Кен Фолет
Обратно броене (61)

4:00 следобед

От север към юг, горе-долу успоредно на 65-ия меридиан, западно от Гринуичкия, е разположена верига от проследяващи наземни радиостанции. Тази верига ще получава сигнали от спътника всеки път, когато той минава над тях.

 

 

Часовникът за предстартовото броене сочеше X минус 390 минути.

Засега броенето вървеше заедно с реалното време, но Елспет знаеше, че това може да се промени всеки момент. Ако се случеше нещо непредвидено, което да предизвика забавяне, предстартовото броене спираше. И след като проблемът бъдеше отстранен, пускаха го отново оттам, откъдето го бяха спрели, дори и да са минали десет-петнайсет минути. С наближаване на мига на изстрелването разликата се увеличаваше и предстартовото броене изоставаше далеч зад реалното време.

Днес то бе започнало половин час преди пладне — в X минус 660 минути. През цялото време Елспет бе сновала напред-назад из цялата база, обновявайки графика си и предупреждавайки за всяка промяна в процедурата. До този момент не бе успяла да разбере как учените смятат да се предпазят от саботаж и отчаянието бе започнало бавно да я завладява.

Всички вече знаеха, че Тео Пакман е шпионин. Дежурната администраторка в мотел „Вангард“ бе разказала на хората как полковник Хайд нахълтал в мотела с четири ченгета и двама агенти от ФБР и попитал за стаята на Тео. Работещите в базата бързо свързаха разказа с отмененото в последните секунди изстрелване. Никой зад оградата на Кейп Канаверал не повярва на официалното обяснение, че изстрелването било отменено заради промяна на въздушните течения във високите слоеве на атмосферата. И тази сутрин всички говореха за саботаж. Но изглежда, никой не знаеше какво се прави срещу това, а ако знаеше — не го казваше. Обедните жеги постепенно преминаха в хладен следобед и напрежението у Елспет нарасна. До този момент не бе задавала директни въпроси, за да не предизвика подозрения, но още малко и щеше да се наложи да изостави всякаква предпазливост. Ако не разбереше навреме какъв е планът, после можеше да стане много късно, за да го осуети.

Люк още го нямаше. Копнееше да го види, но в същото време се страхуваше. Липсваше й, когато вечер си лягаше без него. Но щом бе до нея, непрекъснато си мислеше за това как работи, за да съсипе мечтата на живота му. Знаеше много добре, че именно нейният двойствен живот бе отровил брака им. И въпреки това копнееше да види лицето му, да чуе сериозния му, сърдечен говор, да го погали по ръката и да го накара да се усмихне.

Учените от бункера бяха в почивка — ръфаха сандвичи и пийваха кафе на работните си места, вперили погледи в уредите пред тях. Когато вътре влезеше хубава жена, обикновено се чуваха весели приятелски подмятания, но днес атмосферата бе доста напрегната. Всички очакваха да се случи нещо непоправимо — някоя лампа да светне в яркочервено, алармирайки за претоварване, за счупена част или неправилно функционираща система. Но щом се появеше нещо подобно, напрежението моментално изчезваше — вглъбявайки се в проблема, учените се оживяваха, търсеха обяснения, обсъждаха решения и вземаха светкавични мерки за отстраняването му. Бяха от онзи тип хора, които се чувстваха щастливи, ако умът и ръцете им са заети с нещо.

Елспет седна до Уили Фредериксън, своя шеф, чиито слушалки висяха на врата му, докато челюстите му енергично дъвчеха сандвича.

— Сигурно знаеш, че всички приказват за опита за саботаж — каза тя непринудено.

По лицето на Уили се изписа неодобрително изражение, което Елспет прие като признак, че на него му е абсолютно ясно за какво става въпрос. Обаче още преди да й отговори, един от техниците отзад извика: „Уили!“ — и почука с пръст по слушалките на главата си.

Уили остави сандвича, надяна слушалките и каза в микрофона:

— Фредериксън.

После се заслуша.

— Добре — каза след няколко секунди. — По най-бързия начин — после вдигна глава и добави, вече към хората в залата: — Прекратете броенето.

Елспет се напрегна. Това ли бе удобния момент, който чакаше? Измъкна бележника изпод мишницата си и застина очаквателно с молив над него.

Уили свали слушалките си.

— Ще има десетминутно забавяне — каза той с тон, издаващ не повече от нормалното раздразнение при поява на някоя пречка.

После отново отхапа от сандвича си.

Опитвайки се да измъкне малко повече информация, Елспет попита:

— А да посоча ли причината?

— Трябва да сменим един кондензатор, който, изглежда, е започнал да пука.

Възможно е, помисли Елспет. Кондензаторите бяха много важни компоненти за проследяващата система и „пукането“ — малки електрически изпразвания — беше признак, че уредът всеки момент ще се развали. Обаче все още не бе убедена. Отбеляза си наум да провери, ако може.

Записа промяната в бележника си, после стана и си тръгна, весело махайки с ръка за довиждане. Навън сенките бяха започнали да се удължават. Белият стълб на „Експлорър I“ стърчеше като пътепоказател, насочил острия си нос право в небесата. Представи си го как излита, като се размърдва болезнено бавно върху изригващия от соплото му бял ад и превръща нощта в ден. После си представи и ослепителната светлина, много по-ярка дори и от тази на слънцето, предизвикана от внезапната експлозия, парчетата нажежен и пламтящ метал, разхвърчал се във всички посоки, огнената топка в нощното небе и оглушителния тътен, въплъщаващ тържествуващия възглас на всички потиснати и угнетени по целия свят.

С енергична крачка тя прекоси пясъка до бетонната площадка за изстрелване, заобиколи крановата установка и влезе в металната кабина отзад, в която се помещаваха офисите и машините. Началникът, Хари Лейн, говореше по телефона и си водеше бележки с дебел молив. Когато затвори, Елспет се обади:

— Десетминутно забавяне ли?

— Можеше и да е повече.

Не погледна към нея, но това не означаваше нищо — той винаги си бе такъв, тъй като не обичаше жени да се мотаят по площадката за изстрелване.

Насочила молива към бележника си, тя попита:

— Причина?

— Подмяна на нефункциониращ уред.

— Няма ли да ми кажеш на кой точно?

— Не.

Адски неприятно! Не можа да прецени защо не й казва — дали поради съображения за сигурност, или просто защото си бе такъв. Без да задава повече въпроси, Елспет се обърна да си върви и точно в този момент влезе един техник в омазани работни дрехи и каза:

— Ето ти го старото, Хари.

В мръсната си ръка държеше някакво реле.

Елспет моментално го позна — беше приемателят на кодирания сигнал за саморазрушение. Игличките, стърчащи от него, бяха свързани по сложен начин, така че само верният радиосигнал да може да възпламени капсул-детонатора.

Тя бързо излезе, преди Хари да е успял да види тържествуващото изражение на лицето й, и с бясно биещо от вълнение сърце изтича до джипа. Седна вътре и постоя малко така, да обмисли ситуацията.

За да избегнат нов саботаж, те сменяха релето. Новото реле вероятно е настроено по друг начин, за да разчита нов код. На наземния предавател те вероятно са монтирали подобен по настройка уред. Новите релета сигурно са докарани със самолет от Хънтсвил, каза си тя със задоволство. Вече знаеше какви мерки са взели военните. Въпросът сега беше как да им попречи.

Релетата се произвеждаха винаги в комплект от четири броя, като едната двойка се оставяше за резервна, в случай че първата нещо се повреди. Именно резервната двойка бе проучвала Елспет миналата неделя и бе нарисувала схемата на свързване, така че да даде възможност на Тео да възпроизведе радиокода и да предизвика експлозия. Сега, каза си тя с нарастващо безпокойство, трябва да повторя цялата работа отново — да намеря резервната двойка, да разглобя предавателното реле и да нарисувам на хартия начина му на свързване.

Тя запали и подкара обратно към хангарите. Обаче, вместо да се върне в хангар R, където бе офисът й, влезе в хангар D и отиде в телеметрична зала, където миналия път бе намерила резервната двойка.

Ханк Мюлер, заедно с още двама учени, се бе облегнал на масата и съсредоточено разглеждаше някакъв сложен уред. Когато я видя, лицето му светна.

— Осем хиляди — изтърси той.

Колегите му изстенаха и се оттеглиха с престорено отчаяние на лицата.

Елспет с усилие потисна нетърпението си. Преди да предприеме каквото и да било, трябваше да участва в играта на числа между тях.

— Двайсет на куб — отвърна му.

— Слаба работа.

Тя се замисли.

— Е, добре. Това е сумата от кубовете на четири последователни числа, а именно 11³ + 12³ + 13³ + 14³ = 8000.

— Много добре — той й подаде десетте цента и я погледна очаквателно.

Елспет трескаво затърси из паметта си някое необичайно число и накрая каза:

— Колко е 16 830 на куб?

Той се намръщи, изгледа я обидено и възмутено изрече:

— Ама за това ми е необходим компютър!

— Не го ли знаеше? Това е сумата от кубовете на всички последователни числа от 1134 до 2133.

— Не го знаех!

— Когато бях ученичка, номерът на къщата ни беше 16 830. Оттам го знам.

— За първи път десетакът ми остава у теб — изпъшка той с комично отчаяние.

Нямаше как да започне да тършува из лабораторията — трябваше да го пита. За щастие останалите бяха далеч от тях и не можеха да чуят. Без да мисли повече, тя изтърси:

— У теб ли е резервната двойка релета, дето я докараха от Хънтсвил?

— Не — отвърна той с още по-голямо отчаяние. — Казаха, че тук сигурността не била на ниво и ги отнесоха в някакъв сейф.

Елспет с облекчение отбеляза, че не я пита защо иска да знае.

— В кой сейф?

— Не ми казаха.

— Няма значение — каза тя, престори се, че отбелязва нещо в бележника си и си тръгна.

Непохватно прекосявайки пясъка на високите си токчета, Елспет забързано се отправи към хангар R. Чувстваше се изпълнена с надежда, но си даваше ясна сметка, че има още много да върши. Вече се стъмваше.

Знаеше, че в комплекса има само един сейф и той се намира в кабинета на полковник Хайд.

Седнала отново на бюрото си, тя вкара в пишещата си машина един плик и го надписа: „Д-р У. Фредериксън — лично!“. После сгъна два празни листа хартия, пъхна ги в плика и го запечата. След това се отправи към кабинета на полковник Хайд и почука на вратата.

Полковникът бе сам. Седеше зад бюрото и пушеше лулата си. При влизането й вдигна глава и се усмихна — както повечето мъже, и на него му бе приятно да види в кабинета си хубава жена.

— Елспет! — възкликна той, провлачвайки леко името й. — Какво мога да направя за теб?

— Би ли сложил това в сейфа? За Уили е — отвърна тя и му подаде плика.

— За тебе винаги. Какво е то?

— Не ми каза.

— Естествено.

Той се завъртя на стола си и отвори шкафа зад себе си. Надничайки през рамото му, Елспет видя стоманена врата с монтиран на нея циферблат. Сдържайки дъх, тя се приближи още с една крачка. Циферблатът бе разграфен на деления от 0 до 99, но само десетиците и половинките им бяха отбелязани с цифри, а останалите числа — с чертички. Елспет имаше добро зрение, но все пак бе много трудно да разбере къде точно ръката на полковника спира въртенето. Тя проточи шия, а гърдите й още малко, и щяха да закачат облегалката на стола му. Първото число бе лесно — 10. След това обаче той набра някакво число съвсем близо до 30 — или 29, или 28. И накрая спря циферблата някъде между 10 и 15. Получената комбинация бе нещо подобно на 10–29–13. Сигурно е рожденият му ден, каза си Елспет, или 28-и, или 29-и октомври 1911, 1912, 1913 или 1914 година. Възможностите бяха общо осем. Ако успееше да се промъкне тук сама, можеше само за няколко минути да ги изпробва всичките.

Хайд отвори вратата. Резервните релета бяха вътре. Дръпвайки се отново назад, Елспет неволно промълви с облекчение:

— Еврика!

— Какво? — попита полковник Хайд, без да се обръща.

— Нищо.

Той изхъмка нещо, хвърли плика вътре, затвори вратата и завъртя циферблата.

Елспет вече вървеше към вратата.

— Благодаря ви, полковник.

— Винаги на твоите услуги.

Сега трябваше да го изчака да излезе от кабинета си. Но вратата на кабинета му не се виждаше от нейното бюро. Да, обаче беше в дъното на коридора и за да излезе навън, нямаше как да не мине край офиса й. Тя влезе вътре и остави вратата отворена.

Телефонът иззвъня. Беше Антъни.

— Тръгваме след минута — каза й той. — Разбра ли онова, което ни трябва?

— Още не, но скоро ще го разбера — щеше й се да е толкова сигурна, колкото прозвуча гласът й. — Каква кола купихте?

— Светлозелен мъркюри монтерей, модел петдесет и четвърта, от стария модел, дето е без перки.

— Ще я позная. Как е Тео?

— Пита ме какво трябва да прави след тази нощ.

— Мислех, че ще се върне в Европа и ще продължи да работи за Le Monde.

— Опасява се, че ще го открият и там.

— И сигурно ще го направят… Тогава нека тръгне с теб.

— Не иска.

— Обещай му всичко — каза тя нетърпеливо. — И гледай да е готов за тази вечер.

— Добре.

В този момент полковник Хайд мина покрай вратата й.

— Трябва да вървя — каза веднага тя, затвори и излезе.

Но полковник Хайд още не си бе отишъл — стоеше на прага на съседната врата и разговаряше с машинописките вътре. И вратата на неговия кабинет все още бе в полезрението му — Елспет не би могла да влезе, без да я забележи. Тя се престори, че нещо е привлякло вниманието й навън, помота се малко, отчаяно надявайки се, че той ще се махне оттам. Обаче, когато наистина го направи, то бе, за да се върне обратно в кабинета си.

И остана там цели два часа.

Елспет за малко не полудя. Знаеше комбинацията и трябваше само да влезе и да отвори сейфа, а той, като че ли напук, не мърдаше никъде. По едно време изпрати секретарката си да му донесе кафе от кафетерията. Не отиде даже до тоалетната. Елспет започна да обмисля начини как да го отстрани от пътя си. В OSS я бяха учили как може да удуши човек с найлонов чорап, но никога не се бе опитвала да го прилага на практика. А полковник Хайд и без това бе едър мъж и щеше да окаже съкрушителна съпротива.

Тя не мръдна от бюрото си. Графикът бе захвърлен отгоре, напълно забравен. Уили Фредериксън щеше да побеснее, но това нямаше никакво значение. Елспет през пет минути поглеждаше часовника. В осем и двайсет и пет полковник Хайд най-сетне мина покрай вратата й. Тя скочи от бюрото си, приближи се към вратата и предпазливо надникна навън. Видя го да се насочва към стълбите. До изстрелването оставаха само два часа и той вероятно отиваше в бункера.

По коридора към нея обаче се приближаваше още някой. Прозвуча несигурен глас, от който сърцето й спря:

— Елспет?

Беше Люк.