Кен Фолет
Обратно броене (10)

1941

Път 138 лъкатушеше на юг през Масачузетс и продължаваше нататък към Род Айлънд. Небето бе чисто, нямаше никакви облаци и луната безпрепятствено заливаше с призрачната си светлина междуградския път. Старият Форд обаче нямаше парно. Били се бе увила в шалове, сгушена в палтото си, ръкавиците бяха на ръцете й, но краката й се бяха схванали от студ. Не че им обръщаше кой знае какво внимание. Никакви неудобства не бяха важни, щом щеше да прекара два часа с Люк Лукас, нищо че той си имаше приятелка. Според собствения й опит хубавите мъже бяха винаги отегчително празноглави, обаче този тук май правеше изключение.

Като че ли цяла вечност щяха да пътуват до Нюпорт, но на Люк дългата разходка сигурно му харесваше. Харвардските момчета обикновено нервничеха в присъствието на привлекателна жена — припалваха цигара от цигара, пийваха си от джобни манерчици, приглаждаха си косите или пък непрекъснато си оправяха връзките. Люк обаче бе спокоен, караше без никакво видимо усилие и бъбреше. Движението бе слабо и той разпределяше вниманието си между нея и пътя пред себе си.

Говореха си за войната в Европа. Същата тази сутрин през Радклиф бяха минали съперничещи си студентски групировки, раздавайки пропагандни брошури — интервенционистите с жар проповядваха, че Америка трябва да се намеси във войната, докато съперниците им със същата жар доказваха точно обратното. Беше се събрала доста голяма тълпа студенти, студентки и преподаватели. Всички знаеха, че харвардските момчета може би щяха да бъдат първите, паднали по бойните полета, и дискусиите бяха много разгорещени.

— В Париж имам братовчеди — каза Люк. — Ще ми се да отидем и да ги спасим. Но това е твърде лична причина.

— Аз също имам такава. Еврейка съм — отвърна Били. — Обаче, вместо да пращаме американци да умират в Европа, по-добре да отворим вратите си за бежанци. Да спасяваме хора, вместо да ходим да убиваме.

— Така мисли и Антъни.

На Били още не й бе минало от фиаското тази нощ.

— Нямаш представа колко съм му ядосана на Антъни — каза тя. — Трябваше предварително да разбере дали можем да прекараме нощта у тези негови приятели.

Надяваше се на съчувствие от страна на Люк, но той я разочарова.

— Май и двамата се отнесохте малко несериозно към цялата тази работа.

Каза го с дружелюбна усмивка, но тонът беше определено укорителен.

Били усети обидата да я парва в гърдите. Обаче му бе задължена за услугата, която й правеше в момента, затова преглътна острия отговор, надигнал се веднага на устните й.

— Ти просто защитаваш приятеля си — каза тя меко. — Което е чудесно. Но си мисля, че след като ме е поканил, той е длъжен да се грижи за репутацията ми.

— Да, но и ти си длъжна да се грижиш за неговата.

Тя се изненада, че е толкова критичен. До този момент бе самият чар.

— Ти май мислиш, че за всичко съм виновна аз, а?

— Било е просто лош късмет — отвърна той. — Но Антъни те е поставил в такова положение, при което съвсем малко лош късмет може да ти причини огромни неприятности.

— Ето това е истината.

— Но ти му позволи да го стори.

Стана й твърде неприятно от неодобрението му. Щеше й се той да мисли за нея хубави неща, макар че не можеше да каже защо.

— Тъй или иначе, това повече няма да се повтори. С никой мъж — натърти тя яростно.

— Антъни е велик мъжага, много умен, малко може би ексцентричен.

— Държането му е такова, че на всички момичета им се приисква да се грижат за него, да му решат косата, да му гладят панталоните и да му готвят пилешка супа.

Люк се засмя.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Пробвай.

Той за миг я погледна в очите:

— Влюбена ли си в него?

Беше твърде неочакван въпрос, но Били обичаше мъже, които можеха да я изненадат, затова отговори откровено:

— Не. Харесвам го, приятно ми е с него, но не съм влюбена.

Тя се сети за приятелката на Люк. Елспет беше най-голямата хубавица в университетското градче — висока жена с дълга медноруса коса и бледо, решително лице на скандинавска кралица.

— А ти? Влюбен ли си в Елспет?

Той отново я погледна за миг и пак впери поглед в пътя.

— Не съм сигурен дали знам какво е любов.

— Уклончив отговор.

— Права си — погледна я изпитателно, после, явно решил, че може да й има доверие, продължи: — Е, ако трябва да бъда честен, това е най-близкото нещо до любовта, което съм изпитвал, но все пак не съм сигурен дали е истинска любов.

Били изпита леко чувство за вина.

— Питам се какво ли биха казали Елспет и Антъни, ако разберяха, че водим такива разговори.

Той се прокашля смутено и промени темата.

— Проклет късмет! Как можахте да се натъкнете на тия мъже там?

— Дано не са разбрали, че е бил Антъни. Могат да го изхвърлят.

— Не само него. Може и ти да загазиш.

Досега Били се бе мъчила да не мисли за това.

— Струва ми се, че не можаха да разберат коя съм. Чух как някой от тях каза „пичка“.

Той я погледна изненадано.

Дойде й наум, че Елспет едва ли би използвала думата „пичка“ и й се прииска да не беше я повтаряла.

— И ми се струва, че го заслужавам — добави тя. — В края на краищата виждат ме посред нощ в мъжкото общежитие.

— Струва ми се, че за лоши маниери няма никакво извинение. Това е укор колкото към мен, толкова и към мъжа, който ме е ядосал, помисли си тя с раздразнение. Той й вдигаше кръвното, но това го правеше още по-интересен. Били реши да си свали ръкавиците.

— Ами ти? — попита го тя. — Много се грижиш за Антъни и мен. Обаче не поставяш ли и ти Елспет в неудобно положение, като я караш да стои в колата ти по малките часове?

За нейна изненада, той се засмя одобрително.

— Права си. Аз съм един надут идиот — каза той. — Всички поемаме рискове.

— Ето това е истината — повтори тя и потрепери. — Не знам какво ще правя, ако ме изхвърлят.

— Ами сигурно ще отидеш да следваш на друго място.

Тя поклати глава.

— Тук съм със стипендия. Баща ми е починал, а майка ми е бедна жена без една стотинка. И ако ме изхвърлят за морално разложение, едва ли ще успея да получа отнякъде стипендия… Защо си толкова изненадан?

Честно да ти кажа, май не се обличаш като момиче, живеещо само от стипендия.

Тя изпита задоволство, че дрехите й са му направили впечатление.

— Спечелих наградата „Лийвенуърт“ — обясни тя.

— Брей! — „Лийвенуърт“ беше изключително щедър фонд и хиляди добри студенти се надпреварваха да се състезават за него. — Сигурно си гений.

— Не знам дали съм гений — каза тя, доволна от уважението в гласа му. — Както виждаш, не ме бива да си намеря къде да спя през нощта.

— От друга страна пък, да те изхвърлят от университета не е краят на света. Понякога и най-умните студенти отпадат… И след това се захващат с бизнес и стават милионери.

— За мен обаче това ще бъде краят на света. Не искам да ставам милионер, а да помагам на болните хора да се оправят.

— Лекарка ли ще ставаш?

— Психоложка. Искам да разбера как работи човешкото съзнание.

— Защо?

— Защото е интересно и много сложно. Логиката например, начинът, по който мислим. Да си представяш нещо, което не е пред очите ти… Това животните не го могат. Способността да помним… Рибите нямат памет, това знаеш ли го?

Той кимна.

— И как става така, че почти всеки човек може да разпознае музикална октава? — включи се и той. — Две ноти с едва доловима разлика в честотите. Как може мозъкът ти да ги разпознае?

— И на теб ли ти е интересно? — тя се зарадва, че той споделя интересите й.

— От какво е починал баща ти?

Били преглътна с усилие. Обхвана я тъга и тя потисна готовите да бликнат сълзи. Винаги ставаше така — случайно подхвърлена думичка и изневиделица я налягаше такава мъка, че не можеше дума да каже.

— Извинявай. Много съжалявам — каза Люк с неподправено разкаяние. — Не исках да те разстройвам.

— Ти не си виновен — успя да изрече тя и пое дълбоко дъх. — Изгуби връзка с мозъка си. Една неделя отиде да се изкъпе в река Тринити. Работата е там, че той мразеше водата и не можеше да плува. Мисля, че е искал да умре. Коронерът^[1] си помисли същото, но съдът се смили над нас и го призна за нещастен случай, за да получим застраховката. Сто долара. Живяхме с тях повече от година — тя отново пое дъх. — Дай да говорим за нещо друго. Разкажи ми нещо за тая твоя математика.

— Ами… — той се замисли за момент. — Математиката е също така странна като психологията. Да вземем например числото пи. Защо отношението на обиколката на окръжността към диаметъра е три цяло и четиринадесет? Защо не шест или две и половина? Кой е решил така и защо?

— Искаш да участваш в изследването на космическото пространство.

— Според мен това е най-вълнуващото приключение, предприемано някога от човечеството.

— Аз пък искам да направя карта на мозъка — тя се усмихна. Тъгата по баща й бързо я напускаше. — Знаеш ли? Двамата с теб имаме нещо общо… И двамата имаме големи идеи.

Той се засмя и изведнъж натисна спирачките.

— Брей, стигнахме до някакво кръстовище.

Тя светна плафона отгоре, разгледа картата, разгъната на коленете й, и каза:

— Свий надясно.

Наближаваха Нюпорт. Времето бе минало бързо и Били изпита съжаление, че пътуването е към края си.

— Нямам представа какво да кажа на братовчед ми — промърмори тя.

— Какво представлява той?

— Обратен е.

— Обратен? В какъв смисъл?

— В сексуалния.

Той я изгледа стреснато.

— Разбирам.

Били губеше търпение с мъже, които очакват от жените да се изразяват по заобиколен начин по сексуални въпроси.

— Пак те шокирах, нали?

Той се ухили.

— Както би казала ти — ето това е истината.

Тя се разсмя. Това бе тексаски израз. Приятно й беше, че той забелязва дребните неща у нея.

— Пак има разклон — каза той.

Тя отново сведе поглед към картата.

— Ще трябва да спреш. Не мога да го намеря.

Люк спря и се надвеси и той над картата в светлината на плафона. После посегна да я завърти малко към себе си и топлата му ръка я докосна по пръстите. Бяха ледени.

— Май сме ето тук — посочи той.

Вместо да гледа в картата, тя изведнъж се усети, че втренчено изучава лицето му. Беше потънало в сянка, осветявано едва-едва от луната и мижавата светлинка на плафона. След малко той почувства погледа й и бавно вдигна глава. Очите им се срещнаха. Без да мисли, Били вдигна ръка и го погали по бузата с опакото на кутрето си. Той не помръдна, вперил поглед в нея. В очите му тя прочете объркване и желание.

— По кой път да хванем? — прошепна тя.

Той изведнъж се дръпна, облегна гръб на седалката и включи на скорост.

— Ще хванем… — Люк се прокашля. — Ще хванем по левия път.

Били се запита какво, по дяволите, прави. Люк бе прекарал почти цяла нощ в прегръдки и целувки с най-хубавото момиче в университета. Били пък бе излязла с неговия съквартирант. Как си я мисли тя тази работа?

Чувствата й към Антъни не бяха силни дори и преди провала тази нощ. Въпреки това излизаше с него, значи не бива да си позволява игрички с най-добрия му приятел.

— Защо направи това? — попита я сърдито той.

— Не знам — отвърна тя. — Нямах намерение… Просто стана, без да искам. Намали.

Много бързо бе взел завоя.

— Не искам да чувствам такива неща към теб! — каза той.

Дъхът й замря.

— Какви неща?

— Няма значение.

В колата нахлу мирис на море и Били разбра, че са близо до дома на братовчед й. Позна и пътя.

— Следващата пресечка вляво — каза тя. — И ако не намалиш, ще я подминеш.

Люк натисна спирачките и пое по някакъв черен път.

Съзнанието на Били се раздвои. Половината от него искаше да пристигнат час по-скоро и да се отърват от това непоносимо напрежение. Другата част искаше да продължат да пътуват така с Люк до безкрайност.

— Пристигнахме — каза тя.

Двамата спряха пред спретната едноетажна къща от дървени плоскости с издадени напред стрехи и с дежурна лампа над вратата, фаровете осветиха легнала неподвижно на перваза котка, вперила спокоен поглед в тях, изпълнена с презрение към хорските проблеми.

— Хайде да влизаме — каза му Били. — Дени ще ни направи кафе да те държи буден по обратния път.

— Не, благодаря — отвърна той. — Ще те изчакам, докато влезеш вътре, и си тръгвам.

— Беше много мил с мен. Не съм сигурна дали го заслужавам.

Тя протегна ръка.

— Приятели ли сме? — пое той ръката й.

Били вдигна ръката му към лицето си, целуна я, след това я притисна към бузата си и затвори очи. След миг дочу тихия му стон. Отвори очи и срещна втренчения му в нея поглед. Ръката му се плъзна зад врата й, придърпа главата й към лицето си и двамата се целунаха. Беше нежна целувка — меки устни, топъл дъх и галещи врата й пръсти. Тя го хвана за яката на грубото му палто и го притегли към себе си. Ако в този момент решеше да я сграби, нямаше да срещне никаква съпротива от нейна страна. Мисълта я накара да пламне от желание. Почувствала лекота в главата, тя пое долната му устна в зъбите си и леко я ухапа.

Отвън се чу гласът на Дени:

— Кой е там?

Тя се отдръпна от Люк и се извърна навън. Лампата в предната стая светеше и Дени бе застанал на прага, облечен в пурпурен копринен халат.

Били отново се извърна към Люк.

— Мога да се влюбя в теб за половин час — каза тя тихо. — Но не мисля, че можем да бъдем приятели.

Остана загледана в него няколко секунди, виждайки в очите му същата бурна вътрешна борба, разкъсваща и нея. После извърна поглед встрани, пое дълбоко дъх и слезе от колата.

— Били! — възкликна смаян Дени. — Какво, за бога, правиш тук?

Тя прекоси двора, изтича по стълбите на площадката и се хвърли в прегръдките му.

О, Дени! — едва не изплака Били. — Обичам този мъж, но той принадлежи на друга жена!

Дени я потупа деликатно по гърба.

— Скъпа, знам точно как се чувстваш.

Тя чу тръгването на колата и се обърна да му махне. И докато старата машина минаваше пред вратата, Били видя за миг лицето на Люк — на бузите му нещо проблесна на слабата светлина на външната лампа.

После той изчезна в тъмнината.