Кен Фолет
Обратно броене (51)

3:45 следобед

След като се освободи от излишната вече първа степен, ракетата продължава по инерция в безвъздушното пространство, докато космическата система за управление не я насочи така, че орбитата й да бъде абсолютно хоризонтална спрямо земната повърхност.

Всички в Кейп Канаверал се бяха изнервили. От Пентагона бе получена заповед за повишена бдителност. Пристигнали тази сутрин на работа, с нетърпение очакващи да се захванат със задълженията си, свързани с изстрелването, всички бяха накарани да чакат на опашка на портала. Някои от тях стояха под изпепеляващото тропическо слънце на Флорида цели три часа. Резервоари се изпразниха, радиатори изкипяха, климатици се развалиха, двигатели гаснеха и отказваха след това да запалят. Всяка една от колите бе основно претърсена — капаците на двигателя вдигнати, калъфите за голф — извадени от багажниците, резервните гуми — свалени от стойките. И накрая нервите вече не издържаха, когато всички куфарчета бяха отворени, всеки обед, сгънат в промазана хартия и сложен в кутия, бе разопакован, а съдържанието на всички дамски чантички — изсипано на специално подготвените за целта масички, за да могат хората на полковник Хайд да ровят с мръсните си лапи из червила, любовни писма, тампони и дамски превръзки.

Но това не бе всичко. Когато най-сетне, зачервени и ругаещи, стигнаха до работните си места, бяха отново нападнати от деловити мъже, които започнаха щателно да претърсват чекмеджетата, шкафовете, надничаха в осцилаторите и вакуумните камери и сваляха пробите, сложени вътре.

— Мамка му, ние тук се опитваме да изстреляме ракета, слепи ли сте или какво? — повтаряха им хората непрестанно, но мъжете само свиваха рамене и продължаваха да обръщат всичко наопаки с несмутимо усърдие.

И въпреки нарушаването на работния ритъм, изстрелването все още бе запланувано за 10,30 вечерта.

А Елспет се радваше на суматохата. Това означаваше никой да не забележи, че е твърде разсеяна, за да си гледа добре работата. Направи няколко грешки в графика и го завърши със закъснение, но Уили Фредериксън бе твърде ядосан, за да й направи забележка. Нямаше представа къде е Люк и й се струваше, че не бива повече да вярва на Антъни.

Когато телефонът й иззвъня малко преди четири часа, сърцето й сякаш за миг спря. После ръката й се стрелна към апарата и грабна слушалката.

— Да?

— Обажда се Били.

— Били? — Елспет бе неподготвена за такава изненада. Къде си?

— В Хънтсвил. Мъча се да намеря Люк.

— Той пък какво прави там?

— Търси някаква папка, която оставил тук в понеделник.

Челюстта на Елспет плавно увисна.

— Той е бил в Хънтсвил в понеделник? Не знаех.

— Никой не е знаел, с изключение на Мариголд. Елспет, имаш ли някаква идея какво става?

Тя се засмя невесело.

— Мислех, че имам… но вече не.

— Според мен животът на Люк е в опасност.

— Какво те кара да мислиш така?

— Снощи Антъни е стрелял по него във Вашингтон.

Елспет изстина.

— О, боже…

— Много е сложно за обяснение по телефона. Ако Люк ти се обади, би ли му казала, че Антъни е в Хънтсвил?

Елспет се помъчи да възвърне самообладанието си.

— Ъ-ъ… да… Да, разбира се, ще му кажа.

— Така може би ще спасиш живота му.

— Разбирам. Били… още нещо.

— Казвай.

— Грижи се за Люк, моля те.

Пауза.

— Какво искаш да кажеш? — попита Били накрая. — Ти какво? Да не се каниш да умираш?

Елспет не отговори. Остана за миг така, с прилепена до ухото слушалка, после бавно я смъкна и затвори.

В гърлото й се надигна хлип и тя с усилие го потисна. Сълзите няма да помогнат на никого, каза си тя ядно. И изчака да се успокои.

После набра номера на дома си в Хънтсвил.