивото. Самият спътник е дълъг само седемдесет сантиметра и тежи девет килограма.

Сянката последва Люк по Осма улица.

Вече бе съвсем светло и макар улицата да гъмжеше от хора, Люк с лекота държеше сивото бомбе под око, наблюдавайки го как се мярка между главите на хората по тротоарите. Обаче след като пресече Пенсилвания Авеню, сянката изчезна от погледа му. Люк отново се запита дали не си въобразява разни неща. Беше се събудил в някакъв объркан свят, в който май всичко бе възможно. Може би само си бе мислил, че го преследват. Но всъщност сам не си вярваше и едва минутка. След това забеляза Зеления шлифер да излиза от една сладкарница.

— Toi, encore — каза си той тихо. — Пак ти.

За миг се запита защо бе казал това на френски, после изхвърли мисълта от главата си. В момента имаше по-важни неща. Вече не подлежеше на съмнение — двама души го следяха, сменяйки се с обиграна лекота и ритъм. Явно бяха професионалисти.

Опита се да осмисли какво означава това. Сивото бомбе и Зеления шлифер може би са ченгета — той може да е извършил някакво престъпление, да е убил някого в пияно състояние. Можеше и да са шпиони — ЦРУ или КГБ — макар че едва ли боклук като него ще седне да се занимава с шпионаж. Най-вероятно имаше жена, изоставена преди много години, която иска да се разведе с него и е наела частни детективи, за да се сдобие с доказателство за това как живее. (Може би именно тя е французойка.)

Обаче нито една от възможностите не му харесваше. Въпреки това се почувства окрилен. Онези вероятно знаеха кой е. Каквато и причина да имаха да го следят, сигурно знаеха нещо за него. Най-малкото — знаеха за него повече, отколкото самият той.

Люк влезе в една тютюнопродавница и си купи пакет Пал Мал, плащайки с част от дребните, които бе откраднал. Когато отново излезе навън, Зеления шлифер бе изчезнал, отново заменен от Сивото бомбе. Люк продължи нататък до края на улицата и сви в първата пресечка.

До тротоара бе спрял един камион на Кока-кола и шофьорът му стоварваше каси, носейки ги в ресторанта отсреща. Люк слезе на улицата и се скри зад задницата на камиона, така че да гледа към ъгъла, без да може да бъде забелязан оттам.

Само след минутка Сивото бомбе се появи, крачейки бързо и заничайки по входовете за него.

Люк легна на земята и се претърколи под камиона. После погледна отдолу и забеляза бързо крачещите сини панталони и тъмни обувки на този, който беше като негова сянка.

Човекът закрачи още по-бързо, явно притеснен, че го е изтървал. Отиде до края на пресечката, огледа се нервно, после бързо се върна назад. Влезе в ресторанта и минутка след това отново излезе. Обиколи камиона, върна се на тротоара и продължи нататък с бърза крачка, която след малко се превърна в лек бяг.

Люк бе доволен. Нямаше представа как и къде се е учил на тези игри, но явно го биваше в тях. Изпълзя към предницата на камиона, изправи се на крака и предпазливо надникна иззад калника му. Сивото бомбе продължаваше да се отдалечава бързо нататък.

Люк се качи на тротоара, сви зад ъгъла и се спря във входа на един магазин за електроуреди. Преструвайки се, че разглежда един магнетофон за осемдесет долара, той отвори пакета с цигарите, извади цигара и зачака, държейки улицата под око.

Зеления шлифер се появи.

Беше висок — горе-долу колкото него — и атлетично сложен, но бе с около десет години по-млад и лицето му бе тревожно. Люк инстинктивно усети, че не е много опитен.

Той го забеляза и едва не подскочи. Люк гледаше право към него. Мъжът отклони смутено поглед встрани и продължи да крачи, насочвайки се към края на тротоара, за да мине покрай него.

Люк обаче застана точно на пътя му. Лапнал цигарата, той се обърна към него:

— Имаш ли огънче, приятел?

Зеления шлифер не знаеше какво да стори. Поколеба се, оглеждайки се притеснено. За миг на Люк му се стори, че ще мине покрай него, без да му обърне внимание, но онзи взе решение бързо и спря.

— Разбира се — отвърна той, преструвайки се на безразличен.

После бръкна в джоба на шлифера, извади кибрит и драсна една клечка.

Люк извади цигарата от устата си и попита:

— Вие знаете кой съм, нали?

Младежът уплашено го загледа. Явно в процеса на обучението му не го бяха подготвили за такъв обрат — следеният изведнъж да се обърне към сянката си и да започне да задава въпроси. Той стоеше, вперил поглед в Люк, докато най-сетне клечката изгоря и го опари по пръстите. Хвърли я стреснато и каза:

— Нямам представа за какво става въпрос, приятел.

— Следиш ме — отвърна Люк. — Сигурно знаеш кой съм.

Зеления шлифер продължи да се прави на невинен:

— Да не би да продаваш нещо?

— На търговец ли ти приличам с тези дрехи? Хайде, не го увъртай, казвай какво има.

— Не следя никого.

— Вървиш подир мен вече цял час, а аз не знам кой съм!

Човекът срещу него бързо взе решение.

— Вие сте луд — каза му той и се опита да го заобиколи.

Люк направи крачка встрани и отново му препречи пътя.

— Извинете ме, моля — каза Зеления шлифер.

Люк обаче нямаше никакво намерение да го остави да си тръгне току-така. Хвана го за яката и блъсна гърба му във витрината. Стъклото шумно се разтърси. Обзе го гняв и отчаяние.

— Putain de merde! — викна той с все сила.

Зеления шлифер бе по-млад и по-стегнат от Люк, но не оказа никаква съпротива.

— Махнете проклетите си ръце от мен! — каза той с равен глас. — Не ви следя.

— Кой съм аз? — кресна Люк право в лицето му. — Кажи ми кой съм!

— Откъде да знам?

Той хвана Люк за китките и се опита да се отскубне от хватката му.

Люк пусна яката му и го стисна за гърлото.

— Тези лъжи не ми минават — яростно изръмжа той. — Говори!

Зеления шлифер изостави безразличието, в погледа му се мерна страх и отново се опита да се отскубне. И като не успя, започна да нанася удари в ребрата му. Първият удар бе болезнен и Люк трепна от болка, но не го пусна, а се притисна плътно в него, за да не му дава възможност да замахва силно. Палците му се впиха в гърлото на мъжа, задушавайки го. В очите му се появи ужас.

Зад гърба на Люк един минувач уплашено попита:

— Хей, какво става тук?

Люк внезапно изпита отвращение към себе си. Та той убива човек! Хватката му отслабна. Какво става с него, по дяволите? Да не би да е убиец?

Зеления шлифер най-накрая успя да се отскубне. Отвратен от проявата на насилие от своя страна, Люк отпусна ръце.

Мъжът заотстъпва встрани.

— Ненормалник такъв — изхриптя той. Страхът още не го бе напуснал. — Щеше да ме удушиш!

— Просто исках да разбера истината и знам, че ти можеш да ми я кажеш.

Шлифера разтърка гърлото си.

— Задник! — каза той. — Ти си полудял!

Гневът на Люк отново се надигна.

— Лъжеш! — кресна той извън себе си и отново посегна да хване мъжа за гърлото.

Зеления шлифер обаче се обърна и хукна да бяга.

Люк можеше да се спусне подире му, но се поколеба. Имаше ли смисъл? Какво ще прави, като го стигне? Ще го измъчва?

После вече стана късно. Трима минувачи се бяха спрели, за да видят каква е тая бъркотия и в момента гледаха да стоят по-далеч от Люк, вперили погледи в него. Той се обърна и пое в посока, обратна на тази, в която се бяха отдалечили двамата, които го следяха.

Чувстваше се по-зле от всякога — трепереше от внезапно избухналото в него желание за насилие и бе дълбоко разочарован от резултатите. Беше срещнал двама души, които вероятно знаеха кой е, но не бе получил никаква информация от тях.

— Страхотна работа свърши, Люк — каза си той на глас. — Абсолютно нищо не постигна.

Отново беше сам.