Кен Фолет
Обратно броене (41)

4:30 сутринта

Горивото нахлува в горивната камера със скорост 30 метра в секунда. Горенето започва в момента, в който двете течности се смесят. И скоро невероятната топлина ги изпарява. Налягането се качва до стотина килограма на квадратен сантиметър, а температурата достига 2760 градуса по Целзий.

 

 

Бърн се обърна към Били:

— Ти обичаш Люк, нали?

Двамата седяха в колата й пред дома му. Не й се влизаше — нямаше търпение да се върне у дома при Лари и Беки-Ма.

— Да го обичам ли? — уклончиво отвърна тя на въпроса с въпрос. — Дали го обичам?

Не бе сигурна доколко може да споделя с бившия си съпруг. Бяха приятели наистина, но не толкова близки.

— Всичко е наред — каза той. — Отдавна съм разбрал, че е трябвало да се омъжиш за Люк. И според мен винаги си го обичала. И мен обичаше, но по различен начин.

Вярно беше. Любовта й към Бърн бе спокойна и нежна. С него тя никога не бе усещала урагана от чувства, в който потъваше, когато беше с Люк. И като се запита какво изпитва към Харолд — обикновено привличане или помитаща всичко страст — отговорът бе болезнено очебиен. Мисълта за Харолд я караше да изпитва приятно, но съвсем меко чувство на удоволствие. Нямаше кой знае какъв опит с мъжете — единствените, с които бе спала, бяха Люк и Бърн — но инстинктът й подсказваше, че с Харолд никога няма да изпита онова чувство, което й даваше Люк, онзи изпепеляващ сексуален пламък, който сякаш я изгаряше и я оставяше безпомощна и отмаляла от желание.

— Люк е женен — напомни му тя. — За много красива жена. — Замисли се за момент. — Елспет секси ли е според теб?

Бърн смръщи вежди.

— Трудно е да се каже. Сигурно… Към този, към когото тя иска. За мен бе студена, но за нея никога не е имало никой друг, освен Люк.

— Не че има кой знае какво значение. Люк е от онзи тип мъже, които са верни съпрузи. Той ще си остане с нея дори и ако тя е айсберг. Просто така, от чувство за дълг — тя помълча малко, после продължи: — Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Добре.

— Благодаря ти предварително. За това, че няма да кажеш: „Казвах ли ти аз!“. Много ще съм ти благодарна, ако не го чуя.

Бърн се засмя.

— Сигурно става дума за голямата ни свада.

Тя кимна:

— Тогава ти каза, че моята работа щяла да бъде използвана да се промиват мозъците на хората. Ето че това се сбъдна.

— Въпреки това не бях прав. Твоята работа беше нужна. Наистина трябва да разберем как работи човешкият мозък. Хората може да използват знанията, за да вършат зло, но това не бива да спира научния прогрес… Ама чакай малко. Да не би да имаш някаква представа какви са намеренията на Антъни?

— Най-доброто, което можах да измисля, е следното. Според мен Люк е открил шпионин в Кейп Канаверал и е дошъл във Вашингтон, за да каже на Пентагона за това. Обаче този шпионин е всъщност двоен агент, който работи и за нас, и именно затова Антъни се мъчи да го спаси от разкриване.

Бърн поклати глава.

— Слаба работа. Антъни може да се оправи с това просто като дръпне Люк настрана и му каже, че този агент е двоен. Няма нужда да изтрива паметта му.

— Може да си прав. Освен това Антъни преди няколко часа стреля по Люк. Знам, че тайни агенти трудно се намират, но не вярвам, че ЦРУ ще тръгне да убива американски граждани, само и само да спаси някой свой двоен агент.

— Като нищо ще го направят — възрази Бърн. — Но в нашия случай това не би било необходимо. Антъни просто може да се довери на Люк.

— А ти имаш ли по-добра версия?

— Не.

Били сви рамене.

— Не че вече има значение. Антъни измами и предаде приятелите си. Не ме интересува защо. Каквато и необичайна причини да го е подтикнала, той е изгубен за нас. А беше добър приятел.

— Тоя живот смърди — каза Бърн, целуна я по бузата и слезе от колата. — Ако утре Люк ти се обади, звънни ми един телефон.

— Добре.

Бърн влезе в сградата, а тя подкара колата към къщи.

Прекоси Мемориъл Бридж, мина покрай Националното гробище и пое по страничните улички към дома си. Даде назад в алеята пред тях — навик, който си бе изработила с годините, защото на сутринта обикновено вечно бързаше. После влезе вътре, окачи палтото си на закачалката в антрето и веднага се качи горе, разкопчавайки роклята по пътя. Влязла в спалнята си, тя я измъкна презглава, изрита обувките и отиде да погледне Лари.

Видяла празното легло, Били изпищя.

После се хвърли към тоалетната, а след това и към стаята на Беки-Ма.

— Ларииии! — викна тя с всичка сила. — Къде си?

Срина се по стълбите и започна да наднича във всяка стая. После изхвръкна навън по бельо и отиде да провери и в гаража. Върнала се обратно, отново хукна да проверява всяка стая, отваряйки шкафове, надничайки под леглата и изобщо поглеждайки във всяко място, където би могло да се скрие едно седемгодишно момче. Нямаше го никъде.

Беки-Ма излезе от стаята с изписана на сбръчканото й лице уплаха.

— Какво става? — попита тя с треперещ глас.

— Къде е Лари? — кресна Били.

— Ами… в леглото си, мисля — треперещият глас се превърна в стон, когато случилото се започна да достига до съзнанието й.

Задъхана, със сетни усилия мъчеща се да потисне надигналата се паника, Били се спря за момент. После се върна в стаята на Лари и я огледа по-подробно.

Спалнята му бе подредена, без никакви следи от борба. Надничайки в гардероба, тя видя сгънатата прилежно синя пижама, която синът й бе облякъл вечерта. Дрехите, които му бе приготвила за училище обаче ги нямаше. Каквото и да е ставало тук, той е излязъл облечен, каза си тя. Като че ли е излязъл с някого, на когото има вяра.

Антъни.

Отначало чак й се зави свят от облекчение. Антъни нямаше да стори нищо на Лари. После обаче премисли нещата наново. Дали? Тя би казала, че Антъни няма да стори нищо лошо и на Люк, но той бе стрелял по приятеля си. За него вече не можеше да се каже със сигурност какво би направил и какво не. Най-малкото, според нея, Лари е бил уплашен, че са го събудили толкова рано и са го накарали да се облече и да излезе, без да се обади на майка си.

Трябваше да си го върне по възможно най-бързия начин.

Тя изтича долу да се обади на Антъни. Още обаче преди да стигне до телефона, той иззвъня.

Били го грабна и притисна слушалката до ухото си.

— Да?

— Антъни се обажда.

— Как можа да го направиш? — писна Били. — Как може да си толкова жесток!

— Трябва да разбера къде е Люк — каза той хладно. — Не можеш да си представиш колко е важно.

— Тръгна за… — млъкна. Ако му кажеше, щеше да остане без никакво оръжие.

— Тръгна закъде?

Били пое дълбоко дъх.

— Къде е Лари?

— С мен е. Не се безпокой за него.

Това я вбеси.

— Как така да не се безпокоя, скапан тъпак такъв!

— Просто ми кажи това, което искам да знам, и всичко ще бъде наред.

Искаше й се да му вярва — да му изпее отговора и да го остави да върне Лари у дома, но с огромно усилие на волята си потисна надигналото се изкушение.

— Чуй ме сега. Когато видя сина си, тогава ще ти кажа къде е Люк.

— Не ми ли вярваш?

— Това някакъв майтап ли е?

Той въздъхна.

— Добре. Дай да се видим при „Джеферсън Мемориъл“.

Били усети леко удовлетворение.

— Кога?

— В седем часа.

Тя погледна часовника си. Минаваше шест.

— Ще бъда там.

— Били…

— Какво?

— Бъди сама.

— Добре.

Били затвори.

Беки-Ма бе застанала до нея, изглеждаше ужасно крехка и стара.

— Какво… — заекна тя уплашено. — Какво става?

Били се опита да си придаде спокойно изражение.

— Лари е с Антъни. Сигурно е дошъл и го е взел, докато си спала. Сега ще отида да го върна. Няма какво да се безпокоим повече.

Тя се качи горе. Влязла в спалнята си, взе един от столовете и го сложи под гардероба. После стъпи на стола, протегна ръка и свали малък куфар, поставен най-отгоре на гардероба. След това го сложи на леглото и го отвори.

Разви вързопчето от мек плат и отвътре проблесна матовата повърхност на колт 45.

През войната всички бяха въоръжени с колт. Тя си го бе запазила като сувенир, но някакъв инстинкт или пък навик я караше редовно да го почиства и смазва. След като по теб са стреляли, чувстваш се по-спокойно, когато разполагаш с някакво огнестрелно оръжие, каза си тя.

С палец натисна копчето зад спусъка и пълнителят излезе от ръкохватката. В куфарчето имаше и кутия патрони. Били зареди седем, притискайки ги с палец в пълнителя, после го тласна с обиграно движение в ръкохватката. След това изщрака със затвора, за да вкара куршум в цевта.

Нещо я накара да се извърти рязко. На вратата бе застанала Беки-Ма и се взираше, ужасена, в пистолета.

Без да каже дума, Били също й отправи дълъг поглед.

След това изхвръкна покрай нея навън и скочи в колата.